Фар, море, река и още нещо – есе за две картини, които нарисувах

Фарът осветява пътя, по който вървим. Морето е бунтът на нашата душа, реката е пътят, който се опитваме да следваме, а още нещо е това, което искаме да изживеем и за което се борим, вървейки по пътя на реката, преодолявайки бурните вълни на морето, когато фарът осветява пътя ни.

Много обичам морето. Събличаш дрехите и грижите, мяташ кърпата на пясъка и флиртуваш на воля със слънцето, а след това се хвърляш във водата. Добър  или лош си,  богат  или беден,  умен или  незнаещ, за морето  няма значение. Такъв, какъвто си сътворен, то те  милва  с ласката си, разбира те, отнема от болката  ти. Мога дори да „говоря“ с него със силен или тих глас, то ме чува и отговаря с гласа на вълните. Вълните отнася всичките ти тревоги, подарява ти слънчева топлина и хармония в душата. То ми е и като приятел който, няма да ми измени, ще бъде там, където трябва, и няма да ме изостави, когато ме употреби за целите си.

Ето една приказка от Лев Толстой, доказваща що е то морето за хора и животни:

Ято лебеди летяло от студената страна към топлите земи. Те летели през морето. Летели ден и нощ, и втори ден, и втора нощ, без да си почиват, летели над водата. На небето имало пълна луна и лебедите виждали далеко долу под себе си синеещата се морска вода. Всичките лебеди се уморили, от непрекъснатото махане с криле, но не се спирали и продължавали да летят. Отпреде летели старите, силните лебеди, след тях летели онези, които били по-млади и по-слаби. Един млад лебед летял подир всички. Силите му отслабнали. Той плеснал с криле и не можел  повече да лети и да следва ятото. Тогава, като отпуснал крилете си, той поел надолу. Спускал се все по-близо и по-близо към водата, а другарите му все по-далече и по-далече се белеели в лунната светлина. Лебедът се отпуснал върху водата, а   ятото лебеди  продължили да летят към топлите земи.  Летели ден и нощ  без да си почиват, летели, летели над морската вода осветявана от пълната луна, а  падналият лебед се отпуснал върху водата, свил криле и заровил главата си в тях. Когато  морето усетило, че лебедът е в беда и няма кой да му помогне, то се раздвижило под него и го залюляло с вълните да не потъне. Ятото лебеди  продължили да летя напред и се виждали едва-едва, като  бяла черта върху светлото небе. Слабо се чувало в тишината и как звънели крилете им. След като те съвсем се скрили от погледа му, лебедът извил шията си назад и затворил очи. Той не се движел и само морето, повдигайки се и спускайки се като детска люлка,  повдигало и спускало и него както  правят грижовните майки. Призори лек  ветрец  полюлявайки морските вълни, които  плакнели бялата гръд на лебеда, му помогнали да отвори очи. Той видял, че на изток се червенеела зората, а месецът и звездите станали по-бледи. Лебедът въздъхнал, проточил шията си и като размахал криле, се повдигнал и отлетял, опирайки крилете си до водата като благодарност. Издигал се високо и по-високо и когато водата останала далеко от него, полетял напред, в оная посока, където били топлите страни. Той летял сам над морските води натам, накъдето отлетели другарите му.

Фар

Морският фар е кула със силна светлина на върха, осветяваща пътя на корабите през непрогледния мрак на нощта. Знаете ли  откъде е произлязла идеята за тези кули на светлината в античния свят? Ще ви разкажа една легенда, позната на малцина, която е стигнала до наши дни предавана от поколение на поколение. Това, разбира се, е трагична, любовна история, която винаги  запленява сърцата.   Случило се е в незапомнени времена, в едно морско селце, където основният поминък на хората е бил риболовът. Мъжете излизали рано сутринта, още преди слънцето да е осветило земята, и се връщали, след като мракът заменял светлината, ако изобщо успявали да намерят пътя си обратно, преди сенките на мрака да намерят тях.

В едно от тези селца са живеели двама, лудо влюбени, обичани от всички. Младоженците живеели в една къщичка на брега на морето, откъдето момъкът отплавал всяка сутрин с малката си лодка да лови риба, а когато е ставало време за връщане, девойката излизала на брега с фенер в ръка, за да показва на любимия си пътя за дома. И така години наред девойката осветявала пътя на своя възлюбен ден след ден. Но съдбата е предрекла друго за тези млади влюбени и един най-обикновен ден момъкът отплавал и не се е върнал. Девойката обаче не се е отказала от своя свиден любим и продължавала да излиза всяка нощ с надеждата, че той ще види светлината и ще се върне. След седмици и месеци чакане на брега на девойката ѝ се е сторило, че в далечината се вижда да плава лодка, и се хвърлила в студените води на неспокойното море. Щастлива, че отново ще са заедно, тя  плувала и плувала до безкрай, но лодка нямало.

