Венеция - „Сън в лятна нощ“ - Шекспир

Пътувам, пътувам, пиша и пиша и съм жадна за още. Но сега е есен и ми е време за писане, а напролет, ще пътуваме пак. Защо Венеция и защо „Сън в лятна нощ“? Ами защото според някои критици тя е връхна точка в творчеството на  Шекспир. Разбира се, може да признаем, че тя е една от най-лиричните драми, сътворени от Великия бард. Съчетанието от поезия и фантазия, от комедия и фарс я превръща в единствено и неповторимо явление в световната литература. Вече усещате ли паралелът с Венеция, който се готвя да направя?

Венеция също е върхът на таланта и творческите възможности на човешкия гений. Съчетанието от богатство, романтика, красота, любов и омраза, слава и величие прави този средиземноморски град уникален по рода си, цвете  на цивилизацията.  

През V в. германски племена нападат Северна Италия и много бежанци се отправят на юг, за да търсят убежище. Така достигат до тази на времето трудно достъпна местност от гори, блата, планински склонове и море и с много труд, борба с природата и околния свят, тези бежанци създават Венеция, която с течение на вековете се превръща в красив и могъщ град,  с  едно от най-значимите и силни морски пристанища. 

Когато за първи път пристигнеш във Венеция, забелязваш три неща: красота, светлина и тълпи от туристи. Този град на великите умове, таланти, престъпления и открития, поражения и победи, на  велики музиканти, художници, на романтика и обич, е построен върху блато. Използвана е специална технология за повдигане основите на сградите и предпазването им от приливите, като са използвали  дървени колове от елша – устойчиво на вода дърво, което с годините под въздействието на минералите в морската вода става твърдо като камък. Над коловете са поставени мраморни плочи, а върху тях е построена градът.

А сега за някои, защото те са неизброими, от най-красиви и атрактивни забележителности на Венеция.

Базиликата Сан Марко

Базиликата Сан Марко

Богати венециански търговци откраднали от Египет мощите на свети Марко и построили базиликата в стила на византийската архитектура, което ще рече пищност. Венецианската република построява този храм като демонстрация на богатство, слава и могъщество и по-скоро има подчертан публичен, а не толкова религиозен характер.

Храмът е известен още и под  името  Chiesa d’Oro - Златната църква. Защо? Ами на 4000 кв.м се простират блестящи златни мозайки, които в съчетание с инкрустирания в себе си порфир придават възвишеност на атмосферата. Порфирът - е особен вид минерал с тъмночервен до лилав цвят, който се добива от вулканични скали, богати на кварцови кристали, злато, платина и паладий. Изгладени и полирани, вулканичните камъни придобиват фантастичен вид. За първи път са използвани като украса от Клеопатра. Мозайките изобразяват светци и  сцени от живота на  Исус Христос, Богородица и евангелиста Свети Марко, покровителят на Венеция. В храма е изработен смайващ позлатен сребърен параван, украсен с 1927 скъпоценни камъни и 255 златни плочки, златен иконостас, олтар, украсен с 2000 скъпоценни камъни, също инкрустирани в злато. Всичкото това изобилие от скъпоценности, от злато, сребро и порфир, умело съчетано, но без да изглежда претрупано, символизира благодарността на хората от Венеция към бога, за това, че  са успели да натрупат богатство и да станат силна република. В храма още могат да се видят и много оригинални икони, а в специална ниша, небезизвестните антични бронзови позлатени статуи на коне, които са украсявали  хиподрума в Константинопол. Дож Енрико Дандоло ги взема като плячка след превземането на града от венецианците през 1204 год.  

Това е храмът Сан Марко – освен да се възхищаваш друго не ти остава.

Друго  най-значително постижение  на архитектурата във Венеция е дворецът на Дожите. Една разкошна сграда, седалище на правителството и дом на дожа, който е доживотен владетел и управител на Венеция. Начинът на управление на този град е съчетание на силна върховна власт със силно доминираща демокрация. Явно тази форма на управление се е указала твърде удачно, тъй като е просъществувала във векове.

Дворецът на дожите

Красив и изящен, с елементи в ренесансов стил, Дворецът на Дожите е проектиран и изграден през 1340 година от Филипо Календарио – венециански архитект и скулптор. Стените на сградата са от бял варовик и розов мрамор, допълнени с портици, лоджии и красиви дантелени балкони. Портиците са пристройки към вход на сградата, чийто покрив е подпрян с колони, а лоджията е част от нея, частично отворена към вътрешната и страна. Интерес представляват ъгловите колони на двореца, върху които са разположени скулптурни групи с три библейски сюжета,  изобразяващи човешката слабост - Съдът на Соломон, Пиянството на Ной и Адам и Ева с арахангел Михаил. Върху капителите - това е горната оширена част на колоната - които са  36 на брой, красящи  долната част на  двореца, са изобразени животни, цветя и символите на различните месеци от годината. Впечатляващ е и монументалният вход към двореца „Порте дела Карта“ в готичски стил с богата скулптурна украса. Над вратата първо е изобразен дож Франческо Фоскари, коленичил пред крилатия лъв на свети Марко, над него изображение на евангелиста, а най-отгоре статуята на Правосъдието. Франческо  Фоскари е 65-и венециански дож, донесъл редица победи на града. Неговият живот е бил много впечатляващ и е послужил за сюжет на  произведението от лорд Байрон „Двамата Фоскари“. По-късно Джузепе Верди е създава едноименна опера. От двете страни на входа са поставени статуите на  добродетелите. Имената им всеки сам може да постави, в зависимост от това каква му е представата за добродетел. Вътрешните помещения на двореца са украсени с дървени панели, позлатени дърворезби и чудесни картини от най-добрите венециански художници. Най-красива е залата на Великия съвет, украсена с фриз от картини, изобразяващи 76 дожа, управлявали Венецианската република. Характерно е и че прозорците на залата не са симетрично разположени, което дава възможност всяка една от картините да бъде осветена от естествена светлина. Най-голяма е залата на Големия съвет, заемаща цялото южно крило на двореца и събираща 2600 души. Украсена е с две  от най-големите платна на Тинторето - известен венециански художник. Това са: „Венеция, кралица на морето“ и „Рай“. Повечето от картините в двореца са нарисувани от този именно художник.  Картината „Венеция, кралица на морето“ е разположена на тавана. На нея е изобразена Венеция, като много красива, пищна и царствена мадона, седнала на престол, а в краката и са морето и хората под нейна власт. На стената над входната врата към залата се намира картината „Рай“. Тя наподобява морски пейзаж – буен воден поток от тъмносини вълни с бели гребени. Това море обаче е от човешки фигури, част от които са образи на знатни и богати венециански личности, покровители на Тинторето.  Най-отгоре на картината е изобразен Христос, сияещ сред силна светлина и Дева Мария. По този начин Тинторето изобразява върховната власт на Христос в Рая и според мен и върховната власт на дожа на земята.

