За този си разказ ще използвам цветовете, които природата е създала, защото те винаги са били значим символ за човечеството. През годините интерпретациите, за това какво ни разказват те, са се променяли, но и до днес цветовете запазват влиянието си върху хората. Способни са да изразяват емоцията на човека, която той изпитва от своята културата, религия, история и живота си на тази земя. Чрез своя емоционален заряд багрите, които виждаме в красотата на един град или в една картина, разказват по определен начин тяхната история, внушават и въздействат върху сетивата ни по маниер, чрез който те оставят траен отпечатък в съзнанието ни. Венеция е един град, богат на цветове, които се съчетават така с неговата история и култура, които никога не се забравят и имаш желание да ги виждаш пак и пак. Същото е и с картината, която нарисувах по номера от Вили Костова-VILI ART . Прекрасна художничка, изпълнена с чар. Картините й са радост за всички човешки сетива. Моята картина е образа на жена, в който са съчетани всички цветове така, че като наблюдаваш картината, тя да провокира в теб определени реакции и емоции. Тя внушава определени наблюдения, които те карат да спираш погледа си върху нея пак и пак.
Строителите на един град и художникът на една картина имат умението да използват както положителния, така и негативния заряд на всеки цвят, за да предадат послания към хората. Знаем, че всеки цвят се асоциира подсъзнателно с различни емоции, настроения и реакции. Според Гьоте например, светлите тонове възбуждат и въздействат едновременно психически и физически, а всички тъмни тонове успокояват. Цветовете, които носим най-често, говорят за нашата личност.
Мисля си, че е прав. Аз обичам светлите тонове на цветовете, носят ми радост и удоволствие, а са и най срещаните в гардероба ми. Тъмните цветове може да успокояват, но при мен не се получава. Предпочитам синьо, зелено, червено, жълто, светлолилаво, но не и черно, тъмносиво или тъмнозелено, въпреки че се налага да се ползват в облеклото, но то е по-скоро за да изпъкнат светлите тонове. Но аз съм оптимист човек и не вярвам безпрекословно на всичко, което се говори и пише, предпочитам да наблюдавам, анализирам и вниквам в нещата, които се случват във всеки ден от живота ми. Намерила съм за уместно просто да живея, да мечтая, да се надявам и да успявам в начинанията си, а не да създавам нещо велико. Животът е кратък и трябва да го живеем по-добре. Харесвам и веруюто на Ел Греко, че цветът има по-голямо значение от формата, както и светлината, и че драматизмът е по-важен от описанието. Той превръща веруюто си в стил на рисуване и повлиява върху начина на рисуване на художници като Дьолакроа, Мане и Сезан.
Каква е символиката на цветовете в моята картина според вижданията и анализа ми и каква е тази в картините на значими художници, пресъздали неповторимия град Венеция? Градът на мечтите, пресъздаден от моите сетива, е картина, която е цветна, вълнуваща, многолика като живота на едно момиче. Едно момиче, една млада душа, която се ражда и развива, мислите и желанията, които има, хубави или лоши, за мечтите, които ще сбъдне в живота си през годините. Във Венеция и в картината ми всяко нещо е цвят, всяко чувство е цвят. Цветовете ни говорят, а какво, ще разберем като почнем от синьото.
Защо със синьото? Защото като погледнеш към Венеция, първо виждаш как морето се синее, а небето сияе, а с поглед към картината виждаш син ореол над главата на момичето, който дава надежди за любов, щастие и прекрасен живот. Без синьото небе и лазурнотосиньо морe както всяка гледка към Венеция, така и всяка картина са безвкусни като прекрасна храна без сол. Един наш художник се похвали, че е нарисувал есенен пейзаж без небе. Като я видях първата ми мисъл беше за солта, също като в приказката, която сме чели като деца. Трябва да обичаш нещата, които правиш, защото те са като сладкиш или прекрасна торта – те си имат своя история на създаване и цел, важно е за кого са предназначени, какво изпитваш, докато го правиш, както и какви мисли и чувства изпитваш.