Жителите на селцето научили за тази тъжна история и решили да построят висока кула със силна светлина на върха, за да може моряците да се връщат у дома при своите невести и никога повече да не се повтаря тази злощастна история. Дали е истина, не знам, но казват, а и може да се уверите сами при желание, че когато се приближите достатъчно до морски фар, все още можете да чуете риданията на девойка, чакаща своя любим. Той, морският фар, не се интересува кой следва светлината му и кой вярва в него. Стои си на скала в морето и свети, защото това е неговата природа. Чудото на живота е като морския фар, никога не издава звук, а просто свети. Ако се огледаш внимателно, винаги ще срещнеш морски фар който да ти покаже пътя. При спокойно време никой не го търси, не му обръща внимание. Но в бури и мрак винаги отчаяно търсиш светлината му. Вълните идват и си отиват, но фарът остава. Ето това е вяра.

Река

Съдбата ми е отредила да обичам водата и да живея до нея. Детските ми спомени ме отвеждат към реката, която течеше в близост до родния ни дом. Място, където децата от махалата се събират да прекарат един щастлив, изпълнен с радост и смях ден. Не сме си задавали въпроси какви чувства вселява тя в душата ни, защото като деца сме я имали като  детска площадка. Поречието на водата е било, и днес все още е, място за интимните ни въжделения и мечти за бъдещи победи в голямата играта на живота, като ни е давало малко от онази прозаична опора и вяра, че те ще се осъществят. Не съм си задавала въпрос защо съдбата е направила за мен този избор, да живея до река, но може би неспокойните души е трябвало да бъдат по някакъв начин успокоени от безмерността на водата и от безграничните ѝ възможности да прави това, защото може би тя е в постоянно движение. Реките, движещи се само в една посока и само напред, в някаква логическа последователност си проправят път дори и в най-трудните и недостъпни места в природата, а оттам и в  нашата мисъл. Неспокойните души може би си мислят, че реката, бидейки до нас постоянно, ни създава  усещането, че нещата, които предстоят, ще се реализират в съвсем близко време с помощта на  непреодолимото движение напред на водата на нашата река. Но дали това е така, или не – трудно е да се определи, но е възможно. Защото като си помисли човек, има пресъхващи реки, реки, които сменят посоката си, такива, които на пълноводие са се разлели и всяка е намерила други, по-удобни корита за път. Има едни такива, които престават да бъдат големи, а са само малки ручейчета, които и си остават такива, за да ни напомнят за преминалото им голямо величие и да споделят своята история. Също като с хората. Но коя е реката, която не мога и не съм заменила с нищо? Това е река Дунав. Въпреки че обичам морето, не бих живяла там, а до нея. Дунав Тя е река с отблясъци, за които винаги съм готова. Защо съм готова? Защото тя свети, после потъмнява, има ласкава ръка, откъдето и да минава или отминава, навсякъде и винаги е река. В пролетните ѝ води изгряват древни звезди, а детските ни мисли са като златни рибки, блестящи в сините ѝ води. Мътните води на реката не харесвам, защото изпитвам страх да потъна там сама, и заради бруталността, която времето нанася на всеки от нас. Не знам дали това чувство на страх ще ни възпре от безсмислени начинания, не знам и дали ще укроти налудничавите ни идеи, или ще ни помири както със себе си, така и с околните. Но  както казва испанската писателка на фентази романи Лаура Гайего: „Бъдещето е като река, толкова широко и внушително, че не може да бъде променено или обърнато. Въпреки това, то се състои от безброй малки притоци, които вместо това могат да бъдат отклонени. Можете да промените бъдещето си, защото много от вашите действия зависят само от вас.“  Е това е реката в синтезиран вид.

И накрая за още нещото – лебедите.