Интерес в двореца представляват и красивите мебели, астрономически, съдебни и други  пособия, стари книги, мозайки и килими. Много красиви са Стълбата на титаните, статуите на Нептун и Марс и блестяща златна стълба, по която са влизали само знатни венецианци. Във всички салони, зали и големи парадни стаи на двореца стените и таваните са с блестяща украса, с богати накити от сложна резба, с бляскави и внушителни картини, изобразяващи венецианските военни победи и посещенията на венецианците в чуждестранни царски дворове. Барбара Бери, специалист по реставрация в Националната художествена галерия във Вашингтон, доказва, че картините на венецианските художници  блестят, защото са смесвали боите със стъклен прах.

След две страшни зали, страшни в смисъл по съдържание, тази на управление на законите и на управление на углавните престъпления, започва коридор, достигащ до Моста на въздишките и затвора Карчери. Външният вид на моста е красив, приветлив, декориран с дантелени решетки от мрамор, с прекрасен изглед към Канале Гранде, което ще рече, към свободата, но не би.

От вътре е страшен и те побиват тръпки, килиите на затворниците също, снежно бели, убийствено тихи и същевременно кънтящи. Преминават се от туристите за десет минути, но на мен ми се стори цяла вечност, а изходът недостижим. Лорд Байрон,  наистина е проявил ексцентричен героизъм, като е пожелал да прекара една нощ там.

Дворецът е красив, значим и богат, заслужава да се види, но ако посещавате Венеция за първи път и не разполагате с достатъчно време, оставете го за повторно посещение или последна дестинация, защото има много по-хубави и весели места, които могат да се видят, по-емоционални за душата, покриващи представите ни за Венеция – весела, пъстра, светла и завладяваща.

Мостът Риалто

Какво имам предвид ? Канале Гранде имам предвид. Той е основен  пътна артерия и коридор на Града. Той образува буквата „S”, дълъг е 3800 метра, широк от 30 на места до 90 метра, дълбок 5 метра. По бреговете му са разположени 170 здания от  XII и XVII век, които демонстрират  богатството и просперитетът на собствениците им. Най-красиви и богати са палатите на Кавали Франкети, Барбаро, Ка Доро, Фоскари и базиликата Санта Мария дела Салуто.

Над канала са изградени три моста. Най-красивият от тях е Риалто. Той представлява каменна арка, висока 28 метра, поддържана от 12000 дървени колони.  Построен е преди 400 години от Антонио да Понте, чийто чичо Антонио Контито е построил Моста на въздишките. Елегантно огънатата мраморна дъга е покрита, а под нея има три алеи с редица магазини. Преобладаващи са магазините за златни бижута, а след тях се нареждат тези за ленени и стъкларски изделия. Като вървиш по моста и гледаш това богатство имаш чувството, че си Алиса в страната на чудесата. А най-хубавото и романтично изживяване  е целувка под моста, което е залог за дълга любов. Не пропуснахме да го направим, въпреки че вече я имахме дългата любов, но знае ли човек, неведомни са пътищата господни.    

Пътуването с кораб или гондола по канала също не е за пренебрегване. Красиво като в детска приказка. Дворци, дворци, наляво и на дясно, от красиви, по-красиви, демонстрация на богатство и престиж на построилите ги венецианци. Всички са от бял камък и мрамор, червени тухли, подредени в определен рисунък, с елегантни пластични декорации. По средата на стените са изградени двукрили сводести прозорци в готически стил, с пищни орнаменти от дантелен мрамор, наречени монофори. Пред всеки дворец има пристан  със закотвени за дървени стълбове моторници и гондоли. Водата около тях се плиска с приятен шум и създава усещане за брътвеж от миналото. А каква е подредбата  вътре в дворците, мисля, че не може да се опише с думи.  Всичко те смайва. Мебели, картини, позлатени дърворезби, кристални полилеи, килими, вити стълби, красиво декорирани стени, съдове за бита и украса, статуи и други, всичко изработено от човешка ръка . Божия дарба, друго не може да се каже. Кой е живял в тях? От дожи, богати търговци, епископи, кардинали,  до художници и  композитори. В двореца  на Франческо Фоскари е живял една година  Вагнер, като през това време е написал две действия от операта „Тристан и Изолда“. Днес в тях живеят богати американци, а навярно и руснаци, защото могат да ги поддържат.  Какви са съдбите на хората, които са живели в тях? Едни от тях са достигнали до щастлива или тъжна слава, други до величие и възход. Има управлявали  дълго и успешно републиката, други банкрутирали и достигали до самоубийство. Много убийства, страсти любовни, страсти неземни, заговори, падения, затвори, гилотини, всичко каквото може да му се случи на човек през онази тайнствена и романтична за нас епоха се е случвало и тук…