Защо трябва да има синьо светло или синьо тъмно небе в една картина? Защото мечтите се вземат от звездите, слънцето и луната, за да си позволим тяхната свобода и красота. Хората и градовете са създадени със светлини и сенки, затова трябва да вникнем в тях, за да ги разберем и разгадаем. Кое трябва да видим първо – сенките или светлините – това ще да е личен избор. За това си мисля, че синият цвят е първороден, той е животът и хармонията между доброто и злото. Този цвят създава емоционален баланс между спокойствието и сигурността. Въпреки че някои го наричат студен цвят, не съм го почувствала така, а по-скоро ти дава усещане за свежест и чистота.
След синия цвят следва червеният. Той е най-натовареният със символи цвят. Олицетворява огън и кръв, опасност и гняв, любов и страст. Червеното се асоциира също с живота, здравето и победата. В древността червеното е било синоним на думата „красива“, „червено слънце“, „червена лилия“, които все още се използват. Римляните са благославяли блестящото червено, наречено цинобър, като той най-много се среща в Помпей за декорация на жилища, вили, бани, публични домове. Също се е използвал и от ренесансовите художници, особено от Тициан, който е известен с натрупването на блестящ цвят. Китайците също са го предпочитали за храмове и картини на императори, затова те първи са създали синтетичен цинобър през 4. век преди Христа.
Пурпурът също е цвят червен, клонящ към лилаво, който се е правел от изсъхналите тела на вид женско насекомо, хранещо се сок от вечнозелен дъб. Днес се прави от ализарин.
Друг нюанс на червено е така наречено кармин, който се получава също от насекоми от типа на червеите. В Европа става известен през 16. век и се използва от Рембранд, Вермеер и Веласкес. Ван Гог също е обичал червеното, известно като червено олово, правено от печен бял оловен пигмент. Използвали са го и в средновековните ръкописи, персийската и индийската миниатюрна живопис. Това червено има недостатък, че с времето от светлината избелява, затова много от картините на Ван Гог не се излагат на светло.
Но независимо какъв е нюансът на червеното, той е цвят характеризиращ жизнената енергия, вдъхва ти увереност и кураж да живееш. Затова и в картината и града Венеция след синьото най-много се наслагва червеният цвят. Червеното като съществително е като червени коси, които като се развеят, събуждат Зората. Ако го сравним с аромат, е като този на пясъка в ранно утро близо до морето. Да речем да го възприемем като природно явление, го чувстваш, че е ураган, който те отнася, като земетресение, което разбива тялото ти на парчета. Но за да си представиш и да си ти полезни тези чувства от червеното, кръвта ти трябва да е буйна и чиста от бели петна, да обичаш себе си и живота си.
А сега за жълтото. То е цветът на оптимизма. Грее и внушава светлина и щастие и лесно може да повлияе в положителна насока, както и да ни зареди с енергия. Топлината, която излъчва жълтият цвят, ни кара да погледнем на живота, откъм хубавата му страна и да се радваме на всичко около нас. Също така няма емоция, ако няма жълто като златото, като слънцето. То е свързано с радост, щастие, веселие, енергия и интелект. Жълтото е цветът, който действа най-силно на нашата психика. Той влияе за повдигане на духа и самочувствието. Това е цвят на доверието и оптимизма. Но той има и отрицателни характеристики, като ирационалност, страх, емоционална нестабилност, тревожност, унищожение. Но тъй като е най-близкият цвят до светлината, човек, който харесва жълто, има благ и ведър характер. Ако решим, че жълтото е нашият избор, сме личности, които лесно се вдъхновяват. Но когато нещата не вървят по начина, по който искаме, ставаме много критични към себе си. Жълтото също така говори, че сме резервирани що се отнася до показване на емоции. Има едно интересно становище за жълтия цвят от Василий Кандински, създател на абстрактното изкуство.