Защо  се възхищаваме на тях? Защото е важна символна птица, чиято гъвкава шия и чисто бяло оперение  са я превърнали в олицетворение на благородната чистота още от древни времена.  Лебедът е съвършена птица, чиято белота и обаяние я правят жив божествен знак. Олицетворява мъжкото слънчево начало – плодородието. Поради това и Зевс  избира този образ, за да се домогне до доверчивата Леда.   Освен това  лебедът олицетворява идеи като възраждане, чистота, целомъдрие, гордост, мъдрост и съвършенство. Тази птица е представяна понякога и като противник и враг на орела и змията, които нерядко успявал да  надмогне. Има и проницателна дарба, като например издаването на удивителни плачевни звуци, когато предусеща своята наближаваща смърт. Наречени  са от хората като последната „лебедова песен“ , което е означение също и за последната забележителна проява на великите хора. Когато си съвършен обаче, винаги се намира някое писание, което да хвърли някакво черно петно върху бялото. Странна на вид  отрицателна символна оценка за лебеда се открива в средновековни книги за животните. Там се посочва, че в противовес на снежнобялото си оперение лебедът имал „съвсем черно месо“. Ето защо в него намират отражение лицемерите, чиято черна плът на греха е прикрита под бели одежди. Снеме ли се бялата перушина от лебеда, черното му месо се опича на огъня. Така и лицемерът при смъртта си бива разсъблечен от целия си земен разкош и влиза в огъня на ада. Но въпреки тези писания лебеда си остава  царствен сред водните птици, носител на белия мир. Това поетично определение ни напомня за Лоенгрин – рицаря на лебеда в опера на Вагнер; на приказката за цар Салтан на Пушкин, "Лебедово езеро" на Чайковски и други.  Хората винаги обичат идолите си, каквито и да са те, затова се стремят да приличат на тях и ги  възпяват  в песни, пишат стихове, разказват приказки, подражават им, рисуват ги в картините си. Така е било от векове и  ще бъде в бъдеще.

В заключение може да се каже, че морето, реката и фаровете не са само елементи в природата, а символи на свободата и живота. Те обогатяват нашия свят. С красотата си ни дават възможности да направим живота си по развлекателен, забавен и уютен чрез пътешествия, съзерцание, мечти, копнеж и четене на разни истории за тях. Писаните разкази, истории, приказки и други неща  за тях са уникални. Те влияят върху всеки един от нас, член от човечеството на земята. Във всяко едно произведение обаче, отнасящо се до море, река и фар, присъства неизменно лодка. Трудно, сложно и невъзможно  е да си отговориш на този въпрос. Но като си помисля, никой не може да режисира животa си. Той е в божиите ръце и  съдбата, която ни е отредил. В  сърцето си скътваме само вярата, че най-доброто винаги предстои,  че по-дълго ще плуваме по морето и реката и фар ще осветява пътя ни. И  когато течението ни изхвърли най-накрая на брега, там неизменно ще ни чака лодка – лодката на Живота.

ГОБЛЕН

Има на света една Мария Христова, дама от Балчик. Прекрасен човек по душа и сърце. Създала е много добро семейство и е разкрасила домовете на децата си с прекрасни творения – гоблени. Ех, Мария, Мария, събрала си света на душата си в тези гоблени. Ситни милиони бодчета, преродени в сложни картини. И като артист, и като художник всеки с удоволствие се покланя пред теб, а семейството благовее, когато ги гледа. Ето например тези:

Гобленът е  вид изкуство, който съчетава традиция, умение и творчество. Познат е от хиляди години и се счита за най-древния начин за изразяване. Той представлява своеобразна картина, в която вместо да се рисува с бои, се шие със специални конци. Използват се колкото се може повече цветове, което позволява плавното им преливане и изпъкване на детайлите. В крайна сметка се получава едно изящно произведение на изкуството.

Да „рисувате” с игла и конци, създавайки фантастични сюжети, които ви карат да мечтаете, е едно от най-терапевтичните и полезни занимания, за които можете да се сетите. Бродерията е начин да дадете израз на своите фантазии, да накарате образите в главата ви да оживеят и едновременно с това да постигнете пълна хармония със себе си. Може да не са толкова прекрасни, като тези на Мария, защото тя има дарба свише, но трябва, трябва да опитате!

