Ще ви разкажа една стара история, стара колкото света. Тя е за един художник от Караваджа, Италия, покорил него, света. Този художник се ражда и умира в трагични обстоятелства, но е живял по своя воля и се превръща във велик художник. Целият му живот е като фугата в музиката – бягство от преследване, борба между един човек и множеството. Замисля и сътворява картините си с огън в душата, но ги изпълва с арктическа прохлада. Като ги гледаш, все едно слушаш музика в си минор – дива, страстна, в най завладяващи цветове, които ти дават усещане за гняв, ярост, ревност, настървеност, отчаяние и всяка сърдечна тегоба, но знаеш, че винаги след тегобата идва радостта. Те, картините, са истински произведения на изкуството, като отсянка на божественото съвършенство.
Микеланджело Меризи (или Америги) да Караваджо (на италиански: Caravaggio), наречен по името на град Караваджо (близо до Милано), е италиански художник. С въведената от него техника на драматично осветяване на отделни фигури на тъмен фон, съчетана с реалистично представяне на състоянието на човека (физическо и емоционално), той става един от основоположниците на бароковата живопис. Завоюва света в края на епохата на Ренесанса, когато притежаването на картините му, носело престиж в дворовете на благородниците.
Асоциациите, които възбужда съзнанието ми, ме вдъхновиха да копирам върху платно една от картините на Караваджо – „Момче свири на лютня“:
Харесвам какво постигнах с моите възможности и възможностите на „Вили Арт ателие“, но аз не съм велика. Навярно понякога сте се питали: Защо са велики великите?
Те, великите, чужди крачки не мерят!
Те имат цел и към нея вървят!
Дават всичко, дори да не оцелеят!
Следват трудния си път!
Душа във шепи!
Срещи свирепи!
Костите болят!
Но те не спират!
Към целта вървят!
За това са велики!
Оставят следи!
Всеки може по тях да върви.
Стига да не се бои,
че има риск да прокърви.
Какво изразява в картините си Караваджо?
Те са не е само оригиналният почерк на великия живописец, превърнал се в неподражаем пример за тенебристите, а и начин на живот – пълна непримиримост към всякакво, дори едва намекнато, унижение от страна на "меценатите", които държат "хляба и ножа", сиромашия, скитничество, кръчми, лоши компании, побоища, проститутки, ревност, неистовост, ярост, водеща до престъпление, безконтролност. В същото време те са и фантастична воля за работа, дисциплина и отговорност пред платното. Едни от най-значимите характеристики в платната му са лицата на персонажите. Те са с бледомаслинова кожа, с тъмни очи, лъчисти в юношеството и оловнотежки в по-късна възраст, с плътни черни вежди и ярки устни, което познаваме от автопортретите на Караваджо през ранните му години.
Негово е и конвулсивно изкривеното лице с виещи се змии вместо къдрици в щита, изобразяващ горгоната Медуза, който би трябвало да се възприема като програмна творба.
Тия повтарящи се автопортрети, в които няма нито капка разкрасяване, грандомания и честолюбиво вторачване в собствената персона, говорят само едно: че Караваджо възприема живота и смъртта от първо лице и е готов за страдание и възмездие. Сраховито съдбовен е фактът, че враговете на художника атакуват тъкмо лицето му и го обезобразяват до неузнаваемост. С дълбоки инфектирани рани, горящ от треска, Караваджо блуждае из блатата край малкото тосканско пристанище Порто Ерколе (днес в провинцията на Гросето ), в търсене на трите си платна - вероятно тези, на които най-много е държал, тези, които е пожелал да подари на племенника на папата в знак на благодарност за дългоочакваната отмяна на смъртната присъда, произнесена срещу него в Рим - и които може би съвсем преднамерено са му откраднати. Тук, в летния зной, сред сухите безутешни тръстики, той пада в несвяст и подир няколко дни умира, ненавършил 39 години.
В големите композиции на Караваджо преобладава драматизмът, докато в малките, както и в портретите, се наблюдава спокойствие. Отхвърляйки традиционните за иконографията идеализирани образи, той избира за модели на своите апостоли и светци обикновени хора от народа. Възпроизвежда точно кожата, бръчките и материите на дрехите им.
Новото в творчеството на Караваджо се изразява в драстичния натурализъм, в който са комбинирани наблюдението на физическата среда и драматичното, дори театрално използване на светлосенки. Тази промяна от светлина към мрак със сравнително бърз преход става известна с понятието „тенебризъм“. Караваджо прави истински фурор, когато през 1600 г. представя „Мъченичеството на свети Матей“ и „Призоваването на свети Матей“ – първите му публични поръчки.
След този момент никога не му липсват поръчки или патрони, но въпреки това той трудно се справя с успеха си. Няколко пъти е арестуван, вандалства в собствения си апартамент и в крайна сметка получава смъртна присъда от папата.
Известен приживе, Караваджо е забравен почти веднага след смъртта си и едва през ХХ век важността му за западното изкуство е преоткрита. Освен това неговото влияние върху барока, който се заражда от руините на маниеризма, е повече от решаващо. То се вижда пряко в творбите на Рубенс, Хосе де Рибера, Бернини и Рембранд. Критикът Андре Берн казва за него: „Това, което започва с творбите на Караваджо е, най-просто казано, съвременната живопис с тази разлика, че съвременната живопис днес е грубост“, с което съм напълно съгласна.
Най-общо казано, цветът влияе пряко на душата. Цветът е клавиатурата, очите са чуковете, душата е пианото с много струни. Художникът е ръката, която свири, докосвайки целенасочено един или друг ключ, за да предизвика вибрации в душата, казва Василий Кандински.
„Момчето с лютня“ е една от ранните картини на Караваджо. Има много хипотези за това кой позира за картината. Един биограф на Караваджо твърди, че е позирал неговият приятел, художникът Марио Минити. Андрогинният тип външен вид на модела дава основание на изследователите да твърдят, че художникът е нарисувал кастрат (Trinkieri Camitz 1988). Предполага се също, че това е портрет на испанския кастрат Педро Монтоя от придворния хор тя дел Монте, който често е бил канен да свири в Сикстинската капела. Съществува и версия, базирана на погрешно разчитане на името, вписано във втората тетрадка под нотните листа в картината (Gallus вместо Bassus, Borla, 1963), че е момчето е портретно изображение на Гал, милански музикант. Това, разбира се, не е от толкова голямо значение, важното е, че картината си заслужава да я имаш, защото е уникална. Тоновете са приглушени, преходите на светотоновете са деликатни. Един-единствен наклонен слънчев лъч осветява младежа. Караваджо точно предава ефекта от взаимното влияние на осветените предмети: отражение от бялата риза пада върху корпуса на лютниста, а рефлекс от страниците на музикалната тетрадка пада върху гърба на лютнята. Според съвременника и биограф на Караваджо Джулио Манчини и немския художник Йоахим фон Сандрарт, живял малко по-късно, майсторът е избрал тъмно мазе или стая с напълно черни стени, в която пада един-единствен лъч светлина, за да постигне идеално изображение на естествен релеф с помощта на "съпротивлението" на здрача. Отражението на светлината върху съда с цветя е в стриктно съответствие със законите на оптиката.
Букетът е съставен от следните цветя: ирис, дамаска роза, жасмин, маргаритка. Всички те цъфтят приблизително по едно и също време – през пролетта и началото на лятото, но към тях се добавят листа от портокалови дървета. Известно е, че фламандските майстори на цветните натюрморти Ян Брьогел, Амброзиус Босхерт, ван дер Хелст създават най-луксозните композиции от растения, цъфтящи по различно време. Брьогел например чака няколко месеца, за да добави още едно цвете към букета си. Плодовете (смокини, сливи, круши) не отговарят на пролетния сезон. Първоначално Караваджо ги изобразява в кошница или купа, но по-късно просто ги поставя върху маса от изкуствен мрамор, която свързва пространството на зрителя.
Да кажем нещо и за партитурата, която свири и пее лютниста. Има две версии . Едната е, че са изобразени нотите на басовата партия на мадригала от Джейкъб Аркаделт Voi sapete ch'io vi amo („Знаете, че ви обичам ), а другата – нотите на мадригала на италианския композитор Франческо де Лайол, съчинен по думите на Петрарка: Laisse le voile и Pourquoi ne vous donnez- vous pas?
Трудно е да избереш какво да рисуваш и какво ще искаш да има на стената в жилището си, защото ще е ежедневно пред очите ти трябва винаги, когато го погледнеш, да изпитваш удовлетворение от красотата, излъчването и от това, което ни говори. Мисля, че изборът ми беше правилен, като имам предвид съвременния свят, в който живеем? Защото във него както и в картината трябва да има слънчев лъч, който да отразява красотата на живота. Достоевски пише: „Как да ви обясня, че човечеството ще мине и без англичанина, и без Германия, ще се оправи, твърде вероятно, и без руснака, и без науката може, без хляба дори, но само без красотата ще загине, защото няма да има какво да прави на този свят“. Акцентът, разбира се, е слънчевият лъч. „Удивително е какво може да направи един слънчев лъч с душата на човека. Мисля си, че видиш ли слънчев лъч сутрин, това ще рече, че си жив.
Слънчев лъч от сутринта ме гони,
Слънчев лъч душата ми преследва.
Слънчев като лятото горещо.
Когато слънчеви лъчи нежно надничат през прозореца и песен на птица долита отнякъде до теб, това е най-хубавото нещо, което може да ти се случи за деня.
Според Достоевски „едно от най-обичаните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества, че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си.“ Затова пожелавам, нека бъдем лъчисти като плодната есен, нека да бъдат нашите дни! Топли целувки изпращам на всички и усмивки дарявам с надежда за още красиви дни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар