понеделник, 28 декември 2015 г.

Франция - разказ за величието на една епоха

Разказът по принцип е повествователен  жанр, който се характеризира с определен брой думи. Той трябва да се напише, така че да се прочете на един дъх, което предполага да използвам не повече от 20 000 думи. От голямо значение за „единият дъх“ е и сюжетът на разказа. Което ще рече да е убедителен, познавателен и интригуващ. За да е такъв моят разказ за дворците на Франция, той ще е исторически, леко приключенски, малко психологически  и изпъстрен с много лирични отклонения и импресии. В лиричните отклонения герой ще съм лично Аз, като емоциите ще са моите лични преживявания, изразени  в проза, а не в стих.  В импресиите ще изразя впечатления, предразполагащи към размисъл, като за целта ще се опитам да ви въздействам емоционално с лаконичност и яркост на описанията.


Що е то дворец и има ли той почва у нас? Това е едни риторичен въпрос, който не предполага отговор, а само искам да привлека вниманието на читателите ми към размисъл.  Дворецът е голяма жилищна сграда с представителни функции, която се използва за дом или резиденция на държавен глава или друга личност с високо обществено положение. Днес те са преобразувани като сгради, в които се помещават различни органи на държавната власт или като музеи и галерии на различни видове изкуства. Думата дворец произлиза от името на един от седемте хълма в Рим - Палатинския, на който са били издигнати първите резиденции на управляващите Римската империя при нейното основаване.
Дворците във Франция са разкошни като резиденции, вълнуващи като музеи и ненагледни като галерии на различните видове изкуства. Като посетите и разгледате дворците на Франция ще се възхитите колко много богатства имат французите, и не само имат, но ги  пазят, реставрират и печелят от тях. Не им завиждам но защо и ние не сме могли? Френският писател и философ, символ на епохата на просвещението, Волтер, който е обичал да живее в близост с високопоставените и бляскави хора, характеризира много интересно французите. Той пише, че във Франция има провинции, където половината от жителите са луди, в други – хората са прекалено хитри, в трети общо взето благи и доста глупави, в четвърти пък са много духовити; и на всякъде главното занимание на хората е любовта, второто  е злословието и трето е да се говорят глупости. Хората във Франция според неговите наблюдения са били лъжци, измамници, лукавци, неблагодарници, разбойници, скъперници, били грабливи, слаби, непостоянни, лакоми, честолюбиви, кръвожадни, развратни и т.н. все характерни черти, каквито имат и другите народи, но които за разлика от другите са успели да създадат и съхранят богатството си. Защо ли? Защото, си мисля аз, са имали харизматични личности за крале, водачи и лидери. Крале с нарцистичен характер, което ще рече, хора, родени лидери, агресивни и независими. С характери, които са били съвкупност от  вроден темперамент, наследственост, склонност и стремеж към величие.  Или, ако имаме предвид психологическия термин Его, те са  личности, осъзнали себе си като горди, самонадеяни и успешни наместници на Бог на земята. Ще разкажа само за три такива  личности - крал Луи XIV, финансовият му министър Никола Фуке и Наполеон Бонапарт. За това какво са построили, изградили и какво са направили за Франция в областта на нейния  политически и стопански живот. И преминавайки на един дъх през тях, ще си почина в Монако. 


Никола Фуке е бил фаворит на краля и още в ранна възраст, около тридесет години,  е заел поста главен финансов директор. През 1658-1661 година той построява дворец, който веднага станал перлата в короната на Франция. След като станал разпоредител с финансовите съкровища на кралството, Фуке решава да построи и остави на света според него нещо което да е велико. И той го постига с помощта на архитект Льо Во, декоратора Льо Брен, строителя Виледо, градинаря Льо Нотр, както и на своите собствени наклонности към красивото, изкуството, литературата и огромните парични средства, разбира се. Фуке обичал творците и е бил техен закрилник и меценат. Шарл Перо, Молиер, Лафонтен, Корней и много други светила на духовното творчество са срещали подкрепата му. Обединени, способностите на всички тези люде, са успели да превърнат една ловна хижа, или както ние бихме я нарекли чифлик, в  дворец, шедьовър на класическата архитектура и най-голямото имение в световен мащаб. Красив замък-дворец заобиколен от огромен геометричен и симетричен парк в рамките на 9 квадратни километра. В него са разположени огромни колекции от красиви и грациозни статуи на богове и богини, царя на животните лъва, фонтани и водни каскади, красиво оформени дървета, храсти и цветни лехи, сред които е удоволствие да почиваш, да четеш книжка или да осъществиш някоя романтична случка. 

