Изкуството винаги ни e освобождавало от стреса и напрежението. Когато се чувстваме претоварени психически и емоционално, разчитаме именно на него да ни поведе към някакви необятни светове, сядаме и рисуваме, дори и да не сме художници, пеем и творим на воля, дори и фалшиво, но е чудесен начин да се справим с депресията. А и нали още от деца сме се стремили да създадем нещо със собствени ръце, независимо дали то е професионално. Доставяло ни е удоволствие и не би трябвало да спираме да го правим, докато сме на този свят и можем. Трябва да го правим, защото през годините, докато сме работили и творили за благото на хората, сме придобили доста вредни навици. С помощта на арт терапията обаче спокойно можем да се изчистим от тях. Всички страхове, фобии, заболявания, скука, чувство за ненужност и отегчение, можем спокойно да ги съберем в един чувал и да го хвърлим зад гъба си, за да останат в миналото и да мислим само за бъдещето. За края на това бъдеще не трябва да се мисли, за него има кой да се грижи. Казват, че е Вселената, защото тя винаги следва своя правилен път, а ние сме нейни деца както дърветата и звездите. Та за това, когато в живота ти дойде един ден, в който възкликваш като героят на нашия писател Чудомир „И аз ще изокам някой ден“, с други думи се пенсионираш, ти трябват идеи, които да осмислят по нов начин живота ти. Както казва Пипи Дългото чорапче ставаш нещотърсач. Идеите, които осенят мисълта ти, които намериш за хубави и решиш да ги пресътвориш, трябва да ти дадат удовлетворение от живота, разбира се, без да загърбваш човешката суета. Е, аз не изоках като героя, но си намерих много хубави занимания, които запълват ежедневието ми и с тях нито един ден не съм се чувствала зле от това, че не работя за хората, а за себе си и близките до мен. Един от любимите ми писатели, Съмърсет Моъм, има една много хубава мисъл: „С течение на годините ще разберете, че първото условие, за да бъде този свят едно поносимо място за живеене, е да признаете неизбежния егоизъм на хората. Вие искате от хората себеотрицание - това е нелепо. Значи вие искате те да жертват желанията си заради вашите. Откъде-накъде? След като се примирите с мисълта, че на този свят всеки живее за себе си, ще станете по-малко взискателни към себеподобните си. Те няма да ви разочароват и вие ще гледате на тях с повече снизхождение и обич“.
Тази мисъл без да осъзнавам това ми е повлияла през годините, променяйки отношението
ми към хората и света, съобразно ситуациите, в които съм се намирала. Помогнала
ми е да разбирам най-простите и важни истини в живота, а и
сега тя е в действие, за да живея доста по-добре дори и днес. Обичам да с
купувам и чета книги още от дете. Нямам
предпочитания към жанра, но все пак харесвам много книгите за деца.
Препрочитам ги от време на време, а наскоро, като подреждах библиотеката,
попаднах на една от любимите ми „Алиса в страната на чудесата“. Когато четеш
нещо отново, винаги попадаш на неща, на които не си бил обърнал внимание преди.
Вследствие може би на моментната ми психическа кондиция, много се впечатлих от
диалог на Алиса и Царицата на сърцата:
- Човек не може да вярва в невъзможни неща. (Алиса)
- Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно. (Царицата)
Затова смятам, че ако усилено
упражняваш въображението си, което е по-силно при зрелите хора, отколкото при
младите, ще си измислиш идеи, с които да осмислиш живота си, да си доставяш
удоволствия, защото животът е една непрекъсната импровизация на съдбата. Ще кажете, че е трудно, но не е, ако опиташ.
Не знам кой умен човек е написал :
-Това е невъзможно! - казва
Причината.
-Това е безразсъдство! - отбелязва Опитът.
-Това е безполезно! - отсякла Гордостта.
-ОПИТАЙ! - прошепнала Мечтата,
Но аз смятам, че е вярно и трябва да се опита. Първо приех с благодарност
мъдростта, която съм почерпила от отминалите години, и я попитах, после изящно изоставих, и без болка се простих с младостта и тогава осъществих желаната
необходимост от мен с един от способите за арт терапията. Надявам се по този
начин да подхраня духа си, който ще придобие способност да ме предпази при бъдещи евентуални нещастия, които могат
да ми се случат. Това, което опитах, е да рисувам по скици на картини от известни
художници върху картон, а после ще продължа да рисувам по точки върху платно. Да
го направи е по възможностите на всеки, независимо от статуса му в живота.