Според него жълтото е характерно за насилието, което действа нахално и натрапчиво върху душата. Сравнено с душевното състояние на човека, може да бъде оприличено на цветно изображение на лудостта, на пристъп на буйство, на слепия бяс, на бяс, пораждащ изстъпления. Може да е прав, затова би трябвало всеки да реши сам в зависимост от това какво на него му се е случва, когато види жълто, а не червено.
Червеното и жълтото в рисунката на
момичето може да се разгадава съобразно въображението ни, можем да си
фантазираме разни неща, имайки предвид нашия живот, надеждите и желанията ни,
но за Венеция го знам със сигурност. Зная миналото на този град, видяла съм и
настоящето.
Червеното е преобладаващо в сградите, тентите, цветята, картините в дворците и галериите, а жълтото е по куполите на църквите и в многобройните жълти светлини, украсата на града от цветя, а тъмното небе и морето вечер крият много тъмни страсти. Няма да се впускам в подробности, защото съм го разказала в други мои разкази за Венеция, публикувани в блога ми, но не ми се иска да пропусна значението на червеното и жълтото в емблематичното кафене „Флориан“, което се намира на площад „Сан Марко“. За него френският писател Оноре дьо Балзак пише:
„Кафене „Флориан“ е едновременно борса, театрален офис, читалня, изповедалня: търговците си сключват сделки, адвокатите водят дела с клиентите си, някои прекарват целия си ден тук, артистите тичат в антракта от представленията си, а за художниците да не говорим…“
Интериорът на кафене „Флориан“ е наистина впечатляващ. То е буквално като музей. Фреските по стените и таваните са от самото му откриване и за да се съхранят, са запечатани със стъклени пластове. Във всяка една от залите присъстват изображенията на велики личности от италианската култура и живот. Малките масички от мрамор са с непроменен дизайн от създаването си до днес. В Залата на Великите люде се намират портретите на Джулио Карлини, венецианския драматург Карло Голдони, пътешественика Марко Поло, художника Тициан, дожа Енрико Дандоло, Франческо Морозини и Пиетро Орсеоло, архитекта Андреа Паладио, композитора Бенедето Марчело, учения Паоло Сарпи и адмирала Ветора Пизани.
…ала добре помнете,
че ако бог бе само справедлив,
спасението би било закрито
за всички ни. Създателят ний молим
за милост, но самата таз молитва
би трябвало на милост да ни учи!
Венеция, вълшебният град на сърцето… където винаги се долавя частица от въображението и леглото, което урежда всичко. Любов, ревност, родители, деца, богати и бедни в християнско обкръжение и антисемитизъм… Шекспир с възможностите си на гений е отразил цялата тaзи космическа сложност. И тя е покaзана е така забавно, но и поучително, че възприемането на неочаквания ѝ край непринудено те изправя пред почти детската простота на самоналагащите се изводи.
Байрон за този град пише: „Венеция ми хареса толкова, колкото очаквах, а аз очаквах много. Тя е един от онези градове, които познавам, преди да съм ги видял, и след Ориента, е другото място на света, за което винаги съм мечтал. Обичам меланхолично-веселите разходки с гондоли и тишината на каналите. Не ме дразни дори очевидното западане на града, макар че съжалявам за своеобразните костюми, които са изчезнали. Впрочем, има и доста останали, а и Карнавалът наближава.“
Той е харесвал този град, неговия венециански диалект, боядисаните в охра венециански къщи, звучните имена и розовия мрамор на палатите, зловещата красота на черните лодки. В града на Търговеца и на Мавъра, на Порция и Дездемона той е имал чувството, че на всеки ъгъл срещал сянката на Шекспир.
Дотук всичко добре, но няма изобразена усмивка по лицето на момичето. Мисля си, че може би е от вихъра, който бушува в главата ѝ, за това, какво ще бъде в бъдното, още не съзнава, че всичко ще е по-лесно с усмивка. И изведнъж се запитах, ами когато съм била във Венеция, появявала ли се усмивка по лицето ми? Отговорът ми беше не, тя липсваше, което много ме учуди. Може би е трябвало да се търси със сърцето, но то не е решаващо, когато си там като много любопитен турист. Емоционалните чувства, породени от цветовете, красотата, богатството, природата и т.н., които те обземат в този град, се възприемат само като състояние на висше удоволствие, възхищение, удивление и възхита…
Аз обичам усмивката и винаги се усмихвам при среща с хора. Не е такава, като тази на това момиче.