 

В много от романите на Александър Дюма действията се развиват в този дворец, так че ако сме ги чели, като го посетим, ще ни е твърде позната вътрешността. Тя грее от злато и произведения на изкуството, сред които много картини, стенописи, изобразяващи  нимфи и божества, мебели, гоблени, килими, вази, статуи, предмети за бита, дизайнерски тавани  всякакви други дреболии. Но най ми допадна библиотеката. Подредена е с вкус и много  уют. А книги, толкова много, колкото и каквито душата ти иска. Много обичам да чета и за миг си представих, че съм там, чета, след това се разхождам в парка за релакс, а след разходката чай със сладкиши и ром и отново в библиотеката. Изобщо живот като красива мелодия, но уви, с объркат текст. Когато обаче сътвориш нещо толкова значимо за себе си , ти се иска да се похвалиш и славата да те погали по главата. Финансистите имат не по-малко въображение от пълководците и зле ги познаваме, ако си мислим, че се водят само от жажда за печалби. Сметките им често прикриват мечти за слава и власт. Но ако славата засенчи и обиди гордостта на друг велик човек като краля Слънце на Франция например, славата няма да те помилва по главата, а ще я погуби. Фуке дава голям прием в чест на краля с цел да покаже великолепието на  двореца и гордостта си от сътвореното. Но уви, тази моментна слава наранява смъртно Луи XIV, защото не можел да допусне някой да засенчи неговия блясък. Никола Фуке е арестуван по заповед на краля, от Дартанян разбира се, и му се предявява  обвинение в злоупотреба с парите от държавната хазна и политически домогвания за надмощие. Кралят е решен твърдо да  погуби Фуке, като за това допринасят и  многото интриги  и завист на хора, които искали да се издигнат бързо в йерархията на властта – завист, характерна за всички амбициозни хора без покритие и способности. Все  неща, присъщи за всяко общество откакто свят светува. Съдебният процес продължава три години, като Фуке успява да обори всички обвинения, но това още повече утежнява съдбата му и бил осъден на доживотен затвор при строг режим. Затварят го в замъка Пинероло, където след 15 години умира. За това време само веднъж му било позволено да види съпругата и децата си. Дворецът бил конфискуван и много от мебелите, картините, килимите и другите красиви неща били пренесени в Лувър и Версай.    


И така Никола Фуке танцувал само един танц. Също като цвета на кактуса, цъфти и радва с красотата  си само една нощ, но пред хубостта на този цвят се прекланя дори и розата, може би защото  знае, че е само една нощ. Или не, знае ли човек? Но четох някъде, че  имало  едно дърво, което расте на остров Мавриций. Цъфти само веднъж, но влага в това всичките си сили и жизнени сокове. Умира, но с чувството на изпълнен дълг.
Не така стои въпросът обаче с крал Луи XIV, или наречен още Кралят Слънце, който влага сили и жизнени сокове в просперитета и величието на Франция  в продължение на 54 години. Ще продължа разказа си за краля и неговия дворец шедьовър - Версай с най-голямо удоволствие, не че имам пристрастия към него, но защото като дойде ред  да разкажа за визитата си във Фонтебло и Наполеон Бонапарт, ще ми бъде трудно, защото не съм му поклонник за разлика от много хора по света. ЛуиIV е крал и абсолютен монарх, убеден привърженик на теорията за божественото право на монарха, власт без ограничения и независима от светските ограничения. Управлението му започва след смъртта на Мазарини.  


