Разказ за едно пъстро слънчево чадърче

             Здравейте, приятели!

Това е новата ми картина, в която слънцето не се вижда, но неговите лъчи се провират в черните меки коси на  момичето, което вероятно е с боси нозе, които го носят плавно по цветна, зелена пътека. Момичето е с красива премяна и грее като глухарче, разцъфнало в синьозелената нива. Понесла се е като че ли се е превърнала в чадърче, лека като крила на птица. Вятърът разпръсква косите ѝ, пръските роса вероятно разхлаждат лицето ѝ, а слънцето, което е скрито зад облаците, с ревнива, но гальовна усмивка, си  казва, че ще ѝ даде топлина и светлина, за да прогони всичко сиво от душата си. Без това сиво тя ще полети в безкрая на небесата, разбира се, с пъстроцветното чадърче в ръка.

Да опиша така картината, ме вдъхнови едно стихотворение, наречено „Желание“, от  Петя Дубарова, което започва така:

Слънцето златно провира ръце

в косата ми черна и мека

и носят ме бурно две боси нозе

по бялата светла пътека.

Жълтото слънце – глухарче в поле –

облякло премяна красива,

помилва ме нежно и топло зове,

разцъфнало в синята нива.

Много интересни неща  могат да се прочетат  за случило се с чадърчета. Например има една приказка за едно чадърче и лампа.

Чадърчето и лампата живеели в антрето на един възрастен стопанин заедно с много други чадъри. Чадърите били близо дузина и най-различни. От черен до пъстроцветен с най-разнообразни причудливи дръжки. За всяка среща или сезон от годината, за дъжд или слънце човекът  избирал различен чадър. Същото се отнасяло и за вида среща – делова или за развлечение.  Когато се върнел след няколко часа, той оставял чадъра да виси и суши на закачалката до останалите, и за всички тях това било най-дългоочакваният и интересен момент от деня, защото, когато се върнел от разходка, чадърът разказвал на другарите си и лампата какви интересни места, улици и хора е видял. Било им много интересно, разведрявал се животът им в скучното антре, защото  не всички имали щастието и удоволствието да посетят интересни места със стопанина си.  Късметлиите  чадърчета  разказваха за красиви, осветени с електрически глобуси каменни мостове, за разцъфтели люляци и вишни, за леко преклонили глави алени рози. На електрическата лампа не ѝ се налагало да ходи никъде, понеже всяка вечер слушала историите на чадърите. А когато дни наред не валяло и чадърите оставали мълчаливо увиснали на закачалката, лампата била тази, която разказвала на останалите историите и гледките, които описвали нейните приятелки. Това били най-различни случки, понеже лампата била слушала най-различни неща. Например докосващи се в сумрака силуети и сливащи се в нежен допир устни на двама влюбени, шумни дрязги и свади,  хладни проблясъци на стоманено острие или екот на револверен изстрел. Но един ден, един чадър, като се върнал от разходка с господаря си, разказал за влюбването на своя стопанин в красиво момиче и тяхната  гореща любовна среща. Лампата толкова харесала разказа, че на свой ред се влюбила в чадърчето. Толкова силна била любовта ѝ, че пламнала и изгорила всичко около себе си. Е, стопанинът възстановил чадърчетата, но лампата не могъл, защото хубавите неща са неповторими.

 

 

Аз по принцип не съм фен на чадърчетата, било за дъжд или за слънце, но има случаи, когато те са необходими. Случи се така, че в поредното ми посещение на Венеция, валеше много силен дъжд, площадът беше покрит с много вода и се наложи да си купим чадърче. Случи се с много хубав средно тъмен червен цвят. Свърши ни добра работа, но и в следващите години като пътувах по света, все се случваше да вали, така че чадърчето, ако можеше да говори, щеше да разкаже за много добри и незабравими неща, които видя и му се случиха. Нямаше любовни срещи и други подобни истории, но бях щастлива  в периодите на  пътешествията  ми с него и придружаващите ме любими хора въпреки дъждовните набези на природата. Тази година за вярната му служба го удостоихме с честа да краси дома ни през  коледните и новогодишните празници. Използвахме го като елха. Украсихме го с елхови клонки и играчки, позлатихме с бронз дръжката и острия връх, разтворихме леко дрешката му и ето ни коледно-новогодишната елха. Беше хубаво, защото  разказваше безмълно за отминалите хубави години и даваше надежда, че все още може да се случат подобни неща и през следващите години.   

Имам интересна случка през студентските ми години. Чета си аз разказите на Чехов и в един от тях героинята се прибира у дома си и на леглото ѝ „зонтик“. Тя се радва много на този зонтик, играе си с него, говори му красиви думи, но аз, като не се сещам какво в превод от руски е думата зонтик... Сега е лесно, отваряш компютъра и намираш значението на търсената дума, а тогава през 1970 година няма, а нямам подръка и речник. След време намерих речник и разбрах, че на девойчето любимият ѝ е подарил слънчево шарено чадърче с много любов. Ех, времена, ех, нрави!

             Има и друго от Чехов,  романът му „Три години“. В него чадърчето е прекрасно с аромат на щастие.   Някои хора вярват, че любовта е вечна,  а други, че  трае  само три години. Но това вероятно  зависи от това дали е споделена, или не. Не знам колко дълго трае споделената и колко несподелената любов,  и може ли едно чадърче да я защити или спаси. Но не само ние, но и в художествения свят на Чехов човешките чувства се отразяват не само в живата природа, но и в неодушевените предмети. В разказа „Три години“ нещото, което е свързано от своя страна с вътрешния свят на всеки  един от влюбените, е женското чадърче. Като щафетна палка, то преминава от една ръка в друга, носейки аромата на щастие и любов. Чадърчето се превръща в символ. Духовното и материалното, възвишеното и обикновеното съществуват в неразривно единство.   

                     

Ще ви покажа  и  едно чадърче, направено с крилата на една птичка в розово, за да защитава и предпазва любимите си птичета, резултат вероятно от любовта на две красиви розови птички.

 

 

            Други думи не са нужни.  Трябва само да осъзнаем, че в природата всички сме едно, живи души. Чехов е прав, като казва, че „човек е това, в което вярва“ и че „у човека всичко трябва да бъде прекрасно – и лицето, и дрехите, и душата, и мислите“.

Накрая ето го и Мечо пух с чадърче.

Всяка сутрин той идва при мен с него и все ме пита какви ли хубави неща ще ни се случат днес. А аз му отговарям, че ще са такива, каквито си ги пожелаем и сме упорити да ги  притежаваме.