Рисуването има най-силно пряко въздействие върху нашето състояние и е по-силно
от фантазиите ни. В младите си години,
когато работех за благото на обществото и за бъдещето ми, като арт терапия
използвах музиката. Слушах я с най-голямо удоволствие, силна и кънтяща из
цялата къща и при съседите. Тя има същото добро въздействие като рисуването.
Арт терапията обаче не ми помага да не обичам говореното за себе си както
всички хора по света. Но може би е така,
защото не искам. Напротив, обичам да разказвам за това, което съм видяла, какво
харесвам и какви неща са ми доставили удоволствие, за това какво ме вълнува,
какво съм научила, с какво обичам да се занимавам и т.н. Блогът в Интернет,
което ще рече в социалните мрежи, е най-разумното място за тази цел. Първо, повече
хора от целия свят те четат, второ, ако
те хулят, не чуваш, трето, ако завиждат, не го чувстваш и най-накрая оправдаваш
човешкото си съществуване, което се състои от две неща - любов към каквото си
избереш и изкуството да правиш каквото си наумиш.
До момента имам нарисувани по контури върху картон дузина картини. Почвам с
първата, която беше като първа стъпка на първокласник.
Ян или Йоханес Вермеер и „Момичето с перлената обеца“, или както някои я наричат Мона Лиза на севера,
намира се в Хага в музея Маурицхойс.
Художникът е холандец и са запазени до днес 35 картини, повечето от които собственост
на частни колекции в САЩ. В Европа няколко
са притежание на Лувъра в Париж и Националната галерия в Лондон. Рисува
предимно жанрови портрети на различни представители от нидерландското общество,
живяло през 17-и век – от млекарки до богати търговци и занаятчии.
Специфично за неговото майсторство е използването на една техника, наречена
„Камера обскура“, с която се придават отблясъците и неестественото излъчване на
метални предмети, бижута, части от лицето като очите и погледа им, устни и ъгълчетата им, кутии с накити и т.н. Именно тази
техника прави толкова известна и картината „Момичето с перлената обеца“. Има
две версии, за това кое е момичето,
изобразено на платното. Едната е романтична, създадена по роман на Трейси
Шевалие. Според сюжета на историята момичето се казвало Грийт и била прислужница
на съпругата на художника, която при готвене имала навика да разделя
зеленчуците по цветове и може би по тази причина е направила впечатление на Вермеер
и получила достъп до ателието му. Връзката им била само емоционална, енергия, родена
от сблъсъка на две сродни души, на два погледа, които виждат света по еднакъв
начин, взаимно допълващ се. Втората версия е прозаичната, според която
художникът рисува собствената си дъщеря Мария. Един необичаен портрет, в който живописецът
се опитва да улови момента, в който момичето, обръщайки главата си към зрителя,
използва възможността да бъде забелязана,
казвайки: „Виж ме и ме запомни!“
Изследователите са на мнение, че в картината художникът насочва вниманието ни
към перлата в обецата на ухото. Но за естествена перла размерът ѝ е твърде
голям. Разбира се, може да е фалшификат, направен от венецианско стъкло. Не се
виждат обаче висулки, с които „перлата“ да се прикрепва към ухото, нито пък обков.
Ярката бяла светлина в горната част на „обецата“, според други, може да се
дължи на деформация по време на възстановяването на картината, тъй като тя е
била в много лошо състояние, защото нейният собственик в стремежа си да я
запази за Холандия, не е полагал грижи за нея. През 1881 год. тя е продадена на търг в Хага и собственик става А. де Томбе , който плаща за
нея 2 гулдена. Той няма наследници и след неговата смърт през 1902 година картината става притежание
на музея Маурицхойс в Хага.
Аз обаче не биваше да се хвърлям направо на тази картина, но изкушението
беше толкова голямо да започна да рисувам именно с тази картина. И както казва
Оскар Уайлт: „Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се
отдадеш“ и за това аз не се възпротивих
на съблазънта и започнах с нея. Навремени
съжалявам, навремени не, че тя беше
първа, но ми беше любима. Боите не бяха подходящи,
за да предам това, което искам, а още
повече да се доближа до идеята на художника. Когато за първи път видях картината, изобщо не
ме беше впечатлила обецата, нито имах
предвид версиите за нея. Въздейства ми по-скоро посланието, което излъчваше
образът на момичето и характерът, който притежава. Аз също обичам с поглед и с
действия винаги да казвам: „Вижте ме, това съм аз и ме запомнете“. Далеч съм обаче от мисълта, че ми се получава
винаги както го искам, но когато правиш такива опити, главата не те боли. Харесвам
си картината както съм я нарисувала, защото си мисля, че съм успяла, може би
несъзнателно, да ѝ предам черти и от моето
Аз.