Елиминирането на Фуке му дава  шанс да осъществи намерението си да  управлява сам държавата,  посредством  Висш съвет, ръководен и зависим само от него.  Назначава Жан Батист Колбер като финансов контрольор на хазната на мястото на Фуке.  Колбер изиграва не малка роля, посредством множество интриги за елиминирането Фуке. Той обаче се оказва и много способен финансист. Успява да намали държавния дълг и  да увеличи паричните средства в хазната чрез по-активно данъчно облагане и подобряване  методите за събиране на данъците. Провежда мащабни планирани действия за подобряване на френската икономика като  инвестира повече финансови средства в търговията и индустрията. Създават се нови предприятия, насърчава производствата и изобретателността, или както е модерно да се казва – иновациите. Подобрява военноморския флот, строи канализации и пътища. Осигурените средствата дават възможност на краля да харчи огромни суми за блясъка на кралския двор и меценатство. Настанява Френската академия на изкуствата в Лувър и влага много средства за превръщането му в музей,  като осигурява място за изява на много художници, скулптури, строители, майстори на  килими и гоблени и занаятчии. Давал е възможност на всеки способен човек на изкуството да прояви способностите си по стените, таваните и мебелите на двореца. Много литератори, музиканти и артисти също са били покровителствани от него. Благодарение на изобилието от таланти, творящи красота, животът се променял. Промяната дала възможност талантливите да се превърнат в  изключителни люде и да създадат шедьоври, на които и до днес се прекланяме и се възхищаваме. И днес животът се променя, но талантливите са много малко. Гледаш съвременна картина и се чудиш тези всичките нюанси от бои на платното на какво ти приличат. Дори и на хаос не можеш да го оприличиш, защото от хаоса е произлязъл светът, а от този нищо не произлиза. Гледаш съвременна скулптура и също се чудиш, като накрая си казваш, че е или купчина старо желязо или недодялан камък. Отиваш на театър да се насладиш на постановка от Шекспир, а виждаш едно  нескопосано шоу, което е всичко  друго, но не и Шекспир.  Ех, то е така, всичко си тече, всичко се изменя, така, че аз да продължа нататък.


Луи XIV, въпреки че лицето му било белязано от едра шарка, е имал много атлетична фигура, бил остроумен чаровник и неуморен любовник. Тежка задача за Колбер, тъй като се е женил два пъти и притежавал безброй любовници. На всички любовници обаче е узаконил децата им и ги е възнаградил богато със скъпоценности, имения и  титли, а те пък са му били верни. Съзнавал безнравствеността си, но нали на боговете всичко е позволено! За успокояване на съвестта си  обичал да наказва  сурово чуждите пороци. През 1674 година например, нарежда да се отрежат ушите и носовете на всички проститутки, хванати да обслужват войниците, разположени в радиус на 5 километри около Версай. В тази връзка  се сещам за нещо от Волтер. Той разказва как е отговорил ангелът господен, когато го попитали, защо господ като наказва един злодей, покрай него загиват още, да речем, 200 души: “Господ наказва само злодея. Другото е работа на дявола.“ Та въпреки претенциите си за божественост, на краля  са му били нужни и дяволските помисли за опрощение на греховете.    
Много може да се пише за живота на този крал с претенции да бъде Бог на слънцето, животът на който бил безкраен празник, изразяващ се в лов, танци, песни, пищни кралски вечери и други забавления, описани много добре в романите на Дюма. Наслаждавал се е на живота, със съзнанието, че има достатъчно време да бъде мъртъв, както казвал Андерсен. Животът му е бил като красива мелодия, също според Андерсен, но не с объркан текст, както на много от смъртните люде в низините на Олимп.


Като чета житието и битието на този велик крал, сравняван от Волтер с Цезар Август, си мисля за причините, спомогнали за дълговременното му царуване, през което изиграва главна роля в сътворяването на една епоха, в която великите политици и военни са били рамо до рамо с великите хора на изкуството. Не знам дали съм права, но една от причините вероятно била, че много обичал и му е било забавно приятелите и враговете му да са около него. Доставяло му голямо удоволствие да контролира и наблюдава интригите, които плетели за собственото си благоденствие. Поради тази причина ги е задължавал да живеят, работят и се забавляват в двореца Версай. Да наблюдавам интригите на хората около себе си и на мен ми е било забавно развлечение. Помагало ми е да понасям  по-лесно неприятностите в собственото ми битие. Наблюдавайки и разсъждавайки върху това какво се постига чрез успешно изтъкана интрига за постигане на цел, която не заслужаваш, стигам до извода, че  накрая решаваща роля има съдбата. Тя в много редки случаи ги гали  по главата, както прави папата, но по често се случва да ги цапардоса по темето, и то в момент, когато най-малко са очаквали. Американците имат един доста вулгарен, но правилен израз за това какво ти отрежда съдбата, а именно: да си от „Клуба на късметлийската сперма“ и наистина много аристократи, а също и висши персони в наше време, нищо не са допринесли за развитието на света, но са били заченати с каквото трябва. 
Поданиците на Краля Слънце не са живеели цветущо, но някои са го харесвали или са искали да му се харесат. Имам предвид пътешественика Рене Робер Кавелиер сеньор дьо ла Сал, който отвоювал земите около река Мисисипи в полза на Франция и ги кръстил Луизияна в чест на крал ЛуиXIV, днес щат в САЩ.