Казват, че настоящият век, наред с други неща, е време за творчество, за работа с ръцете. Мисля си – в колко ли много хора се крие искрица, която чака да намери осъществяване, изява. Заобиколени от какви ли не „чудеса на техниката“ в бита си, все по-рядко използваме ръцете си, за да оставим след себе си нещо красиво. Често се чувстваме напрегнати, че нещо с енергията в нас  не е наред. Тогава идва моментът да направим нещо с ръцете си, но да не е чисто механична работа, а да има елемент на творчество. Опитайте да нарисувате нещо, да напишете стихотворение, да съчините и запишете песен, да изработите нещо от глина или дърво, да нарисувате картина, да ушиете гоблен...“. Ето като тези например:

Гоблените изобразяват истории и сцени от различни периоди на човешката история. Могат да бъдат гледани като времеви капсули, в които са замръзнали моменти от различни епохи. Този вид изкуство предоставя възможност за изучаване на обичаи, мода и култура през различни периоди на историята. Изработката на гоблен е трудоемък процес, който изисква време и търпение.

Тези творения са ценени и днес. Те намират приложение в интериорния дизайн и се използват за декорация на домове и обществени сгради. Гоблените са инвестиция в изкуството и историята, като запазват красотата и важността си с годините.

С шиенето на гоблени, рисуване на картини и други неща, творение на нашите ръце или друга наша дарба, ние  ликуваме душата си, защото те раждат усмивката. Но не трябва да бързаме  да ушием своя последен гоблен, да нарисуваме нашата последна картина, а трябва да оставим два бода надежда, два щриха с четката, два недоизказани стиха и т.н., което ще е продължение на нашата надежда… Така ще е най-пъстро, чисто и съвършено.

Насладете се на тези гоблени, сътворени от Мария в Балчик. Това e град, чудесен и разнолик, като сънищата ни, които претворяваме в картини. Там младостта ти се връща, като видиш морето, усетиш дъха на вятъра, изумрудения залез и т.н. Като без компас си, захвърлил дрехите на плажа, се гмуркаш в морето. То те обгръща, гали и възродява, без да те пита кой си и какъв си. После излизаш отново на брега за нови творения, породени от зова на мечтите. И накрая:

Гобленът

Играта на иглите е като магията на летните нощи,

създава красота, светли мечти в сърцето.

Моделите минават през историята на много години,

като приказка, като сън, като мистерия и ярка светлина.

Величието на минали времена има във всеки шев,

а животът на гоблена е като вечна приказка на вечерите.

Цветовата палитра е пъстра като дъга, а целият живот

на платното цъфти в тихи цветове.

И във всеки ред има доброта, и във всеки шев има мечта.

Не съм написала заглавията на картините както по каталог. Направих го умишлено, защото искам като гледате гоблените, сами да си ги озаглавите с имена, каквито вие чувствате, че те трябва да носят според емоциите, които пораждат те у вас. Моето вдъхновение и емоция, като писах това есе, беше спонтанно изплувала в съзнанието ми и зазвучала в ушите ми ето тази песен: “Моята малка дъщеря Мария“ . Защо така, не мога да си го обясня и едва ли някога ще мога.

РИМ, ЖЕНА И ВЪЛК

Моята нова картина:

По мотиви на тази

От много време си задавах един реторичен въпрос – защо един вълк в зоологическата градина в София ме проследи докъдето имаше възможност. Тогава и го усетих, защото прошумоляха  падналите листа по земята, когато се отказа да ме следва. Нямам отговор защо ме преследваше. Може да ме е  мислил за вкусна плячка, тъй като съм леко закръглена. Може би зелените ми особено гледащи очи са  го притеглили са тръгне след мен с надежда да го пусна на свобода. Не е изключено обаче да го е заболяла душата, защото е усетил, че моята душа е сродна на неговата.

Мисля си, че отговорът е последното, защото още щом видях картина по-долу, изпитах непреодолимо желание да я нарисувам. Една картина, изразяваща сбор от образи, страсти, желания, преживявания и т.н. Картината е „ Готическа фантазия“ с жена вещица.

Какви мисли са минали през главата ми при допира на погледа върху тази картина? Много, но на първо място за Рим.  Въпросът е защо Рим? Може би защото нашият  начин на живот е следствие от римския. Нямаше да бъдем това, което сме днес, ако не бе съществувала римската империя. А тя е просъществувала невероятно дълго – на Запад над хиляда години, а на Изток със своя вътрешна еволюция  във времето от Константинол до Византион – две хиляди години, или образно казано, до появата на Ренесанса. Тайната на дългият ѝ живот не е в политическата или идеологическа  ѝ система или пък на легионите, а в ежедневния „modus vivendi“ (начин на живот) на жителите на Рим. Което ще рече в начина да си строят къщите, да се обличат и хранят, да контактуват в семейството и извън него. Всичко това обаче  в рамките на строга система  от закони и  обществени правила. С годините са настъпвали промени, но не и в същността на законите и правилата, което  е позволило римската цивилизация да просъсществува векове. Въпреки че сега я няма, тя  не ни е оставила само паметници и статуи, но и „софтуер“, с който да живеем всеки ден. Например римската азбука, която използваме в интернет, латинския език, юридическата система, пътищата и архитектурата, много живопис и други. Западноевропейския живот е модерен вариант на римския.

