Фарът осветява пътя, по който вървим. Морето е бунтът на нашата душа, реката е пътят, който се опитваме да следваме, а още нещо е това, което искаме да изживеем и за което се борим, вървейки по пътя на реката, преодолявайки бурните вълни на морето, когато фарът осветява пътя ни.
Много обичам морето. Събличаш дрехите и грижите, мяташ кърпата на пясъка и флиртуваш на воля със слънцето, а след това се хвърляш във водата. Добър или лош си, богат или беден, умен или незнаещ, за морето няма значение. Такъв, какъвто си сътворен, то те милва с ласката си, разбира те, отнема от болката ти. Мога дори да „говоря“ с него със силен или тих глас, то ме чува и отговаря с гласа на вълните. Вълните отнася всичките ти тревоги, подарява ти слънчева топлина и хармония в душата. То ми е и като приятел който, няма да ми измени, ще бъде там, където трябва, и няма да ме изостави, когато ме употреби за целите си.
Ето една приказка от Лев Толстой, доказваща що е то морето за хора и животни:
Ято лебеди летяло от студената страна към топлите земи. Те летели през морето. Летели ден и нощ, и втори ден, и втора нощ, без да си почиват, летели над водата. На небето имало пълна луна и лебедите виждали далеко долу под себе си синеещата се морска вода. Всичките лебеди се уморили, от непрекъснатото махане с криле, но не се спирали и продължавали да летят. Отпреде летели старите, силните лебеди, след тях летели онези, които били по-млади и по-слаби. Един млад лебед летял подир всички. Силите му отслабнали. Той плеснал с криле и не можел повече да лети и да следва ятото. Тогава, като отпуснал крилете си, той поел надолу. Спускал се все по-близо и по-близо към водата, а другарите му все по-далече и по-далече се белеели в лунната светлина. Лебедът се отпуснал върху водата, а ятото лебеди продължили да летят към топлите земи. Летели ден и нощ без да си почиват, летели, летели над морската вода осветявана от пълната луна, а падналият лебед се отпуснал върху водата, свил криле и заровил главата си в тях. Когато морето усетило, че лебедът е в беда и няма кой да му помогне, то се раздвижило под него и го залюляло с вълните да не потъне. Ятото лебеди продължили да летя напред и се виждали едва-едва, като бяла черта върху светлото небе. Слабо се чувало в тишината и как звънели крилете им. След като те съвсем се скрили от погледа му, лебедът извил шията си назад и затворил очи. Той не се движел и само морето, повдигайки се и спускайки се като детска люлка, повдигало и спускало и него както правят грижовните майки. Призори лек ветрец полюлявайки морските вълни, които плакнели бялата гръд на лебеда, му помогнали да отвори очи. Той видял, че на изток се червенеела зората, а месецът и звездите станали по-бледи. Лебедът въздъхнал, проточил шията си и като размахал криле, се повдигнал и отлетял, опирайки крилете си до водата като благодарност. Издигал се високо и по-високо и когато водата останала далеко от него, полетял напред, в оная посока, където били топлите страни. Той летял сам над морските води натам, накъдето отлетели другарите му.
Фар
Морският фар е кула със силна светлина на върха, осветяваща пътя на корабите през непрогледния мрак на нощта. Знаете ли откъде е произлязла идеята за тези кули на светлината в античния свят? Ще ви разкажа една легенда, позната на малцина, която е стигнала до наши дни предавана от поколение на поколение. Това, разбира се, е трагична, любовна история, която винаги запленява сърцата. Случило се е в незапомнени времена, в едно морско селце, където основният поминък на хората е бил риболовът. Мъжете излизали рано сутринта, още преди слънцето да е осветило земята, и се връщали, след като мракът заменял светлината, ако изобщо успявали да намерят пътя си обратно, преди сенките на мрака да намерят тях.
В едно от тези селца са живеели двама, лудо влюбени, обичани от всички. Младоженците живеели в една къщичка на брега на морето, откъдето момъкът отплавал всяка сутрин с малката си лодка да лови риба, а когато е ставало време за връщане, девойката излизала на брега с фенер в ръка, за да показва на любимия си пътя за дома. И така години наред девойката осветявала пътя на своя възлюбен ден след ден. Но съдбата е предрекла друго за тези млади влюбени и един най-обикновен ден момъкът отплавал и не се е върнал. Девойката обаче не се е отказала от своя свиден любим и продължавала да излиза всяка нощ с надеждата, че той ще види светлината и ще се върне. След седмици и месеци чакане на брега на девойката ѝ се е сторило, че в далечината се вижда да плава лодка, и се хвърлила в студените води на неспокойното море. Щастлива, че отново ще са заедно, тя плувала и плувала до безкрай, но лодка нямало.
Жителите на селцето научили за тази тъжна история и решили да построят висока кула със силна светлина на върха, за да може моряците да се връщат у дома при своите невести и никога повече да не се повтаря тази злощастна история. Дали е истина, не знам, но казват, а и може да се уверите сами при желание, че когато се приближите достатъчно до морски фар, все още можете да чуете риданията на девойка, чакаща своя любим. Той, морският фар, не се интересува кой следва светлината му и кой вярва в него. Стои си на скала в морето и свети, защото това е неговата природа. Чудото на живота е като морския фар, никога не издава звук, а просто свети. Ако се огледаш внимателно, винаги ще срещнеш морски фар който да ти покаже пътя. При спокойно време никой не го търси, не му обръща внимание. Но в бури и мрак винаги отчаяно търсиш светлината му. Вълните идват и си отиват, но фарът остава. Ето това е вяра.