Като споменах Вагнер, не мога да не кажа няколко думи и за Вивалди, който роден във Венеция. Наричан е още Рижия абат заради цвета на косата му. Той е бил венециански свещеник. Работи в сиропиталище за изоставени момиченца като композитор и цигуар. Творчеството му е много богато, като най-известни са ни бароковите произведения „Годишните времена“, четири  цигулкови концерта в три части,  обрисуващи природни сцени в музика. Вдъхновението черпи от околностите на град  Мантуа, в Северна Италия, на 153 км югоизточно от Милано и на 145 километра югозападно от Венеция. По това време градът е бил в разцвет под покровителството на фамилия Гонзага. Вивалди  е нарисувал с музикални тонове ромоленето на рекичка, птичи песни, характерни за всеки годишен сезон, кучешки лай, бръмченето на комар, викове на овчар, буря, пияни танцьори, тиха нощ, лов, заснежени поля, деца, каращи кънки на лед, горящ огън. И като почти всички гениални музиканти умира във Виена, болен, беден и забравен.

По-благосклонна е била съдбата към Марко Поло. Търговец, пътешественик и откривател, роден  в Далмация, днес Корчула, Хърватско.  Пропътувал е Пътя на коприната до Китай, дава първи сведения за остров Силанагу, днешна Япония. Пътешествал и открил за Европа целия азиатски и арабски свят и се смята, че е символ на създалите се контактите между нея и Китай. За съжаление, не мога да го стигна, защото той още на 17 години е напуснал Венеция и  се е завърнал след 24 години на 40-годишна възраст. Изминал е 24 140 километра и за времето си е бил милионер с притежаваните от него  много бижута от злато и скъпоценни камъни, а също и китайска коприна.

След това лирично отклонение, за тези две забележителни личности, които не са упоменати за туристите като атрактивни, да се върна на архитектурните забележителности.

Емблематичният площад Сан Марко. Широкото тревисто поле до канала и в средата на града се превръща в площад след срещата на римския папа Александър III с император Барбароса, наречен още Червената брада. Той е бил император на свещената римска империя от 1155 до 1190 година. Конфликтът му с Исак II Ангел, император на Византийската империя, има значение за победата на въстанието на Асен и Петър, поставило началото на Второто българско царство. Площадът е правоъгълен, като в началото са разположени Дворецът на дожите и  катедралата Сан Марко. Началото на по-дългата страна на площада започва с камбанария, след която пространството се оформя със сгради, наречени новите и старите прокурации. Прокурациите са сгради, в горната част на  които се помещава управлението на държавните недвижими имоти, а в  долната част се намират ресторанти, сладкарници и кафенета за отмора на гражданите и гостите на Венеция.  Камбанарията е доста атрактивна. Построена е като фар за венецианските кораби. На нея са разположени пет камбани, като всяка има определена цел. Една бие за началото и края на работния ден, друга събира магистратите в двореца,  трета оповестява времето за обяд, четвърта - срещата на сената и петата – в предстояща екзекуция.  Камбанарията е с плосък покрив, на който се намира  кула с часовник. Най-отгоре на кулата има скулптурна група, представляваща двама маври, удрящи с чукове по камбанарията ежечасно. Наричат ги още старият и младият пастир. Под тях е гербът на Венеция, представляващ крилат лъв отворил книга на мира. Под него е изграден еркер в полукръгла ниша с две странични врати,  където са разположени скулптурите на Мадоната с Младенеца, направени от позлатена мед. В централната част  на кулата е вграден часовник, показващ сезоните, часа, фазата на луната и зодиакалните знаци, в цветовете синьо, бяло и блестящо  златно. Площадът винаги е залят от туристи, Вавилон, където са се стълпотворили и смесили  всички народи на земята. Гълъби обаче вече няма. Глобата е 100 евро, ако полицаите те видят, че храниш и малкото, които  са останали. Хубаво е било може би като ги е имало, но вредата от тях е по-лоша от хубавото и романтичното. Затова пък го има кафене „Флориан“. То е най-старият салон за кафе в Европа, в сърцето на Венеция, запазило автентичния си вид от фасадата до мебелите  и декорациите по него. Тук Байрон, Русо, Гьоте, Пруст, Хемингуей и много други известни и не толкова известни люде са отпивали кафе, а Казанова е предпочитал кафето на „Флориян“ повече от жените. Днес то е мост между живите и мъртвите поети, останали в плен на любовта си към Венеция. Тук не се продава кафе, а история. По тази причина заедно с музиката, изпълнявана на живо от добри музиканти, кафето, което обикновено е една глътка, а дългото две, е 15 евро. Като спомен си заслужава, което разбира се, не съм пропуснала да направя.

Кафе "Флориян"

Не съм пропуснала и пролетното наводнение, което някои казват, че  превръщало града в приказно царство. Е, не е чак толкова, но изживяваш емоцията да вървиш бос във водата, под дъжда, а около теб хора, които се забавляват, пеят, танцуват по наводнените улици и площада Сан Марко. Това те кара да се чувстваш щастлив, че си на този свят и му се радваш. Не напразно Стравински е пожелал да бъде погребан тук и желанието му е било изпълнено, а Жорж Санд възкликва: „Приятелю, вие и идея си нямате какво нещо е Венеция!“

Пропуснала съм карнавала на Венеция. Празнува се от 998 година и е тържество с музика, танци, маски, феерия от светлини и сенки от минали времена, по случай победата на венецианските младежи над пирати, които искали да отвлекат младо момиче. Но, ако иска човек да си го представи какво е, Марк Твен го описва  много добре, с настроение, възхита и думи, кои те карат да пожелаеш да си там. Много ми се иска, но дали?