Дворецът Версай, създаден благодарение на кралското желание за блясък и първенство в Европа, изкупува голяма част от греховете на Луи. Първообразът Версай бил дворецът на Фуке. Версай е  един космополитен дворец, паметник на стария разкош, място, където историята е вплетена в картините, портретите, фризовете и градините. Сияещо, бляскаво богатство пред очите на света, на което са подражавали всички монарси в Европа, а и не само. Версай е художествен портрет  на епохата, който разкрива пружините на властта, дворцовите интриги и користни кроежи, на нюансите в политиката и настроенията на владетеля, ролята на духовенството, на любовницата, на децата, дофина, мечтите на хората, които нямат граници и винаги искат невъзможното. Дворецът е творение, което възвеличава не само Краля Слънце, но и много архитекти, инженери, дизайнери, майстори на четката, длетото, становете за тъкане на платове и гоблени и други умения. Всички тези способни хора, едва ли са знаели, че пред тяхното творение едни  други човеци от други епохи ще немеят пред тяхното изкуство като пред светини, но са сглобили  историята като пъзел чрез нови  подходи, като сензация.
През 1661 година  Луи XIV решава да създаде двореца Версай , който по великолепие да надминава този на Фуке. Архитектите са Андре льо Нотър, Луи льо Во и льо Брюн. В строителството, декорацията, градините и другите съпътстващи дейности са били ангажирани 30 000 работници, занаятчии, художници и други майстори в продължение на десетилетие.
В дворцовия комплекс се влиза през висока порта, украсена с лилиите на бурбоните и със скулптури на орел, ознаменуващи победата на Луи над Австрия и лъв за победата над Испания. Това, че като архитектура дворецът е повече от интересен няма да разказвам, но за това вътре си заслужава да кажа няколко думи, въпреки че е много трудно да се опише всичко видяно с няколко думи.


Интериорът в двореца е направен по идея на декоратора Шарл Льо Брюн. Апартаментите, залите, спалните и останалите помещения за бита, администрацията и забавленията, всичките са украсени с пищни стенописи, картини и позлатени статуи. Кадифени пердета и драперии се спускат по прозорците и стените, а цветен мрамор и златотъкани килими покриват пода. Мебелите са тапицирани със специален плат, така наречения брокат, а дървените части са резбовани и за по-голям блясък много от тях са покрити с позлата. Има много гоблени с невероятни исторически и религиозни сюжети, а изработката и съчетанието на цветовете те карат да се замислиш дали наистина са направени от човешката ръка,  въображението и висота на ума на тези хора. Най-хубав, най-голям и разкошен е гобленът, изобразяващ триумфа на Александър Велики над света. 
Специален интерес предизвиква оперният театър, с подвижната си  сцена, овалния си под, покрит с трицветен мрамор, позлатените си резби по корнизите и таваните и не на последно място прекрасната си акустика. Бил е използван рядко, тъй като за осветлението на театъра са били необходими 10 000 свещи, разположени в 14 кристални полилея.                                           Най-атрактивна, пищна и блестяща е огледалната зала, дълга 73 метра и висока 13 метра. Уникалното при нея е, че срещу  всеки прозорец, гледащ към парка, не съм ги броила, но казват че са 17, на отсрещната стена има симетрично разположено огромно кристално огледало. Огледалата са разположени така, че всяко едно да отразява някоя от фреските на тавана, които според историци отразяват величието на краля и сцени от живота му. Удоволствие е било за танцуващите там аристократични особи да се наслаждават на красотата и изяществото си, отразявани в огледалата. Звездният блясъка на кристалните полилеи допринасят за пълното великолепие на тази салон, създаден, за да покаже на света величието на един крал. Не отстъпват по неповторимостта на интериора си и тронната зала, спалнята на краля, работният кабинет, библиотеката и залата с часовниците, в която е свирил и Моцарт, когато е бил на 7 години. 