Река
Съдбата ми е отредила да обичам водата и да живея до нея. Детските ми спомени ме отвеждат към реката, която течеше в близост до родния ни дом. Място, където децата от махалата се събират да прекарат един щастлив, изпълнен с радост и смях ден. Не сме си задавали въпроси какви чувства вселява тя в душата ни, защото като деца сме я имали като детска площадка. Поречието на водата е било, и днес все още е, място за интимните ни въжделения и мечти за бъдещи победи в голямата играта на живота, като ни е давало малко от онази прозаична опора и вяра, че те ще се осъществят. Не съм си задавала въпрос защо съдбата е направила за мен този избор, да живея до река, но може би неспокойните души е трябвало да бъдат по някакъв начин успокоени от безмерността на водата и от безграничните ѝ възможности да прави това, защото може би тя е в постоянно движение. Реките, движещи се само в една посока и само напред, в някаква логическа последователност си проправят път дори и в най-трудните и недостъпни места в природата, а оттам и в нашата мисъл. Неспокойните души може би си мислят, че реката, бидейки до нас постоянно, ни създава усещането, че нещата, които предстоят, ще се реализират в съвсем близко време с помощта на непреодолимото движение напред на водата на нашата река. Но дали това е така, или не – трудно е да се определи, но е възможно. Защото като си помисли човек, има пресъхващи реки, реки, които сменят посоката си, такива, които на пълноводие са се разлели и всяка е намерила други, по-удобни корита за път. Има едни такива, които престават да бъдат големи, а са само малки ручейчета, които и си остават такива, за да ни напомнят за преминалото им голямо величие и да споделят своята история. Също като с хората. Но коя е реката, която не мога и не съм заменила с нищо? Това е река Дунав. Въпреки че обичам морето, не бих живяла там, а до нея. Дунав Тя е река с отблясъци, за които винаги съм готова. Защо съм готова? Защото тя свети, после потъмнява, има ласкава ръка, откъдето и да минава или отминава, навсякъде и винаги е река. В пролетните ѝ води изгряват древни звезди, а детските ни мисли са като златни рибки, блестящи в сините ѝ води. Мътните води на реката не харесвам, защото изпитвам страх да потъна там сама, и заради бруталността, която времето нанася на всеки от нас. Не знам дали това чувство на страх ще ни възпре от безсмислени начинания, не знам и дали ще укроти налудничавите ни идеи, или ще ни помири както със себе си, така и с околните. Но както казва испанската писателка на фентази романи Лаура Гайего: „Бъдещето е като река, толкова широко и внушително, че не може да бъде променено или обърнато. Въпреки това, то се състои от безброй малки притоци, които вместо това могат да бъдат отклонени. Можете да промените бъдещето си, защото много от вашите действия зависят само от вас.“ Е това е реката в синтезиран вид.
И накрая за още нещото – лебедите.
Защо се възхищаваме на тях? Защото е важна символна птица, чиято гъвкава шия и чисто бяло оперение са я превърнали в олицетворение на благородната чистота още от древни времена. Лебедът е съвършена птица, чиято белота и обаяние я правят жив божествен знак. Олицетворява мъжкото слънчево начало – плодородието. Поради това и Зевс избира този образ, за да се домогне до доверчивата Леда. Освен това лебедът олицетворява идеи като възраждане, чистота, целомъдрие, гордост, мъдрост и съвършенство. Тази птица е представяна понякога и като противник и враг на орела и змията, които нерядко успявал да надмогне. Има и проницателна дарба, като например издаването на удивителни плачевни звуци, когато предусеща своята наближаваща смърт. Наречени са от хората като последната „лебедова песен“ , което е означение също и за последната забележителна проява на великите хора. Когато си съвършен обаче, винаги се намира някое писание, което да хвърли някакво черно петно върху бялото. Странна на вид отрицателна символна оценка за лебеда се открива в средновековни книги за животните. Там се посочва, че в противовес на снежнобялото си оперение лебедът имал „съвсем черно месо“. Ето защо в него намират отражение лицемерите, чиято черна плът на греха е прикрита под бели одежди. Снеме ли се бялата перушина от лебеда, черното му месо се опича на огъня. Така и лицемерът при смъртта си бива разсъблечен от целия си земен разкош и влиза в огъня на ада. Но въпреки тези писания лебеда си остава царствен сред водните птици, носител на белия мир. Това поетично определение ни напомня за Лоенгрин – рицаря на лебеда в опера на Вагнер; на приказката за цар Салтан на Пушкин, "Лебедово езеро" на Чайковски и други. Хората винаги обичат идолите си, каквито и да са те, затова се стремят да приличат на тях и ги възпяват в песни, пишат стихове, разказват приказки, подражават им, рисуват ги в картините си. Така е било от векове и ще бъде в бъдеще.
В заключение може да се каже, че морето, реката и фаровете не са само елементи в природата, а символи на свободата и живота. Те обогатяват нашия свят. С красотата си ни дават възможности да направим живота си по развлекателен, забавен и уютен чрез пътешествия, съзерцание, мечти, копнеж и четене на разни истории за тях. Писаните разкази, истории, приказки и други неща за тях са уникални. Те влияят върху всеки един от нас, член от човечеството на земята. Във всяко едно произведение обаче, отнасящо се до море, река и фар, присъства неизменно лодка. Трудно, сложно и невъзможно е да си отговориш на този въпрос. Но като си помисля, никой не може да режисира животa си. Той е в божиите ръце и съдбата, която ни е отредил. В сърцето си скътваме само вярата, че най-доброто винаги предстои, че по-дълго ще плуваме по морето и реката и фар ще осветява пътя ни. И когато течението ни изхвърли най-накрая на брега, там неизменно ще ни чака лодка – лодката на Живота.