Това  беше моят сън в лятна нощ, описан с думи, не с музика, картини и рими, както това са направили Вивалди,  Тинторето и много други поети. Не е връх в литературните ми способности както  „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, но ми беше хубаво, и то много да опиша това, което съм видяла. Като на сън отново да ме споходят спомени, както  Венеция  само в сън си спомня  миналото на  велика република, но величие, което и сега и помага да оцелява добре в този объркан свят, не на сън, а на яве.

Всичко, което написах за Париж и Венеция, ще напиша и за пътуването ми в Русия. Смаяна бях от това, което видях в Париж и Венеция, но умножено най-малко по 10  е  това, което съм видяла в Русия.

Париж - перла в короната на световното богатство

Здравейте отново, любители на сърфинга по вълните на  бурното море, наречено Интернет. Започвам да плета дантела за Париж. Тя трудно ще се изплете разбира се, защото, ако Женева е град като град, то Париж e един малък космос. Много звезди, слънце, дъжд и една голяма, голяма Луна.

Магнетичен град, посетиш ли го веднъж, ще ти се прииска да го посетиш пак, и после пак и пак. За всекиго има по нещо и никого не може да разочарова. Логото на Париж за мен е Айфеловата кула, от чийто връх маже да се насладиш на целия град, а едно стихотворение на Веселин Ханчев –  „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка“ – е вдъхновението ми:

            Тя е история стара, стара,
             стара като Париж е тя:
             един художник по тротоара
             рисуваше момиче с цвета.

Не съм любител на стихове, но това някой ми го беше казал и явно ме е било впечатлило, за да го запомня, въпреки че съм късопаметна. Явно подсъзнателно се е породило желание да посетя някога Париж и благодаря на съдбата, че това се случи.

Родена съм в обществен строй, който ни е забранявал религията, но въпреки това вярвам в нея и съдбата без да ги фаворизирам. Може би поради тази причина обичам да посещавам църковни сгради, но интересът ми към тях е повече като на турист, да се насладя на изкуството на  ръцете  и въображението на  майсторите от далечното минало, които са сътворили велики неща за наслада на очите и душата и да си доставя  удоволствие от това, че мога да видя, а не само да си го представям прочетеното в книгите. По тази причина и защото са ми любими ще започна  разказа си за Париж с църквите, като първото място, естествено, ще отредя за катедралата Парижката Света Богородица (Notre Dame, в превод Нашата Дама), която е триумф на готическата архитектура, строена от 1163 до 1345 година. Много обичам да чета Виктор Юго, който най-подробно, в негов стил, е описал тази катедрала в книгата  си „Парижката Света Богородица“. Толкова силно въздействие върху въображението ми е оказало това описание, че когато влязох за първи път в този храм, изпитах някакво особено чувство, на нещо близко и познато и същевременно възхищение и преклонение пред сътвореното от човешките ръце, и то без помощта на каквато и да било техника, както при съвременното строителство. Толкова много хармония и изящество – изящна дърворезба, красиви статуи и картини, впечатляващи цветни витражи, фрески, розетки, каквито не съм в състояние да предам с думи, а трябва да се видят и почувстват. Звънът на камбаните в неделната утрин е уникален и само органът вътре в съчетание с чудесната акустика на храма е в състояние да го надмине по величество. Но това, което видях в съкровищницата обаче може да се сравни само с приказките от Хиляда и една нощ. Такава изящна изработка на църковни богослужебни предмети от сребро и злато с впечатляваща инкрустация на скъпоценни камъни и диаманти, че свят ми се зави и дъх не ми остана. В катедралата се влиза през три портала, за които се разказват интересни легенди. Така например, се знаело, че майсторът, който се е заел с изработката им, не могъл да завърши средния портал, изобразяващ Страшния съд, защото бил продал душата си на дявола. Затова той бил направен от друг. Затова и се различава от останалите два. Ние също сме си сътворили легенда, че щом пуснем  2 евро в дарителските кутии, винаги ще ни се сбъдва желанието на следващата година пак да посетим Париж. И за сега сработва, защото може би не сме си продали душите на дявола.  

Е, това е, пожелавам на всеки да отиде и да види!

А сега за Сакре кьор на Монмартър – бялата църква на Париж, в превод Свято сърце. Основите на катедралата са били поставени през 1875 година,  а през 1919 година е била осветена. Това е католическа християнска базилика, построена от бял камък в романо-византйски стил във формата на гръцки кръст, завършващ с четири купола. Истории разказват, че храмът е бил факт, благодарение на емигрантите и проститутките, които с това са искали да се легитимират пред парижкото общество. В действителност средствата са били набирани, като гражданите са си купували камък, на който по-късно да бъдат изписани инициалите на купувача.

Централният купол е най-големият в света, с мозайка, наречена Благословението на Франция пред Сърцето Господне. Той изобразява Христос с разтворени ръце, разпрострени над поклонниците и неговото Свято сърце. Мозайката е толкова впечатляваща и завладяваща, че уникалните цветни витражи, криптата, множеството параклиси и сребърни статуи, въпреки уникалността и съвършената си изработка, биват засенчени от нейния блясък. Видяна веднъж, тя се запаметява трайно в съзнанието ти с ярките си цветове, блясъка и струящата от пресъздадените образи светлина. Нещото, което ми направи впечатление обаче,  нещо което не съм забелязвала в произведения от този род, е изображението на индианец, с характерните за тях гриви от цветни пера. Изживяването е неповторимо може би и заради неповторимата гледката към Париж, която се открива от хълма, на който е построена катедралата. Имаш усещането, че целият град е в краката ти. Е, прекрасен спомен, пожелавам на всеки такова изживяване!