Много още мога да ви разказвам, но няма да го направя, защото, първо, е непосилно като упражнение и второ, защото искам да оставя отворена вратата, за да може и вие  да отидете и да видите какво са сътворили и съхранили французите. В тази връзка ще насърча желанието ви, като разкажа малко и за градините на двореца. Парк-градината е разположен върху 101 хектара площ с 1400 водни съоръжения и 400 скулптури. Ако имате щастие да посетите градините в събота или неделя между 11 и 12 часа, ще видите как скулптурните ваяния оживяват от играта на фонтаните и водоскоците. Най-пищен е фонтанът на  Аполон. Богът седи на колесница, теглена от четири огнени коня. Използвано е олово, покрито със злато. Другите фонтани са от бял мрамор и бронз. Много от тях са копия на антични произведения на изкуството, а други са автентични, създадени между 16-ти и 18-ти век. Паркът се пресича от голям воден канал във вид на кръст. По него Кралят Слънце е обичал да пътува с гондоли. Много пътеки, обградени с дървета и цветни лехи, в краищата на които са изградени красиви беседки, фонтани и езерца, доставят неописуемо удоволствие  и разведряват погледа, пренаситен от златното и червеното, с което е изпълнен вътрешният интериор на двореца. Има и много скътани местенца с пейчици, езерца, заобиколени с уханни храсти и цветя, които могат да послужат за романтично преживяване, ако си с любим партньор, а ако ли пък не,  може да си спомните за Дюма и да се вживеете в някой от героите му. Градините могат да се сравнят с музикално произведение, да речем, симфония. Защото и в тях, както и в симфонията, звучат множество и различни инструменти, но са съчетани хармонично в едно единство. Единство на нюанси от цветове и багри, звуци и полъх на вятър, ромон на водоскоци, красиви гледки и чувство за покой и блаженство.
Като разказвам всичко това ми е хубаво, но ми е и тъжно, но защо? Защото и ние си имаме красиви дворци, богати и разкошни къщи в Пловдив, Търново, София, Копривщица и къде ли не, на наши богати предци, имаме и паркове, и градини, и планини, и море, но ги няма, хайде не милионите, но поне хилядите драги туристи. Едва ли е само въпрос на реклама. Разхождайки се из Европа, с моя деликатен щекотлив ум, стигам до заключението, че трябва китайците и японците да си харесат нашите дестинации, защото те са най-многобройните туристи там. По този повод се сещам и за един цитат на Наполеон: “Китай е болнав спящ тигър. Когато се събуди, светът ще потрепери“. Бил е прав, като имаме предвид новината, че китайците работят върху алтернативата да клонират хора. Като споменах Наполеон  дойде ред да разкажа и за другия много красив дворец във  Франция - Фонтебло. 


Счита се, че името на двореца е магическо, което у едни създава образа на прекрасна гора, у други неповторим дворец, име което и до наши дни  блести със своите истории за велики крале и кралици.  Фонтебло започва да се строи през 12-ти век на мястото на стар манастир. Четири века по-късно крал Франсоа I го превръща в кралска резиденция. Той бил крал на Франция от 1515 до 1547 година, първи от династията Валоа. С неговото име се свързва развитието на Ренесанса във Франция. Той променя живота в двора като от уединен го превръща в блестящо шумно всекидневие. Издига ролята в обществото на дамите, обкръжава се с учени и поети. Кани Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаел, Бенвенуто Челини и други знаменити италиански майстори да рисуват картини за него. Увлича се по архитектурата и скулптурата, което става първопричина за построяването на Двореца Фонтебло. Франсоа I е и първият крал, който изисквал да бъде титулуван „Ваше Величество“. Също той основава и първата школа по живопис. Запътвайки се към двореца, те посреща, разбира се, великолепната парадна врата. Тя е решетъчна и е украсена с емблемите на Наполеон – два златни орела. През нея се влиза се в двора на белите коне, който е наречен така, защото там е била разположена гипсова скулптура на Марк Аврелий, яздещ коне в римски стил. Няма да се впускам в подробности, защото не може да се посетят и съответно да се разкаже за 1900 стаи, но ще обърна внимание само на по-интересните от тях, както и някои от апартаментите. Първо, най-впечатляващата според мен е залата на Франсоа I, декорирана с интересни фрески, пресътворяват класически сцени и сцени от живота на мъдро управляващия владетел. Балната зала също е много красиво изписана с невероятни фрески, или стенописи, както още е известна тази техника. По принцип фреската е живописна техника върху мокра мазилка с  добре стрити омокрени пигменти-бои. Тази техника е много трудна за изпълнение, защото трябва да се рисува бързо преди да изсъхне мазилката. Обикновено такива стенописи са характерни за църквите. Най-известни са фреските на Леонардо да Винчи, Микеланджело и Рафаел. Има много значими майстори на фреската, или зографи, българи, като Боянският майстор, Пимен и Димитър Зографски, Захари Зограф и други. 