Да вземем за пример празника Свети Валентин. Негов предшественик са Луперкалиите (на латински: Lupercalia или Lvpercalia) са празници на изобилието в Древния Рим, посветени първоначално на покровителя на вълците Луперк ("прогонващия вълците"), чийто култ се слива впоследствие с този към бог Фавн и Луперк става едно от неговите прозвища. Луперкалиите се празнували на 15 февруари. На този ден в подножието на Палатинския хълм при пещерата Луперкал (където според преданието е живяла вълчицата - лат. Lupa, - отгледала Ромул и Рем), жреците, наречени луперци, принасяли в жертва кози, козли и кучета. След това намятали върху голите си тела прясноодраните кози кожи и обикаляли Палатинския хълм (най-старата част на Рим), стремейки се да уловят и завържат с ремъци от козя кожа жените, като удряли с камшици от същата кожа всеки срещнат. Жените доброволно се оставяли на ударите и връзването, защото според вярването това носело плодовитост.

Предишният ден се посвещавал на римската богиня на брака, майчинството и жените, Юнона. През този ден девойките пишели любовни писма, слагали ги в голяма урна, а след това мъжете изваждали писмата. Всеки мъж трябвало да ухажва девойката, чието писмо е изтеглил, според волята на боговете. За това Луперкалиите се смятат за корените на сегашния празник на любовта Свети Валентин.

В тази връзка са и мислите ми за жената:

Когато Бог създавал е жената,

душата си откъснал за модел,

шест дни я ваял от дъгата,

косите ù от звезден лъч изплел.

Велик си майстор, Господи, велик си,

сред всички чудесии на света

дарил си мъжката ни същност.

 Ще разкажа не изобщо за жената, а за жената с характер на вълк. Следвайки женските архетипи, базирани на древни митове, легенди и приказки,  казват, че вътре във всяка жена живее изначално, естествено същество, изпълнено с добри инстинкти, състрадателно творчество и вечна мъдрост. Също, че здравата жена в добро психофизическо състояние е като вълчица. Тя преди всичко  слуша само себе си, като извлича положителното от заобикалящите я индивиди. Много е трудно веднага да се идентифицира жена вълк сред другите жени. Това е определен стереотип не само на поведение, но и на възприемане на реалността. Наистина е доста рядко явление, но такива жени се срещат и няма измъкване от това. Природата на такива жени се дължи най-често на възпитанието и нейната среда.  Тя е индивидуалист до основи. Има вкус на  диви малини. Тези плодове са  безумно сладки, тяхната сладост и стипчивост създават невероятно усещане за забранен плод. Забраненият плод – ето такъв е вкусът им. Такава  жена има вкус на плода, който най-много искаш да ядеш. Подобно на дивата малина, която расте в сечищата на гората в най-отдалечените гъсталаци на храстите, такива жени имат особена миризма. В някои отношения са нахални, а в други – много меки и мили. Когато препускате през тези лепкави храсти, определено ще попаднете на коварни бодливи клони, които се придържат към дрехите ви и се опитват да ви спрат, хлъзгави трупи в зеленината и много досадни мушици. И когато стигнете до заветния клон, осеян с диви малини, неволно се спирате в очакване на удоволствие и невиждана сладост на  тези малки невзрачни, но толкова скъпи и безценни зрънца. Но дивите малини имат бодли и трябва да се внимава с това, защото и жената с характер на вълк е сладка дама, но с театрална усмивка и студени зелени очи, които  създават илюзия за жертва, каквато тя не е. Гледайки я по-дълго, изведнъж осъзнаваш, че не е жертва и изобщо не е онази безкрайно приятна млада дама, която току-що ти е говорила толкова мило. Гледа те безстрастна самотна вълчица, в чиито очи няма съжаление, няма състрадание и топлина. Тя те гледа с безкрайно внимание и  сякаш оценява възможностите си и опасността, която можеш да ѝ създадеш. Погледът и затворените устни казват, че трябва да се пазиш от тази жени, защото е силна и трябва  да внимаваш с малините.