Много църковни сгради има в Париж, но в момента се спирам само на най-атрактивните според мен. Последната, която посетих, и е желателно да се види, беше църквата Сент Мари-Мадлен, изградена в коринтски стил. Първоначално идеята е била това да бъде храм за славата  на  армията на Наполеон I в 1806 година. През 1837 година е трябвало да бъде железопътна гара, а през 1845 година отново храм. Сградата е трябвало да оформи гледката от нея до площад Конкорд откъм ул. Рю дьо Роаял. Гледката наистина е превъзходна. На южната фасада на катедралата има 24 колони, които напомнят за Акропола в Атина. Входните врати са с много интересни метални барелефи, а входът им е украсен с оригинална каменна фреска. Вътрешният интериор е с дизайн, извън обичайния стереотип за църковна сграда. Вътрешните колони, таваните, картините по тях, скулптурите и скулптурните сцени в нишите, органът, осветителните тела и олтарът оформят представа по-скоро за красив дом от римската империя. 

Е, това е от мен за църковните сгради на Париж. Сега нещо светско – музеите на Париж. Те са много, не можеш да ги посетиш всичките, а и не е необходимо. Лувъра, музеят Орсе, Пти Пале и къщата-музей на Роден са предостатъчни за един двуседмичен престой в града. Домът на инвалидите със саркофага на Наполеон I и този с восъчните фигури, без съмнение също са много любопитни и популярни, но аз лично никога не бих ги посетила.  Саркофагът с тленните останки на Наполеон е разположен така, че, за да го видиш, трябва да се наведеш, което ще рече, че му се покланяш. Но как да се поклоня на човек, който е станал причина за смъртта на много хора, погубени съдби, разорени  и ограбени държави? Просто нямам думи. По тази логика защо например и Хитлер да не го възприемем за велик като Наполеон?  Е, зависи от гледна точка. Музеят Гревен с восъчните фигури на известни артисти, певци, политици и други деятели, разбира се не бих го посетила, защото предпочитам мрамора пред восъка. Зависи си от вътрешната нагласа за възприемане на изкуството. Всички хора не са еднакви и, ако беше така, светът щеше да е сив, а той е пъстър, за радост.  

                         
ЛУВЪРА

Няма да  го описвам като в Укипедия, а ще разкажа за него така все едно сме се срещнали случайно на чаша кафе в едно хубаво кафене, не е задължително да е в Париж, и вие слушате моите прекрасни впечатления.

Лувърът се намира в център на Париж между река Сена и известната  ул.“Риволи“. Това е най-големият музей в Париж с площ 60600 кв.м  и  35 хиляди експоната. Посещаван е средно от 9,3 милиона туристи годишно. Е, и аз два пъти съм била в този брой и успях да посетя само два салона – единият, с изложени картини, бюстове, скулптори и скулптурни групи на библейска и митологична тематика, изработени от мрамор, теракота, злато и сребро, а също така мозайки и други художествени произведения, а вторият, изпълнен предимно с предмети, използвани в бита на кралски и знатни семейства, както и апартаментите на Наполеон II.  Тук може да намерите картини на много извести художници като Рембранд, Рубенс, Тициян, Пусен, както и много други, известни нам и неизвестни. Аз харесвам и не толкова известните творци, които не присъстват в рекламните каталози. Те са малки художници, както ги наричат, но са доста оригинални и впечатляващи, според мен разбира се. Естествено, най-много туристи се тълпят пред Мона Лиза на Леонардо Да Винчи, въпреки че има толкова още ненадминати шедьоври. Но това е ненадминат шедьовър най-вече със съвършената техниката, с която е създаден. Да Винчи е използвал специална техника на наслагване на цветове, която отличава картините му от тези на другите именити художници. Те също са я познавали, но не са успели да достигна до такова съвършенство. Същото се отнася и за скулпторите, но най-атрактивни за туристите са Венера Милоска и Нике от Самотраки. Картините в Лувъра  дават представа за  нравите, бита, забавленията и войните на известни личности, както и за занаятите, модата ако щете, любовта, секса и изобщо живота на хората през миналите векове. Същото изразяват и скулпторите и скулптурните групи, като при тях има и библейски сцени. Успоредно с тези, които изобразяват библейски образи и сцени са и тези, които изобразяват великите и не дотам велики, богатите и тщеславни хора. Всичко това е било сътворено с ръка, ум и способност, а сега се твори чрез художествената, пейзажната, архитектурната, портретна и друг вид фотография. Но добре, че е така, защото, ако решиш от съвременен художник да си представиш след време живота през нашия век, по добре забрави. Ако аз имах меценат /спонсор/, който да ме похвали пред сноби и първенюта, също щях да бъда велик съвременен художник, защото не по-лошо от тях мога  да размазвам бои в хаотичен порядък. Е, има и у нас доста добри съвременни художници като  Васил Стоилов, Мара Чорбаджийска, Игнат Игнатов, Величко Коларски и други, които по нищо не отстъпват на Дечко Узунов, Владимир Димитров Майстора и Златю Бояджиев, и нищо не пречи да бъдат изложени в салоните на Лувъра. През всички векове, както и в нашия разбира се,  въпросът е опирал до меценатството. Първият, който е започнал да подпомага изкуството, е бил богатият римлянин  Гай Целтий Меценат. Той е имал много последователи, но за най-значим меценат по времето на Ренесанса е бил признат Лоренцо де Медичи. Но това са лирически отклонения, а в Лувъра е най-добре да възприемаш всичко с душа и сърце, да се наслаждаваш на изкуството, а разсъжденията да оставиш после на чаша кафе с приятели. Пожелавам, ако имате възможност, да отидете и да видите, преживяването си струва! Но един съвет от преживяна случка, която си обясних два месеца по-късно, при едно от сърфиранията ми в Интернет. Решите ли да снимате Мона Лиза и помолите японец да си наведе главата, ако ви пречи, после не само му благодарете, но му кажете, че може да си вдигне главата и е освободен от молбата ви. В противен случай ще стои така докато осъзнае, че не сте запознати с обичаите им.