За следващите картини си намерих подходящите бои и четки и нещата си
дойдоха на мястото. Лесна картина от старите майстори за рисуване няма, но за
опит пари не ти искат. След като понавлязох
малко в нещата се заех с един велик шедьовър на Леонардо да Винчи – неговата „Мона Лиза“. Леонардо
е велик, знаменит и всеобхватен гений от Италия. Но какъвто и да го знаем, е бил
човек и нищо човешко не му е било чуждо. Харесвал жените, бил е малко страхлив
и е стигнал до извода, че човешкото нещастие се състои в това да робува на
какво ли не за пари. Но в края на
краищата остава на мнение, че човек владее само себе си, ни повече, ни
по-малко. Затова си мисля, че не бива да се гадае каква е загадката около тази
картина. Светът ѝ се възхищава вече петстотин години, защото художникът е успял
да предаде върху лицето на девойката един легендарен мистичен поглед, който
макар и леко разфокусиран, непрекъснато те следва и те пита: „Хубава ли съм“?
Знаейки отговора предварително, тя се усмихва от удоволствие, че е права. Знае,
че е една от малкото жени, на които жестовете, мислите, усмивката и погледът са
обгърнати в тайнственост и е трудно да бъдат разгадани. Загадъчността привлича
вниманието на хората върху такава жена и тя се чувства щастлива. Мона Лиза била
е една флорентинска дама, позирала на Леонардо през 1503 година. В нея
художникът видял може би сродна душа и за това я наричал Ма дона на италиански,
а в превод е „моята дама“, еквивалент на френското мадам Лиза. Името Джоконда
идва от италианското giocondo в превод
весел, жизнен, радостен или весела жена. Името на картината напълно
съвпада с нарисувания образ. В него Леонардо наистина доказва тезата си, че
добрият художник трябва да умее да пресъздаде както физическия облик на своя
модел, така и неговите мисли и духовно разположение. Постига го с нейната
усмивка и поглед, които в продължение на десет години, по точно до края на
живота си, рисувал и дорисувал постоянно, което ще рече, че не е била лесна задача. Аз не бях си поставила
такава цел, но я нарисувах по моя си начин и продължавам да я дорисувам вече
една година. Не е лесно постижимо да ѝ предадеш възприятията и внушението,
което ти внушава, за това какво е вечността, каква е връзката ни с отминаващото
време и за безкрайния кръговрат на живота. Затова според мен тя е и отражение на целия огромен опит на Леонардо,
светоусещането му за живота, чувствителността и мъдростта му и сътворението, дело на
божествения му талант. Нарисувах я по два начина, едната доближаваща се до
идеите на автора и друг по-дяволита,
което ще рече иронична, хитра, закачлива, остроумна и лукава, по нашенски „дяволита
мома“.
Бартоломе Мурильо е следващият
художник, който си позволих да прерисувам и да предам вид на произведението му
по мой начин. Той е един знаменит испански бароков живописец, оглавявал
севилската школа. Нарисувал е около 450 картини, повече с религиозни сюжети,
използвайки модели на деца, избирани от улицата и просяци. Изкуството му е
обърнато към божия идеален сват. Има обаче и картини, в които е отразен реалният
живот на простолюдието в Севиля, известни под името „Децата на улицата“. Такава
е и творбата, която съм нарисували по предварително начертан контур. Цветовете ме
се приближават до оригинала, но не съвсем, защото боите, които се предлагат
днес, са с по светли нюанси, докато през средните векове са били в по-тъмни.
Ефектът обаче мисля, че е постигнат. Картината се нарича „Малката продавачка на
плодове“, в която Морильо е изобразил две деца – момче, държащо кошница, пълна
с плодове – грозде, ябълки и дюли – и момиче, което внимателно брои монетите,
които малкият продавач е спечелил от продажбата на улицата. Осветени от меката
слънчева светлина, леко усмихнати, те по своему са доволни от това, че въпреки бедността, има
и радостни моменти в живота им. Не
приемат бедността си като тежест, не приемат, че съществуването им е нерадостно,
а сякаш смятат, че може да има и светлина в бъдещето си, също както е светло
небето над главите им. Картини на Мурильо могат да се видят в Лувър, старата Пинакотека в Мюнхен, Ермитажа и
други.
