Жената като шедьовър

Най хубавото произведение на изкуството е тя. Като импресия, което ще рече „изгряващо слънце“. Природата ни я показва така, както например ни показва само опашката на лъвицата или лисицата, но няма съмнение, че тази опашка си има лъвица или лисица, които са толкова великолепни, че няма как да ни се покажат изведнъж. Обичам, но не само аз, разбира се, картините, които избирам да рисувам, да са пищно красиви като всемира около нас и обезателно с присъствието на женски образ. Едната картина, наречена от мен „Душа“, е на Чарлс Кортни Каран от Кентъки. Той е американски импресионист, творил през 19-и век.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Кортни е представител на американския импресионизъм. Импресионизмът пресъздава живописен или графичен екстаз, чрез който художникът отразява свое моментно впечатление. Този метод на рисуване води началото си от около 400 г. пр. Хр., когато няколко китайски творци възприемат импресионизма като свой характерен стил. Посредством специална техника с четките си те успяват да създадат поразителен ефект на светлина, пространство и проекция, без да очертават контури и детайли. Този техен подход бил наречен „пробуждане на духа“. 

В картината на Кортни наистина живее духът, или нареченото от мен душа. Тя е невидима, но внася движение в цялата картина. Окото има ограничени възможности, от което следва, че това, което то вижда, не е всичко. Нарекла съм си я „Душа“, защото душата е импресия, от която се излъчва музика подобно на топли акварелни бои, каращи цветята от платното да издават нежен аромат. Подобни на игрив фонтан в ритъма на танц, брези и цветя размахват клони, листа и цветове. Под камъните са скрити души, обсебени от бесове, които не смеят да се покажат, защото дамата с букета зорко следи да не полетят към небето и да покварят душата ѝ. Или накратко казано, моята душа. Още може да се каже, че тя, душата, е древна като митология, цял космос и като него силна и доминираща с неочакваност на светкавица. Душата е с цвят на праскова, розово в различни нюанси, както и червено, придаващо жизненост и енергичност на испанската циганка. Душата може да бъде оприличена още и с царица на чувствата ни, философия на нашето сърце или изобщо като ням диктатор, каквато е женствеността на жената. Няма нещо като произведение на изкуството, което да не е свързано с жена или природа. Във Вселената птиците и делфинът имат същите проблеми, както ние хората, дали ще летиш в небето, ще плуваш в морето, е без значение, защото всичко се прекланя пред женския индивид. Картина без жена, без небе, цветя, слънце и други природни красоти, без невидимото присъствие на автора, както Бог във Вселената, е като кюлче злато, което е скъпо и красиво, но нищо не ти говори, с нищо не те вълнува. За мен изкуството трябва да говори на душата, а не на стомаха. Да те откъсне от ежедневната борба с живота, а после като се върнеш там, да ти е по-хубаво и да кажеш: ех, животът е хубав въпреки някои брутални нюанси. 

Хубава картина, доволна съм, че я рисувах. Струва ми се, че никога няма до ми омръзне да я гледам и да си представям различни определени ситуации в нея. Да си измислям истории, да си мечтая. От това какво повече ми трябва? 

Другата картина е от Владимир Волегов. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Владимир Волегов е многостранен визуален художник от Русия, живеещ в Испания. Ранните му работи са предимно графични изображения за музикални албуми, комикси и рекламни плакати. Така например той е дизайнер на обложките на албуми от Алла Пугачева, Филип Киркоров, „Любе“, Валери Леонтиев, Людмила Гурченко и Ирина Алегрова. Той е известен на Запад със своите реалистични, изобилно оцветени маслени картини, често изобразяващи романтични сцени от семейния живот на открито. Голяма популярност добиват неговите миниатюрни художествени кукли, представящи знаменитости. Те са излагани на множество специализирани панаири в Париж, Ню Йорк и Барселона. 

Волегов преподава рисуване в цял свят чрез лични уроци, практически семинари и създаване на видеоклипове, демонстриращи различни аспекти от неговата техника на маслена живопис. Стилът му на рисуване е разнообразен, като често представя женствената красота, майчинството и детството в романтична обстановка. Това беше и една от причините да нарека картината, която нарисувах, „Благодарност“. Картината бе публикувана от моя приятелка във Фейсбук Юлия Мартинек, която има много познания в областта на живописта. В центъра на картината е жената, но каква! Такава, каквато трябва да бъде. Да се старае до края на живота си да е хубава, не толкова за другите, а за себе си, за дърветата, цветята и морето. Да не разрушава бързо красотата си с пошлите неща от живота, които ще отминат, но тя ще остане. Да бъде винаги и във всяка една ситуация като децата и с детинско изумление да се радва на чудесата, които ѝ предлага светът. Всяко едно движение, поглед, въздишка, ярост в очите, нежност или други нюанси на тялото трябва да говорят, че е жена. Защото без жената не може да се живее, както и без природа, храна или вода. Трябва да бъде жената, създаваща и мъжа и жената, могъща и силна като природата. Образът на жената е преминал през хиляди трансформации във времето, той обобщава всякакви смисли и значения, които могат да бъдат наложени. Като пиша за жената имам чувството, че пиша и за себе си, но да пишеш за себе си, това е единствената ти надежда да създадеш нещо красиво, също както, ако гледаш винаги към небето, в крайна сметка ще получиш крила и да полетиш. 

Благодарна съм, че имам тази възможност, да пиша, да рисувам да живея. „Благодаря“ е най-добрата молитва, която някой може да изрече. Ние често я казваме. Тя изразява изключителна признателност, смирение и разбиране. На всекиго му се случва в живота често нищо да не очаква, дори си казва, че това е краят. Но изведнъж нечия ръка и топъл вятър ти слага криле, за да полетиш отново. Нанизва ти огърлица от надежди, закачва ти обеци от компаси, за да можеш, когато завеят бури и студени ветрове, да поемеш към вярната посока. Питала съм се дали съм слаба, или силна? Не, не зная, но се опитвам да бъда справедлива към себе си, към хората, към Бог. Моля се душата ми да не изстине, за да изпитвам благодарност и любов! „Тази картина е художествен образ на моята благодарност към съдбата, която Бог ми е отредил. Тя също така ни разказва и за мечтите от младостта, тяхната постижимост през живота ни. Красивият, пъстър и цветен образ на жената в картината ми наговориха всички неща, които споделих за жената. Природата около нея, морето, вълните, пясъкът, небето и самотната канара до нея ми разказаха за нейното семейство. Например канарата е виртуален образ на мъжа, който я подкрепя, обича я и е верен неин спътник в живота. Пясъкът и морето са техните деца, а вълните и небето разказват за живота им минал и предстоящ. Какъв ще да е, всеки може да си сътвори история такава, каквато би си харесал. 

Има обаче картини, които нищо не ти говорят, колкото и да се вглеждаш в тях или решиш да си развихриш въображението. Развихриш ли го, стигаш до заключението, че гледаш пепелище. Обида за жените, които приличат на стърчащи от пепелта полуизгорели черни стволове на дървета и природата - трева, цветя и храсти като черна сгур. 

Картината е нарисувана от Александър Вълчев. Това е една от петте му картини, наречени TRIBUTE. 

Платната в цикъла TRIBUTE са общо 5 на брой. Картините, които са провокирали тези съвременни вариации, са познати на всеки. Това са вечният шедьовър на Пабло Пикасо „Госпожиците от Авиньон” (1907 г.), „Жени бягат по плажа” (1922 г.) също на Пикасо, не по-малко знаменитата „Турска баня” (1862 г.) на Жан-Огюст Доминик Енгр, „Танцът” (1910 г.) на Анри Матис, „Трите грации” (1482 г.) на Сандро Ботичели, и други. Според замисъла на художника класическите стойности на Ренесанса и на Античността по някакъв начин трябва да бъдат обобщени в тези платната, бидейки преведени на съвременен и минималистичен език. Основен акцент е женският образ като непроменлива алегория, претърпяла хиляди трансформации във времето. Цикълът трябва да бъде, от една страна, възхвала и почит от страна на автора към шедьоврите и към самите художници, очертали пътя на изкуството до днес, а от друга, трябва да бъде отдадена почит към жената и всички възможни смисли и значения, които могат да бъдат насложени върху образа ѝ. Може авторът да си го мисли и да си вярва, че платната му са възхвала на великите художници, но аз не мога да се убедя в това, колкото и да се старая. Обезкървяването, обезцветяването на голото женско тяло отнема неговата топлота, красота и мечтание, като го превръща в обект и предмет -удобен и функционален - кресло, компютър, диван и т.н. 

Друго си е да погледнеш това: 

Канова, Трите грации

 

Ботичели, Пролет

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тези произведения имат живот, колорит, история, блян, радост. 

Много картини са ми видели очите в големите европейски картинни галерии. Сред тях не всичко е шедьовър, но ти харесва, не ти трябва надпис, за да разбереш какво е сътворил художникът и каква е неговата душевна нагласа. Една крива широка водосточна тръба, два железни преплетени пръчки, смачкано човешко същество от ръждясало желязо, мъжка и женска фигура напомнящи ми за „Тримата шишковци“ и т.н., какво ще ти говори? Нищо, само тъга и мисъл, че в стремежа си за изява забравяме, че светът е красив въпреки това или онова зловоние, което съпътства живота ни. Добре, че то отминава, забравя се и остава за поколенията по-доброто ухание. 

Е, има всичко на този свят, не може всичко да е красиво, да е цветя и рози, тръните и лешоядите също са творение на природата. Ако всичко е мед и масло, светът щеше да е скучен. А той е пъстър и трябва да му се радваме, доколкото и докогато можем да сме живи!