Апартаментите на Наполеон III

Музеят Д'Орсе е хубаво да се посети след Лувара, защото там  са изложени картини на импресионистите, които въпреки не лекия си житейски път, са творили красиво, пъстро, весело, забавно, изобщо с всички цветове от палитрата на художник и във всички нюанси на душата му. Той се намира на левия бряг на река Сена и събира творби на френското изкуство от 1848-1914 година. В салоните на три етажа са изложени картини, скулптори, бюстове, декоративни предмети, фотографии, мебели и други предмети, характерни за епохата. Там може да намерите шедьоври на Моне, Мане, Ван Гог, Корбе, Сезан, Лотрек, Реноар, Роден и много други. Естествено, най-дълго се застояваш пред картините на импресионистите. Ще използвам думата слисан, защото тя отразява всички чувства, които  човек е способен да изпита, гледайки тези картини. Разбира се много са платната, пред които човек може да се спре и коментира, но аз ще обърна внимание на две неща, които може би не са най-добрите, но от който бях особено впечатлена. Първото е скулптурата „Малката танцьорка на 14 години“ от  Дега. Изваяна от цветен восък, перука, панделка от коприна, елече, пола също от коприна и  пантофки от сатен, и всичко това под стъклен похлупак. За първи път е била изложена през 1881 година на шестата импресионистка изложба. Тогава творбата не е била приета добре, защото е била извън стереотипа за това как трябва да изглежда една балерина, а именно хубава. Да, но не. Критиците са я сравнили с маймуна, играеща индиански танц, или като „цвете на преждевременна поквара“, с лице, белязано от омраза и с чертите на отвратителен характер. Аз не мисля, че са били прави, защото не всяко красиво и миловидно лице е праведно. Знаех, че съществува тази статуя, но да я видя в музея беше голяма награда от живота за мен. Противно на критиците, аз я харесвам и не съм съгласна с мнението им, но времената и  нравите се менят, всеки със своята гледна точка. Тя е образ на истински модел, студентка в училище за танци и се казва Marie Van Goethen, родена през 1861 година. Оригиналът, макар и с оспорвана автентичност, е бил подарен на музея от частен колекционер, а впоследствие братът и сестрата на Дега са направили бронзови отливки на скулптурата, които ги има изложени в редица известни музеи по света.                                       

Второто, което искам да споделя, е изумлението ми пред  картините на William Bouguereau, изразяващи видяното от Вергилий и Данте в ада от романа „Ад“. Художникът не ми беше известен дотогава, нищо не бях чела или гледала за него. Но картините му те изумяват с реалистичните образи и особено една: Вергилий в пълен ръст с лавров венец, Данте до него, но с книга в ръка, под тържеството на демон с крила,  наблюдават осъдените на вечни мъки грешници. В случая са изобразени един гол мъж, захапал под брадата друг гол мъж, пречупил кръста му на коляното си и впил ръце с големи нокти в тялото му. По принцип вампирски сюжет. Будистите в храмовете си са  имали такива картини в миналото, за да всяват страх сред вярващите, че ако съгрешат, това ги чака в ада. Но фрапиращо за мен беше, че преди да се загледам подробно в картината, на пръв поглед от далеч ми заприлича на  сцена, отразяваща любовта между двама мъже – ех, развинтено въображение...

Интерес в музея Орсе представляват и  показаните мебели и  предмети от бита, характерни за епохата, архитектурни орнаменти и украшения в стил Ар-Нуво или още наречен в някои страни стил Сецесион. В нашата страна пък е познат като стил „Модерн“. Този стил е имал претенциите да наложи изкуството във всичките му форми в бита и всекидневието на хората. Всичко е ръчна изработка, отрича класиката и фабричното производство. Налага неправилните линии, скъпите естествени материали, грациозните и динамични линии в стил Луи  XIV, XV и XVI. В архитектурата  типичен представител на стил Ар-Нуво е Гауди, стил на пренаситена украса в пластичния декор.

В музея Орсе може да гледаш и да се възхищаваш с часове на много неща, които е сътворил човек. Много неща могат да те изненадат с всяко посещение в музея, дори на излизане да ти кажат довиждане на български език, след като ти преди това си комуникирал на английски или френски. С малко думи, това  е музеят Орсе, за повече, идете и вижте, няма да съжалявате!

Много още безброй неща в Париж могат да ти грабнат вниманието. Река Сена с многобройните и красиви мостове, от които  най-атрактивни  са мостът Пон Ньоф и Пон Александър III. Десният бряг на Сена е елегантен и изтънчен, а левият е символ на бохемския живот. Разходката с корабче по реката е приятно разнообразие. Широките оживени булеварди, като най-интересен е разбира се Шанз Елизе, с начало площад Конкорд, Триумфалната арка и завършващ до площад Шарл дьо Гол. По нареждане на Мария Медичи е направена алея за разходка, наречена  Гран Кур, а по-късно е преименувана в Шанз Елизе  в превод Елисейски полета, място за разходка, военни паради и забавления. Булевардът е разкошен, със скъпи магазини, кафенета, ресторанти и офиси на фирми. Романтичното обаяние го няма, особено ако си мечтал да бъдеш там, слушайки песента на „Смоки“ за кафенетата по булеварда, защото и времената сега са различни, но все пак е прекрасно изживяване. Ето например как започва работния ден един магазин за козметика:

Погледът ти непрекъснато се приковава и върху красивите сгради от камък, ковано желязо, позлата и многото зеленина по балконите, терасите и покривите на сградите, във вътрешни дворове за игра на децата. Прекрасни са и  градините  Тюйлери и Люксембургската градина, в които има многото дървета, цветя, фонтани, скулптори от камък и мрамор, места за забавление и отдих. Красивите алеи всяка година се подреждат с определена тематика и радват окото с пъстротата и разнообразните видовете цветя, треви, дървета и храсти. Оживени са от почиващи парижани с децата си и туристите естествено. Градините са като малък земен рай с много  слънце, когато го има и дъжд разбира се, което е често и изненадващо явление в Париж. Многото магазини, кафенета и ресторанти, театри, опери, доста атрактивни музеи, като този на секса, заведения за забавления като Мулен Руж, университети като Сорбоната и други, също са сред безбройните неща, които може да се видят и доставят удоволствие в този град. Не може да се разкаже, опише и сподели чувството, което изпитваш при допира с всичко това. То трябва да се види и усети на живо.

Поради тази причина  ще разкажа само за Операта, построена за Наполеон III. Строителството продължава 14 години от 1860 до 1875 с главен архитект Шарл Гарние и струва 36 милиона златни франка. Сградата е в стил, характерен за Втората империя, което ще рече грандиозна и е шедьовър на архитектурното изкуство, като поразява въображението с изключителното декоративно богатство и великолепие. Всичко, което  може да се види отвън и вътре в сградата, въздейства изключително силно върху човешките възприятия. Това е своего рода храм, в който се изобразява светът, хубав или лош, с музика и танц.  Фасадата на Операта е бароков синтез от различни стилове, коринтски колони от камък и гранит, седем полукръгли арки, разделени от скулптурни групи, сред които и знаменитата „Танц“ на Жан Батист Карпо. Скулптурата изобразява танц на голи девойки около голо момче с дайре в ръката. Поради сексуалните нюанси, скулптурата не е била възприета от парижкото общество, хвърляни са били бутилки по нея и черна боя. С изменението на нравите във времето обаче скулптурата започнала да се харесва и е била възстановена от Пол Белмондо, известен скулптор, и е била поставена пред операта в пълния си блясък. Сграда красят и много антични маски, бюстове на известни композитори с позлата, инкрустации и релефи. Купол от сиво-зелена мед, нюансирана със злато, завършва сградата. На върха на купола има скулптурна група, изобразяваща Аполон, който държи златна  лира над главата си, танцуващ с две девойки, символизиращи Танца и Музиката. При влизането вътре  в операта първо се впечатляваш от главното стълбище и фоайето. Шедьовър от мрамор, порфир и оникс, алегорични картини в червено и златно от Баудри, известен художник, представител на академичното направление в изкуството. В продължение на 10 години рисува 30 картини и композиции в операта.

Основен декоративен елемент във всички  изображения  е лирата. Богатата украса надминава представите ти от детството, изградени от приказките, които си чел за богати царски палати. Много красиви колони от мрамор, кристални полилеи с позлата, единият от които тежи  8 тона и е изработен лично от  Шарл Гарние.  Големите галерии за отмора и социални контакти са в стила на големите стари замъци.

Много са и огледалата и  прозорците, в които играта на светлината в тях придават простор на вътрешния интериор. Изваяни скулптори, бюстове, красиви вази, оперният салон във вид на подкова, облицован в червено и златно, кристални полилеи и страхотна сцена, завеси, ложи и разбира се   перфектна акустика, всичко това е  Опера Гарние на Наполеон III. На изхода се помещава библиотека-музей, в която са събрани ценни оригинални партитури на известни музикални произведения, книги и други. 

Много още мога да пиша за Париж, за хубавото, забавното, за лошото, за приятни и неприятни неща, които могат да се видят по улиците, площадите, метрото, ресторантите, кафенетата и кабаретата, но по-добре е да си спомням и разказвам  само това, което не може да се види другаде по света. Лошото и грозното го има навсякъде. Идете и вижте Париж, това ще ви остане, като награда, че сте живели на този свят, че сте държали перла в дланта си!

Швейцария вместо плетене на дантели

Здравейте, ползватели на Интернет! Трябва да сме благодарни на този ум, създал това чудо, наречено Интернет. Благодатен е за всички възрасти, умове, интелекти и т.н. Когато бях по-млада, защото сега съм само млада, свекърва ми пенсионерка си запълваше времето с плетене на дантели. Аз не обичам да плета или да правя нещо друго от този род и си задавах въпроса, какво ще правя като се пенсионирам, освен, разбира се да чета, да гледам телевизия и да се разхождам из природата. Не става само това. Времената станаха такива, че и приятелки не можеш да поддържаш. Едни са завистливи, други не са от моята партия. Много от тях предпочитат да говорят за болести и други негативни случки, сполетели познати и непознати нам. Е, сега със социалните мрежи е друго нещо. Най-съм доволна от Фейсбука. Харесаш интересни ползватели и научаваш за всичко по света, верни и неверни неща. Правиш коментар, четеш умни и не дотам такива мисли на разни хора. Но най-важното е, че не се тревожиш дали някой ти вярва или не, че ще ти се сърди за мнението ти, ще те гледа накриво все едно си му отнел живота и други такива. Казано по друг начин, Фейса е изповедалня, разтушаваш си душата и сърцето, без да има нужда да плетеш дантели.

Аз съм наумила в блога си да споделям емоции, мисли, съждения и други неща, както, които не обичам, като политиката например, така и за неща, които обичам, като пътешествията. През целия си четиридесетгодишен трудов живот съм се занимавала с банки и финанси, затова реших сега да се занимавам с нещо друго, с което да оцветявам живота си - пътешествия и коментари по политически и други събития, обсъждани и актуални в социалните мрежи.

Първо ще започна с пътешествие, защото беше едно от последните ми атрактивни преживявания, а за политиката после като започне предизборната борба.