 Силните плачат сами.

Не ръкомахат. Не викат.

В гръб не забиват ками.

И не се кланят на никого.

Те овладяват света,

без да си губят душата.

Жената от моята картина е такава, но тя държи в ръцете си червена ябълка, което оправдава характера ѝ. Впила е здраво пръсти в нея, до кръв, не я изпуска, а изтисква от нея огън. В древните култури ябълката е имала специално значение. Във всяка от древните култури ябълката е имала специално значение. В древните писания означава вечност и безсмъртие. Богинята Идун, покровителката на скандинавските народи, се грижи за ябълките, даряващи вечна красота и младост. В келтската култура ябълката символизира приемствеността на поколенията и предаването на знания. В източната философия ябълката означава мир и хармония. Ябълките са били от особено значение в християнската култура. От една страна, те символизират злото и изкушението, което прави Адам и Ева смъртни. От друга страна, те са смятани за символ на живота и любовта. Именно цветовете на ябълката се вплитат в косите на булката, а плодовете на ябълката се използват в магически обреди за здраве, любовни заклинания и сушене.

Накрая стигам и до вълците.

 Вълците са независими същества, без значение дали живеят в глутница или сами.

 Ако  в една картина,  например тази

познаете  първо образа на  животното, което виждат очите ви, то вие носите неговия характер. Аз познах първо вълка. Прочетох за неговия характер, сравних го с моя и той почти напълно пасна. Което ще рече, че и аз като него знам как да съм независима. Не се страхувам от големите тълпи, напротив – преминавам през тях с невероятна увереност и демонстративна мощ. Самотата не може да ми дойде в повече, защото знам и мога да се справя с нея така, че да изпитвам удоволствие. Във всеки един от нас присъства малък вълк според мислите на Петер Щам, известен швейцарски писател и журналист.  Те обикновено са два, наречени любов и  страх, които непрекъснато се борят за надмощие. Един индиански дядо, говорейки на внука си за насилието и жестокостта в света и за начините, по които се извършва това, казва, че сякаш два вълка се бият в сърцето на човека. Единият вълк бил отмъстителен и ядосан, а другият вълк бил разбиращ и мил. Младежът попитал дядо си кой вълк ще спечели битката в сърцето му. И дядото отговорил: "Този, който спечели, ще бъде този, когото избереш да храниш".  Вълк вълка не хапе, но човек за човека е вълк, въпреки че и при двата индивида има бог. Рим би бил по-различен, ако Ромул и Рем не са били възпитани от вълчица, а от друга порода животно или човек. Вълкът е велик приятел, лоялен и защитник.  

Зловеща твар! Човеко, дано схванеш -

вълк за вълка - завинаги е брат!

Това звучи познато, но... Човешко

и може би е вярно...Но за нас.

А в глутницата хорска най-погрешните

позорно ги издигаме... На власт.

Картината говори, че с право  вълкът още от древни времена  се смята за символ на свобода, сила, сръчност и независимост от всичко и по тази причина властва над хора и животни. Не се опитомява, а той опитомява. Тя ти задава и много въпроси, над които трябва дълго да мислиш, за да си ги отговориш.  Помислете и си отговорете.

Аз например дълго мислих и след съответните размишления нарисувах картината по свой си начин. Едната страна е тъмна, нравът на лошия вълк, а другата – светла, нравът на добрият вълк. Белият вълк е в тъмната част и като се загледаш, е  като „света вода ненапита“, но едва ли, а другият е в светлата част, което ще рече, да е добрият, но прилича  на агресор с щастлив поглед, като че ли вижда жертва в далечината. Съгласна съм с индианския дядо, който казал на внука си, че  ползваш този вълк, който храниш, но аз обичам и двата, затова  ги храня  заедно и ги ползвам според нуждата ми. Послушам  единия и другия  и според ситуацията пускам ту добрия, ту лошия , защото,  ако не познаваш лошото, няма да знаеш кое е доброто, и обратното. Никой не може да бъде щастлив, ако си позволява лукса да прави само добро на хората, пренебрегвайки своите желания и възможности, а също и само лошо, за да постигне целите си.  В крайна сметка вълкът си е вълк независимо от това колко е добър или лош нравът му. Същото е и с овцата, бяла или черна, все е овца и не е хубаво, когато някоя се опитва да го надхитри с евтини номера, както ми се е случвало често, но не и само на мен. Харесвам си нрава и се надявам, че още ще ми служи добре.