Сред останалите помещения във Фонтенбло интерес представляват библиотеката и художествената галерия с богата колекция от платна на много известни италиански и други световноизвестни художници, събрана в по-голямата си част от крал Франсоа I. В наши дни някои от картините са пренесени в Лувър, като Мона Лиза например. Най-общо във всички зали, кабинети, апартаменти, галерии, спални и други помещения могат да се видят безброй картини, скулптури, гоблени, разкошни мебели от скъпо дърво, мраморни колони, подове и маси, кадифени завеси, копринени тапети, брокатени тапицерии и други характерни за дворците предмети. Също така и всевъзможни украшения от злато и сребро, инкрустирани със скъпоценни камъни. Погледът ни могат да уморят и хиляди пищни вази, часовници, скъпо извезани със златни нишки облекла, съдове от китайски порцелан и много други дреболии от този род. Подове от паркет и цветен мрамор, специално тъкани килими. Навсякъде могат да се видят вплетени  инициалите и хералдическите знаци на владетелите и техните съпруги. За таваните нямам достатъчно думи, за да ги опиша, това трябва да се види. Като ги гледаш може само да издадеш един вопъл на възхищение и почуда от майсторството на художниците, резбарите и другите творци, сътворили тази красота, прекосила история и векове и достигнала до нас непокътната, не без характерното за владетелите тщеславие  и непреодолимо  желание да покажат до какво величие е достигнала Франция при царуването им. Накратко казано меценатство, съчетано със стремеж. Казал го е Хегел: „Нищо велико на този свят не се извършва без стремеж, и то най-вече за величие.“  Но най-хубавото е, че следващите поколения, въпреки революциите и политическите борби са успели да съхранят две трети от скъпоценните художествени шедьоври във Фонтебло и  минавайки през него на един дъх, успяваш да се докоснеш до живота на хората от тази епохи и да изминеш бляскавия път на една история.  


Много интересна е златната врата на двореца, през която се влиза в апартаментите на двореца, кралския кабинет, църквата „Св. Троица и парадното потковообразно стълбище към  централния вход на двореца, където Наполеон се прощава с войниците си след  подписване на абдикация.
Всеки крал, който е пребивавал във Фонтебло, е добавял по нещо ново към него и така се е получил един необикновен архитектурен ансамбъл, с бляскав вътрешен дизайн и красиви градини с фонтани и езера. Най-прелестно е „Езерото на шараните“. Великолепно вписано в гористия пейзаж на парка. Шараните не ги съблазнихме с храна, но с лебедите си поговорихме на висок тон. Аз им се зарадвах и се приближих към тях с нежни намерения, но не знам защо, решиха, че и аз съм враг като стоящите до мен агресивни младежи и решиха устремно да ме преследват, издавайки съскащи  звуци. Накрая се разбрахме след като реших да капитулирам и да призная превъзходството им на господари в езерото.
Разказът за Фонтебло няма да бъде пълен, ако не разкажем за  император Наполеон Бонапарт, който  решава да направи двореца своя резиденция и дом. В него е живял заедно със семейството си - императрица  Жозефин, а  след нея  и с Мария Луиза. Предпочитал е Фнотебло, защото смятал Версай за твърде помпозен, натруфен и високомерен дворец. Което е вярно наистина. Така Наполеон се заема да върне блясъка на Фнтебло като налага свой стил в  архитектурата и изкуството, наречен ампир, което според някои учени идва от думата император. Този стил е пряко свързан с военната диктатура и личните амбиции на Наполеон. Той налага изкуството да прокламира парадното великолепие, националната гордост и дълга. В архитектурата се характеризира с преобладаващи в релефната украса военни елементи – доспехи, мечове, лаврови венци. Фасадите са украсени с тромави, но излъчващи стабилност ранногръцки  колони, тежки римски розетки и други. В този стил са направени  и вътрешните преобразования на двореца, като са построени малки апартаменти за обитаване, а големите са пригодени за тържествени приеми и церемонии. Голямата кралска спалня Наполеон я превръща в тронна зала, а тронът му е тапициран с платно в синьо и златно, посипано със златни пчелички, които съгласно човешката презумция, която е част от логичното човешко мислене, са символ на трудолюбието. А той, за съжаление, е бил доста военно трудолюбив в полза на себе си и Франция и във вреда на пострадалите от агресията му народи.