Винаги съм си задавала въпроса, защо художниците обичат да рисуват вази с
цветя. Затова реших да нарисувам и аз две, за да изпитам на живо и да усетя в
себе си какво е чувството, когато рисуваш цветя и как това ти помага в
рисуването. Едната ваза е на Пол Сезан,
а именно „Синята ваза“. Според художникът
цветът е точката, в която мозъкът се свързва с Вселената, а като рисуваш цветя,
цветовете са в изобилие, значи и точките също. Можеш да ги рисуваш добре и без
да си вещ в цветовете, без да си тънък познавач на хармонията, достатъчно е да
имаш усет, да обичаш цветята и природата.
Като можеш това, ще можеш да рисуваш с добър цветен ефект и други сюжети, което
е много важно за една картина. Затова и цветята в моята синя ваза само се
доближава до тези на Сезан, но пък носят моя нюх към цветовете в природата. А
пък нали не трябва да съм само ценител
на изкуството, а да се опитвам да
рисувам, защото в него е спасението и спокойствието. Много хора явно го
осъзнават, защото с изненада научавам, че мнозина се занимават с изобразително
изкуство, създавайки картина или по шаблон, без това да е свързано с професията
и статуса им в обществото. Да можеш да
правиш различни неща е богатство, имайки предвид превратностите на съдбата.
Следващото произведение е на Одилон
Редон „Диви цветя“. Всъщност въпрос с вазите
с цветя излезе доста интересна тема. Много художници ги рисуват като съпътстваща тема към основната, което,
оказва се, не било нещо необичайно. Цветя и цветя, но във всеки художник притежава
свой маниер за изображението на един или друг предмет, растение и дори събитие от
живота. Може би цветята, които ни обкръжават в природата, са тясно свързани с
някое видение или пък са символ да бъде
направено нещо различно.
С тяхна помощ се създават красиви картини, с изпъстрени с прекрасни цветове интересни композиции.
С тяхна помощ се създават красиви картини, с изпъстрени с прекрасни цветове интересни композиции.
Според Редон „Да се занимаваш с
живопис значи да създадеш красива субстанция, като използваш вътрешните си
чувства. Точно както природата създава елмаза, златото, сапфира… Това е вроден
дар и не може да бъде купен“. Та с това си отговорих на въпроса за рисуването
на цветя, а също така ми отпаднаха притесненията, че това, което изобразявам с
моята четка и бои, не е точно копие и че мога да си позволя да го направя
според моя маниер на изображение.
Продължавам с Петер Рубенс „Портрет
на Сузана Фурмент“. Рубенс е фламански художник. Баща му е бил
хубав мъж, желан дори от кралици, но с буен и авантюристичен характер. Това е причина да попадне в затвора. Съпругата
му изявява желание и го придружава там заедно с децата им. По тази причина Рубенс се ражда в
затвора през 1577 година. Всеки художник освен цветята в природата обича също така да рисува и някоя любима жена. Какви
жени са вдъхновявали художниците? Вермеер е харесвал такива със заоблено лице,
пухкави устни и невинност в погледа; весели и жизнерадостни ги е предпочитал Да
Винчи; розови бузки, преливащ бюст и ханш, намекващи за супер
женственост, характерни за 1600 година, бил моделът за Рубенс; работещи
жени, които с труда си създават изкуство, като например работа с коприна в
Китай, пък рисувал художникът Zhang Xuan,
творил по време на династията Танг. Да
се обхванат всички характеристики за жената е невъзможно, но като ги гледаш, се
чувстваш по-добре и очевидно, по-красива и значима жена. Гордост, от това, че си жена, която е вдъхновявала мъжа още от
първобитното общество, притежаваща такава сила, щото е могла да накара един пещерен човек, облечен в кожи, живеещ
сред горите, пропит с кръвта на убитите
животни, да хване въглена и да я
нарисува по стените на пещерата, да изобрази жената, пазителката на неговото огнище.
Каквито и да са били тези жени, те са пазители на семейното огнище и за това са
били обичани и рисувани. За Рубенс такава
е била втората му жена Хелена
Фурман. Тя го е вдъхновявала до края на живота му. Когато са се оженили, тя е била на 16, а той
на 53 години. Бракът им е бил сполучлив, имали са пет деца. Образът на
съпругата му изпълва всички чувствени
фигури в късните картини на Рубенс. Накрая я изобразява и като Венера. За произведенията
на Рубенс са характерни ярките, блестящи цветове, точните пропорции, фигурите в
движение, пищните женски тела с класическата т.нар. „Рубенсова форма“, като
запазена негова марка. Рисува за френската кралица Мария Медичи и нейните
синове, английския крал Карл Първи.