Женева

 Швейцария

Хубава, красива страна, подредена, богата, с трудолюбив народ – едното дар от Бога, а останалото придобито с много труд, дисциплина, закон и ред и най-вече борба за печалба. Казват, че един швейцарец, ако на сутринта имал 1 франк до вечерта задължително трябвало да станат 2 франка. Също разказват, че когато Господ раздавал земя на народите, българинът и швейцарецът закъснели, тъй като не можели да оставят работата си несвършена. И затова когато отишъл българинът, Господ му казал, че вече бил раздал всичката земя и нямало какво да му даде. Българинът навел глава и понечил да си тръгне. Но Господ му извикал: Чакай! Знам, че искаше да не оставяш днешната работа за утре и затова закъсня, ето защо, искам да те възнаградя за твоето трудолюбие. Почакай ме малко тук. Като казал това, Бог изчезнал, но не след дълго се явил с едно прекрасно парче земя. Заповядай – рекъл той – това е парче от рая. Като видял какво се случило с българина, обнадежден пред господ се явил и швейцарецът. Господ му извикал: Закъсня, нямам повече земя! Да, господи – отвърнал швейцарецът, но ето че на българинът му даде парче от рая за неговото трудолюбие. Аз също се съм спрял целия ден. Вярно е – рекъл му Господ. Почакай ме малко тук. Не след дълго се върнал с едно малко парче земя и му рекъл: Това малко парче само мога да ти дам, но за сметка на това, кажи какво да сложа на него. Три неща искам само – отвърнал швейцарецът: искам да има много планини, тучни ливади и много крави. Имаш ги – отвърнал Бог. След една година швейцарецът решил да благодари на бог като му занесъл чаша мляко, да опита и се наслади на плода от своя труд. Господ пил и поблагодарил, но швейцарецът веднага му поискали 2 франк за млякото. Тук човек трябва да се замисли, защо и ние имаме същото парче земя, откъснато от Рая, а не сме като швейцарците? Е, всички хора по света не са еднакви, защото ако беше така, светът щеше да бъде сив, а не така пъстър на цветове, като палитрата на художник. За съжаление, швейцарците са съхранили трудолюбивите си черти, а ние може би не.

За да влезеш през границата на Швейцария не ти трябва документ, а франкове, за да си платиш таксата за пребиваване в страната, а като преминеш границата е достатъчно само да отвориш сетивата си и да се наслаждаваш, като в театър. Женева е град като град, подреден, банки, жилища, магазини, банки, часовници, шоколад, банки и т.н. Но разходката с кораб по Женевското езеро е много приятно и е едно незабравимо изживяване. За съжалене, не може да се опише с думи, а трябва да се преживее. Пътуването от Женева до Лозана, Веве и Монтрьо, разходката и видяното там, прозиращият в далечината Монблан зад езерото е също прекрасно преживяване, но пътуването през Алпите на път за Италия е като да гледаш филма Гравитация на 3D. Когато година по-рано пътувах по този път от Италия за Франция, беше нощ и макар и будна преживях доста кошмари, но сега през деня пътуването беше истинска наслада за душата. Красиво, високо, величествено, страшно, а на 2050 метра височина през май, даже си направихме снежни топки. Но за това как са строили този шорткът (пряк път) в планината, тунели, мостове, виадукти, колони и други съоръжения, просто не ми се мисли. Ако човек има възможност, трябва да посети това кътче от рая. Но не само ще се наслади на красотите на природата, а и ще успее да се увери, че всичко хубаво в живота се постига с много труд и дисциплина, спазване на закон и ред, а не с криворазбрана демокрация. Швейцарците обичат живота сред природата, да гледат животни, да произвеждат мляко и неговите производни, месо и неговите производни, а най-важното е, че поминъкът им се предава от поколение на поколение, нишката не се къса, а се онаследява. През свободното си време се занимават с рисуване, четене, писане, музика, риболов, колоездене и други забави. Забавленията им са общи, но не и съседски. Не се събират на кафе и ракийца със салатка.

Тези от швейцарците, които имат желание да не са животновъди и други производители, а предпочитат градските професии, трябва да учат доста, да знаят и трите езика, на които се говори в Швейцария, за да спечелят конкурсите и така да получат престижна работа, като банкер например.

Хубава е Швейцария, но за да живееш там трябва да си работлив и най-вече да спазваш законите, реда и етиката. Не спазваш ли това, глобите са непоносими и могат да де доведат до самоубийство. Ако при тях например, си мисля, неосъзнати тинейджъри или други, решат да боядисат паметник, да превърнат реновиран наскоро подлез в развалина, нацапотена с неприлични рисунки, извършители ще са намерени и ще съжаляват защо са се родили. У нас в България не само няма да ги открият, за да ги накажат, а някой много учен репортер от уважаваща себе си телевизия ще попита общината дали ремонтът е бил качествен и затова подлезът е бил разрушен и нацапотен. Един господин беше писал във Фейса, че иска да ни окупирали швейцарците. То ако стане така, в България ще остане само шепа народ, че и политици няма да има.

И накрая, като констатация, както навсякъде по света, и в Швейцария хората са с различен статус и благосъстояние. Има всякакви: бедни, богати, свръхбогати, просяци, наркомани и т.н. Няма да ти постелят червено килимче, ако искаш да живееш и работиш там. Ще трябва доста да се потрудиш и характерът да си приспособиш, за да оцелееш и не на последно място да не смяташ, че демокрацията е парфе. Аз обичам да се трудя, макар че, разбира се, каквото съм постигнала в живота, не е адекватно на многото труд и ум, който съм положила, но бих отишла пак в Швейцария само като турист.

Е, това е най-малкото което може да се каже за Швейцария, повече, ако я посетиш, пожелавам го на всекиго!