тените в двореца са облицовани със стенни тапети или драпирани тъкани, а завесите на прозорците са с драпирана тъкан, гънките на която се диплят като римско облекло. Подовете блестят с матово пробляскващ излъскан паркет от различни видове  дървесина. Камините в помещенията са оригинални, с елементи, напомнящи на древноримски надгробни паметници. Бонапарт е мечтал неговата империя да стане могъща и дълговечна като римската и по тази причина античното преобладава. В мобилировката стилът ампир се изразява в незаоблените ъгли на конструкцията и орнаментите, изобразяващи митични животни като лъвове, лебеди и грифони. Краката на масите представляват скулптури на кариатиди с тъжни лица, а покритите с балдахин леглата имат форма на ладии и саркофази. Сред цветовете преобладават - гълъбово, зелено, матово-златисто и бяло – характерни за военните униформи. В много от орнаментите на дърворезбата и по златните обкови обкови може да се види преплетена буквата N. Въпреки, че стилът ампир не се е харесвал на творците, с нищо не е навредил на великолепието на този дворец.
След абдикацията на Бонапарт, три века по-късно новият собственик на двореца  Алфред Сомиер възстановява блясъка и славата на Фонтенбло, както и голямата експозиция от картини, принадлежала на Фуке. Реставрацията е  продължила 25 години. 
Днес изключително красивата гора около двореца се използва за лов, туризъм, конна езда,  скално катерене и други интересни спортове. 
В красивия герб на Фонтебло днес се вплита и академичният герб на INSEAD. Това е най-доброто бизнес училище в света за бизнес администрация. Основано е през 1059 година с клас от 52 студента. Днес ежегодно тук се учат 660 студенти, повишават квалификацията си  40 докторанти и над 5000 мениджъри от над 1400 компании. Тук преподават 126 професори, известни в света със своите научни изследвания в областта на бизнеса. Всяка година един или  двама българи завършват тук и постъпват на работа в престижни европейски фирми и банки. 