Но е усмивката онова нещо, която винаги ми носи дивиденти. Така оставям следа у хората, помнят ме и много пъти съм оставала изненадвана от това. Тогава ми става хубаво и леко на душата. Усмивката разрешава при мен и спора дали да направя добро, или не. Защото е вярно това, което казва Алексис Зорбас от романа на Казандзакис за човека: „Сториш ли му зло – почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро – издира ти очите (...) и ще погълне твоето право, ще ти грабне хляба и ще те остави да умреш от глад.“ Неприятно прав е, но като се усмихнеш и си удовлетворяваш желанието да се бориш с такива хора. Което ще рече „Смейте се, за да забравите, но не забравяйте да се смеете“.
И така, жълтото оставя следа като усмивката и крещи: аз съм и с нея ще те заведа до тайните на зеления цвят.
Зеленото е цветът на баланса. Той е най-спокойният цвят за възприемане от човешкото око. Затова се смята, че има лечебно действие, подобрява зрението. В хералдиката зеленото е показател за растеж и надежда. То е хармония, баланс, освежаване, универсална любов, почивка, увереност, мир, но едновременно с това и скука, стагнация, равнодушие, изтощение. Зеленото балансира емоциите ни и навява чувство на удоволствие. Ако харесваме зеленото, сме от хората, които запазват спокойствие, без значение какво се случва. Нуждаем се обаче от признанието на другите, тъй като сме много нерешителни. Обичаме винаги да сме заобиколени от хора и сме мили към тези, които са на наша страна. Зеленото в най-различни нюанси около Венеция наистина балансира душевните ни преживявания, които сме имали в града, охлаждайки патоса и екстаза ни от видяното. Чувството за удоволствие се възвръща с погледа ни към полетата с ориз и красивите горички от пинии, кипариси и евкалипт. Много освежаващо е също така да се нагледаш и усетиш мириса от зеленото, който е създала природата, след ден във Венеция, изпълнен с възхита от видяното, пленен от нейното богатство, състоящо се от великите творения на хората, живели преди нас. Моето момиче няма толкова зелено, но то е достатъчно, за да осигури баланса и хармония между растеж и надежда, завист и неопитност, постоянство и висок интелект.
Това е за основните цветове, а другите са съпътстващи, необходими да допълнят значението на доминиращите багри. Казват, че лилавото отразявало власт и богатство, също като узрялото грозде, което очаква да го изядеш; кафявото показва майсторство и смирени; черното е съчетание на различни настроения; сивото навява скука, пепел и прах, а бялото се асоциира със светлината, мира и добротата, началото на житейската фаза, затова си мисля, че синьото винаги прелива в бялото и обратно, когато погледнеш към небето, морето и не само. Ще завърша коментарите и разбора си за цветовете с едно стихотворение на Валери Петров, който като че ли на един дъх с рими е успял да каже всичко за есенните цветове, които са най-голямото богатство на природата:
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е,
се моли на бука :- Дай жълто на мене! –
а жълтият бук му отвръща :- Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!
И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! – езикът ни даже
не може със думи докрай да изкаже
колко е хубаво!…
Есента е хубава, и есента на живота е прекрасна, особено като ти идват непрекъснато много луди мисли. На мен винаги ми идват, също като на Алексис Зорбас, герой от романа на Никос Казандзакис:
„Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротява човека, че буйността му, казва, изветряла, гледа смъртта, изпъвал шия и казвал: “Заколи ме аго, че да отида в рая“ Аз, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Не се предавам, аз искам да глътна света“. Сигурно ще се усмихнете на това, но усмивката е универсален език. Използвайте го често и без страх. Използвайте го за собствено удоволствие така, както и цветята цъфтят за собствено удоволствие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар