Моята нова картина:
По мотиви на тази
От много време си задавах един реторичен въпрос – защо един вълк в зоологическата градина в София ме проследи докъдето имаше възможност. Тогава и го усетих, защото прошумоляха падналите листа по земята, когато се отказа да ме следва. Нямам отговор защо ме преследваше. Може да ме е мислил за вкусна плячка, тъй като съм леко закръглена. Може би зелените ми особено гледащи очи са го притеглили са тръгне след мен с надежда да го пусна на свобода. Не е изключено обаче да го е заболяла душата, защото е усетил, че моята душа е сродна на неговата.
Какви мисли са минали през главата ми при допира на погледа върху тази картина? Много, но на първо място за Рим. Въпросът е защо Рим? Може би защото нашият начин на живот е следствие от римския. Нямаше да бъдем това, което сме днес, ако не бе съществувала римската империя. А тя е просъществувала невероятно дълго – на Запад над хиляда години, а на Изток със своя вътрешна еволюция във времето от Константинол до Византион – две хиляди години, или образно казано, до появата на Ренесанса. Тайната на дългият ѝ живот не е в политическата или идеологическа ѝ система или пък на легионите, а в ежедневния „modus vivendi“ (начин на живот) на жителите на Рим. Което ще рече в начина да си строят къщите, да се обличат и хранят, да контактуват в семейството и извън него. Всичко това обаче в рамките на строга система от закони и обществени правила. С годините са настъпвали промени, но не и в същността на законите и правилата, което е позволило римската цивилизация да просъсществува векове. Въпреки че сега я няма, тя не ни е оставила само паметници и статуи, но и „софтуер“, с който да живеем всеки ден. Например римската азбука, която използваме в интернет, латинския език, юридическата система, пътищата и архитектурата, много живопис и други. Западноевропейския живот е модерен вариант на римския.
Да вземем за пример празника Свети Валентин. Негов предшественик са Луперкалиите (на латински: Lupercalia или Lvpercalia) са празници на изобилието в Древния Рим, посветени първоначално на покровителя на вълците Луперк ("прогонващия вълците"), чийто култ се слива впоследствие с този към бог Фавн и Луперк става едно от неговите прозвища. Луперкалиите се празнували на 15 февруари. На този ден в подножието на Палатинския хълм при пещерата Луперкал (където според преданието е живяла вълчицата - лат. Lupa, - отгледала Ромул и Рем), жреците, наречени луперци, принасяли в жертва кози, козли и кучета. След това намятали върху голите си тела прясноодраните кози кожи и обикаляли Палатинския хълм (най-старата част на Рим), стремейки се да уловят и завържат с ремъци от козя кожа жените, като удряли с камшици от същата кожа всеки срещнат. Жените доброволно се оставяли на ударите и връзването, защото според вярването това носело плодовитост.
Предишният ден се посвещавал на римската богиня на брака, майчинството и жените, Юнона. През този ден девойките пишели любовни писма, слагали ги в голяма урна, а след това мъжете изваждали писмата. Всеки мъж трябвало да ухажва девойката, чието писмо е изтеглил, според волята на боговете. За това Луперкалиите се смятат за корените на сегашния празник на любовта Свети Валентин.
В тази връзка са и мислите ми за жената:
Когато Бог създавал е жената,
душата си откъснал за модел,
шест дни я ваял от дъгата,
косите ù от звезден лъч изплел.
Велик си майстор, Господи, велик си,
сред всички чудесии на света
дарил си мъжката ни същност.
Ще разкажа не изобщо за жената, а за жената с характер на вълк. Следвайки женските архетипи, базирани на древни митове, легенди и приказки, казват, че вътре във всяка жена живее изначално, естествено същество, изпълнено с добри инстинкти, състрадателно творчество и вечна мъдрост. Също, че здравата жена в добро психофизическо състояние е като вълчица. Тя преди всичко слуша само себе си, като извлича положителното от заобикалящите я индивиди. Много е трудно веднага да се идентифицира жена вълк сред другите жени. Това е определен стереотип не само на поведение, но и на възприемане на реалността. Наистина е доста рядко явление, но такива жени се срещат и няма измъкване от това. Природата на такива жени се дължи най-често на възпитанието и нейната среда. Тя е индивидуалист до основи. Има вкус на диви малини. Тези плодове са безумно сладки, тяхната сладост и стипчивост създават невероятно усещане за забранен плод. Забраненият плод – ето такъв е вкусът им. Такава жена има вкус на плода, който най-много искаш да ядеш. Подобно на дивата малина, която расте в сечищата на гората в най-отдалечените гъсталаци на храстите, такива жени имат особена миризма. В някои отношения са нахални, а в други – много меки и мили. Когато препускате през тези лепкави храсти, определено ще попаднете на коварни бодливи клони, които се придържат към дрехите ви и се опитват да ви спрат, хлъзгави трупи в зеленината и много досадни мушици. И когато стигнете до заветния клон, осеян с диви малини, неволно се спирате в очакване на удоволствие и невиждана сладост на тези малки невзрачни, но толкова скъпи и безценни зрънца. Но дивите малини имат бодли и трябва да се внимава с това, защото и жената с характер на вълк е сладка дама, но с театрална усмивка и студени зелени очи, които създават илюзия за жертва, каквато тя не е. Гледайки я по-дълго, изведнъж осъзнаваш, че не е жертва и изобщо не е онази безкрайно приятна млада дама, която току-що ти е говорила толкова мило. Гледа те безстрастна самотна вълчица, в чиито очи няма съжаление, няма състрадание и топлина. Тя те гледа с безкрайно внимание и сякаш оценява възможностите си и опасността, която можеш да ѝ създадеш. Погледът и затворените устни казват, че трябва да се пазиш от тази жени, защото е силна и трябва да внимаваш с малините.
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Жената от моята картина е такава, но тя държи в ръцете си червена ябълка, което оправдава характера ѝ. Впила е здраво пръсти в нея, до кръв, не я изпуска, а изтисква от нея огън. В древните култури ябълката е имала специално значение. Във всяка от древните култури ябълката е имала специално значение. В древните писания означава вечност и безсмъртие. Богинята Идун, покровителката на скандинавските народи, се грижи за ябълките, даряващи вечна красота и младост. В келтската култура ябълката символизира приемствеността на поколенията и предаването на знания. В източната философия ябълката означава мир и хармония. Ябълките са били от особено значение в християнската култура. От една страна, те символизират злото и изкушението, което прави Адам и Ева смъртни. От друга страна, те са смятани за символ на живота и любовта. Именно цветовете на ябълката се вплитат в косите на булката, а плодовете на ябълката се използват в магически обреди за здраве, любовни заклинания и сушене.
Накрая стигам и до вълците.
Вълците са независими същества, без значение дали живеят в глутница или сами.
Ако в една картина, например тази
познаете първо образа на животното, което виждат очите ви, то вие носите неговия характер. Аз познах първо вълка. Прочетох за неговия характер, сравних го с моя и той почти напълно пасна. Което ще рече, че и аз като него знам как да съм независима. Не се страхувам от големите тълпи, напротив – преминавам през тях с невероятна увереност и демонстративна мощ. Самотата не може да ми дойде в повече, защото знам и мога да се справя с нея така, че да изпитвам удоволствие. Във всеки един от нас присъства малък вълк според мислите на Петер Щам, известен швейцарски писател и журналист. Те обикновено са два, наречени любов и страх, които непрекъснато се борят за надмощие. Един индиански дядо, говорейки на внука си за насилието и жестокостта в света и за начините, по които се извършва това, казва, че сякаш два вълка се бият в сърцето на човека. Единият вълк бил отмъстителен и ядосан, а другият вълк бил разбиращ и мил. Младежът попитал дядо си кой вълк ще спечели битката в сърцето му. И дядото отговорил: "Този, който спечели, ще бъде този, когото избереш да храниш". Вълк вълка не хапе, но човек за човека е вълк, въпреки че и при двата индивида има бог. Рим би бил по-различен, ако Ромул и Рем не са били възпитани от вълчица, а от друга порода животно или човек. Вълкът е велик приятел, лоялен и защитник.
Зловеща твар! Човеко, дано схванеш -
вълк за вълка - завинаги е брат!
Това звучи познато, но... Човешко
и може би е вярно...Но за нас.
А в глутницата хорска най-погрешните
позорно ги издигаме... На власт.
Аз например дълго мислих и след съответните размишления нарисувах картината по свой си начин. Едната страна е тъмна, нравът на лошия вълк, а другата – светла, нравът на добрият вълк. Белият вълк е в тъмната част и като се загледаш, е като „света вода ненапита“, но едва ли, а другият е в светлата част, което ще рече, да е добрият, но прилича на агресор с щастлив поглед, като че ли вижда жертва в далечината. Съгласна съм с индианския дядо, който казал на внука си, че ползваш този вълк, който храниш, но аз обичам и двата, затова ги храня заедно и ги ползвам според нуждата ми. Послушам единия и другия и според ситуацията пускам ту добрия, ту лошия , защото, ако не познаваш лошото, няма да знаеш кое е доброто, и обратното. Никой не може да бъде щастлив, ако си позволява лукса да прави само добро на хората, пренебрегвайки своите желания и възможности, а също и само лошо, за да постигне целите си. В крайна сметка вълкът си е вълк независимо от това колко е добър или лош нравът му. Същото е и с овцата, бяла или черна, все е овца и не е хубаво, когато някоя се опитва да го надхитри с евтини номера, както ми се е случвало често, но не и само на мен. Харесвам си нрава и се надявам, че още ще ми служи добре.







Няма коментари:
Публикуване на коментар