За да завърша пътеписите си от Франция и Италия и да продължа с такива от Испания, Австрия и Германия, ще разкажа малко и за Монако. Това е град-държава в Южна Франция. Княжеството компенсира малката си територия с висок жизнен стандарт. Тук живеят много знаменитости - певци, актьори, спортисти, милионери и бизнесмени. Живеят тук, защото са привлечени от  либералната данъчна политика. Любимо място за приятни изживявания е и на драгите туристи. Монако е конституционна монархия, съществуваща от 1215 година като колония на Генуа. Франсоа Грималди, който бил представител на една генуезка фамилия, заплашен от преследване, успява да превземе крепостта, предрешен като монах и така през 1297 година  поставя началото на управлението на града от фамилията Грималди. Днес страната е една от най-богатите в Европа с много висок жизнен стандарт. Основна част от доходите идват от туризъм, производство и търговия на морски дарове, миди, скариди, риби и най-много стриди, които са любимо ястие на всеки. Монако е световна столица на хазарта, наравно с Лас Вегас и Макао. Населението наброява 35 000 души, от които само една трета са родени на острова. Преобладаваща народност са  французи. Посещението тук очарова и най-претенциозните и капризни туристи. В най-луксозната и богата част на държавата се намира кварталът Монте Карло. Тук се намират казината, пистата за Формула 1, на която ежегодно се провежда кръг от рали шампионата, чиято тренировка и ние имахме късмета да наблюдаваме. Беше интересно и вълнуващо да седнеш на трибуната и да гледаш и с малко фантазия да си мислиш, че е истинско състезание. В Монте Карло се намира, и разбира се, дворецът на кралското семейство. Улиците на  града са много тесни и стръмни, с резки завои и супер натоварени с най-различни скъпи возила, което е причина за ежеминутни задръствания. Тук къщи не се строят, хората живеят в луксозни многоетажни жилищни блокове, оцветени в светли нюанси на розово, прасковено жълто и бежово, като шарени детски бонбонки, които създават удивителни гледки. Някои от представителните сгради са облицовани със специален камък, който природата го почиства без човешка намеса. За краткия ни престой там можахме да разгледаме с подробности само три по-атрактивни забележителности в Монако. Най-привлекателно за мен беше казиното. То е отворено през 1878 година и оттогава е символ на лукс и богатство. Сградата е истински шедьовър. Пред нея има красива градина с палмови дървета, екзотични цветя и храсти и много фонтани. 


Най-възхитена бях обаче от  най-важната забележителност  за мен – кралския дворец Грималди, датиращ от 12-ти век, разположен  върху една скала на самия бряг на Средиземно море. Визитата на  двореца е истинско удоволствие, което много обичам! За посещение са отворени само големите апартаменти и салони. Особен интерес представлява Тронната палата, където през 1956 година  сключва брак Рение III и американската актриса  Грейс Кели. Оставаш удивен от всичко видяно там, въпреки че преди това си посетил дворците във Версай и Фонтебло.  И тук го има същия разкош от скъпа мебелировка и интериорен дизайн, но се усеща една определена средиземноморска изтънченост и неподправена аристократичност. Това е дворец за живеене, изграждан през вековете, в който е живяно и в който продължава да се живее и да се култивира фамилния аристократичен дух. Всъщност аристокрацията е била най-висшата привилегирована класа в обществото, която се предавала по наследство. Терминът аристократ идва от гръцкото „аристеус“ (благороден произход, елит) и „кратос“ (власт, могъщество), а изразът „синя кръв“ за първи път бил употребен в Англия през 1834 година. Прочутият английски политик и философ от 18 век Едмънд  Бърк, значима фигура за британския политически живот, който бил критик на Френската Революция, пише: „Аристокрацията е изящен орнамент към гражданското общество. То е коринтски капител на изисканото общество...връзката която споява поколенията на нацията“. В тази връзка ми се иска да спомена и изказването за аристокрацията на древногръцкия историк Тацит, познат с историята си за Пелопонеските войни. Той твърди, че господството на аристокрацията осигурява на масите участие в опасности, а тя извлича най-голямата печалба  и я прибира за себе си. А също и че цивилизациите са били създадени и ръководени от една малка част интелектуална аристокрация  и никога от тълпите, защото на масата народ и стигат силите само да руши, да вика и да се бие. Като се замисли човек и днес е същото, само наименованията са различни, например, парламент и политически лидери.


В Монако посетихме също и катедралата „Сен Никола“ - едно архитектурно съкровище, построено през 1875 година, където са и гробниците на рода Грималди.
Та това е краткият ми разказ за перлата на френската ривиера Монако, където яхтите, колите, хотелите и забавленията са луксозни, много луксозни и супер луксозни.  
Ще завърша разказа си с твърде проницателното разсъждение на Волтер, че повечето от литературните произведения на нашите векове, както и разговорите ни, имат за предмет изследването на шедьоврите на миналите векове. Нашата заслуга се състои в това, че обсъждаме техните достойнства. Ние сме като обезнаследени деца, които пресмятат богатствата на бащите си. 
Въпреки че е прав, харесвам литературата, музиката и другите културни шедьоври на миналите векове и по тази причина ще продължавам да пътешествам, докато ми позволяват жизнените сили, защото  пътешествията осмислят  живота и  отварят очите ни за красивите неща. И както казва един наш поет „Човекът е човек, когато е на път“.