Паралелно с живописта е имал
силно влияние в политиката. Негова заслуга било примирието между Испания и
Англия, играейки ролята на парламентьор между кралските дворове на Мадрид,
Париж, Хага и Лондон. Личните му контакти с дворовете, създадени в процес на увековечаване
образите им върху платно, са допринесли много за резултатите от тези му изяви.
Рубенс остава силен отпечатък върху европейското бароково изкуство с
драматичните си и едроформатни картини. След неговата смърт съпругата му е
искала да изгори всичките му произведения с голи женски фигури, но за щастие,
са я разубедили.
Картината, която е предложена като шаблон за рисуване от албума, е една от
най-известните му. Това е „Портрет на
Сузане Фурмент“, по-голямата сестра на втората му съпруга. В нея са отразени
всички характерни за творчеството на Рубенс черти. В центъра е тя, жената, с нейните движения,
неспокойствия и енергия. Колоритът е богат, с характерната за него пламтяща
палитра са нанесени червено, зелено, наситено синьо, жълто и бледозелено. От
използвания език на тялото, изразен посредством жестовете, и знаейки, че Рубенс
е обичал да подбира важни мигове от живота на моделите си, се предполага, че това
е брачен портрет на Сузане Фурман от нейния втори брак през 1622 год. с мъж на име
Арнолд Лунден. Ръката на гърдите, означаваща смирено умиление, погледът изпод
шапката, насочен върху пръстена на ръката ѝ, са свойствени за жена, която усеща
предстоящото удоволствие от бъдещият съвместен живот с любим човек. Шапката е
една от новите важни отличителни черти в картината, защото за първи път е била нарисувана
жена с шапка, като е назована „le
chapeau de Paille“ - филцова шапка. Не е сламена шапка, не е шал или воал или други, присъщи за тогава украси на главата
на една жена, които са били ползвани по принцип от художниците за подчертаване на
женствеността. Фонът около портрета също е заслужава внимание, като е пресъздаден така, че позволява обилна
светлина да пада върху тялото на жената, което ѝ придава
обаянието на слънчевите лъчи. Постарах се доста над този портрет, смених някои нюанси на
цветовете и съм много доволна от резултата. А по-важно от това да си доволен от
творението си няма. Портретът според мен също доказва, че независимо каква е
визията на физическата ти фигура, трябва да я носиш, изпълнен с достойнство.
От следващите две картини, които сътворих, също съм много доволна. Някой
умен е казал иронично: „С радост бих станал по-добър, но повече от това няма
накъде“. Първата е на Жан Оноре Фрагонар „Младо момиче чете“, а втората „Ангел свири на
флажолет“ от Едуард Бърн Джоунс.
Жан Оноре Фрагонар е френски художник, най-известен сред късните представители
на стила рококо. Той следва традиционния път на художниците от 18-и век и използва
своите модели като трамплин за художественото си въображение. Портретите му са
известни като абстрактни, измислени фантази, но не са фантазия. Те са по-скоро
портрети, прецизно нарисувани, показващи на зрителите характера на модела. Не е и жанрова живопис
/сцени от ежедневието/, популярна също през 18-и век във Франция. Картината,
която е предмет на моето внимание, е портрет на младо момиче, четящо книга,
нарисувана през 1769 година. Тя принадлежи към серията „причудливи портрети“ на Фрагонар. Моделът е
с екстравагантна рокля, с красива лилава кордела в косите, подчертаваща
прасковения тен на лицето ѝ. Целия портрет е изрисуван с широк замах на
четката. Младата читателка олицетворява своята естествена същност и женска
природа. Фонът и светлината, която струи отгоре, придават възхитителен образ на
момичето, подчертан още и от позата на тялото в профил. В такава поза, особено, ако брадичката е
повдигната нагоре, портретът става по-изразителен. Прическата, представляваща
кок, открива удивителното вратле на момичето, също символ на женствеността. Емоциите на читателката от книгата са
предадени с помощта на цветове, типични за стила рококо – пъстри гами с меки
нежни тонове и сенки на златисто, които
създават една топла, безметежна и чувствена атмосфера. Някои критици,
разсъждаващи върху картината, са на мнение, че момичето изразява умора от
безгрижието, живеещо във висшето общество в пред-революционна Франция. Тя е
вглъбена в малката книга, която държи в ръцете си, булеварден роман, моден сред
елита в края на 18-и век. В такива романи се разказвало, например, за сатиричната
война на Кандит или Русио, сантименталната
Джули, или новата Хелоис. Аз
обаче си имам свое виждане за четящото момиче. Мисля си, че тя чете с
удоволствие и е щастлива от това, че може да го прави, защото не всеки може да
си достави това удоволствие, както тогава, така и днес. Защото четеното е
благодат, която ти позволява да приемаш живота по-леко.
Едуард Бърн Джоунс е британски художник и дизайнер, тясно свързан с
Прерафаелитското братство. Братството е основано от група английски художници,
поети и критици в средата на 19-и век. Те били обединени от влечението им към естетиката на
средновековието и желанието им да върнат силата на религиозната живопис. Специфичното в платната на Джоунс е това, че
всичко се гради въз основа на една книга, прочетена от него, когато е бил на 22
години. Става въпрос за „Смъртта на Артур“ от Томас Малори. Художникът
дотолкова бил впечатлен от житието на крал Артур, че до края на живота си създава
платна върху тази легенда. Рисува
красотата и мистериите на древните християнски традиции с темата за доброто и
злото, греха и спасението, романтичната любов и благородството. Две години
преди смъртта си той пише: „Удивително е, но тази история за Свещения Граал
винаги е била в мислите ми …Има ли нещо толкова красиво в света?“ Сигурно е
прав, не знам дали има, но наистина е впечатляващо да видиш това чудо Свещения Граал. Имах
възможността да го направя във Валенсия, но не мога да определя, осъзная и
изразя чувството си от видяното. Може би
защото интригата около него не е толкова популярна сред съвременното общество.
В
творчеството си Едуард Джоунс е съсредоточен върху линията на фигурата, а багрите
върху тях са по-често златисто-оранжеви и сини. Героите му са статични,
приличат на грациозни статуи, без изразена динамика. Картината „Ангел свири на флажолет“ е част от
композиция върху цветен стъклопис, направен за прозорец, изобразяващ Новия Йерусалим,
за църквата в Линдхърт, Хемпшир през 1862-63 година. След като я завършва, Джоунс се привързва много
към картината, държи я в студиото си десет години, след което я продава. Тя
наистина е превъзходна, запомняща се и не се забравя лесно. За постигане на този ефект са използвани ярки
червени и сини цветове върху ангела, които придават блясъка на небето като
панорама. Тя олицетворява силата на красотата в най-скромни краски, което прави
домът ти по щастлив и живота по-хубав, ако я имаш да виси на стената ти,
независимо от това дали е оригинал или
си вложил усилия да си я нарисуваш.
 |
| Dürer, Albrecht |
В моя албум за рисуване авторите са ми
предложили неговата картина „Мадоната с Ириса“. Ирис или перуника, в превод от
гръцки „Небесна дъга“, е богинята Ирида, изобразявана като прекрасна девойка с
дългоцветни шафранени криле. Тя била посредник между боговете и хората. При нея
винаги е имало златна чаша за вода, наливана от подземната река Стикс. Тази
вода тя давала на облаците и те с дъждовете си
поливали земята. Така се осъществявала връзката между богове, хора и
подземното царство. Казват, че перуниката /ириса/ е била любимо цвете на
Христос, защото тя имала положително въздействие върху човешката аура,
изразяващо се в повишаване дължината на
жизнената ѝ вълна. Мадоната, Дева Мария,
в картината е с одежди в цветовете на шафрана, който се получава от близълцата в цвета на един особен вид
минзухар, изящна е като младо момиче, със златни краски в косите, а зад нея са
изправени два прекрасни ириса в синьо и бяло. Прекрасна картина, която с
удоволствие нарисувах по зададените контури.
Разказах ви за това, което правя във времето, в което вече не работя за обществото. Но животът
трябва да продължава, защото светът е все пак чудесен, въпреки цялата негова суетност
и всичките му трудности. А как да стане това? Ще стане като продължавате да се
учите. Научавайте повече за компютрите, овладявайте знания, ако ще и
градинарство, шиене, рисуване - каквото искате. Само не оставяйте мозъкът да
бездейства. Празният мозък е работилница на дявола. А името на дявола е
Алцхаймер. Такава е препоръката на майстора на остроумния сарказъм Джордж
Кармен. Ще завърша с една мисъл, която прочетох някъде наскоро:
Миналото е твоят урок,
Настоящето твоят подарък,
Бъдещето е твоята мотивация.
Довиждане, до следващата ми мотивация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар