Пътувам, пътувам, пиша и пиша и съм жадна за още. Но сега е есен и ми е време за писане, а напролет, ще пътуваме пак. Защо Венеция и защо „Сън в лятна нощ“? Ами защото според някои критици тя е връхна точка в творчеството на Шекспир. Разбира се, може да признаем, че тя е една от най-лиричните драми, сътворени от Великия бард. Съчетанието от поезия и фантазия, от комедия и фарс я превръща в единствено и неповторимо явление в световната литература. Вече усещате ли паралелът с Венеция, който се готвя да направя?
Венеция също е върхът на таланта и творческите възможности на човешкия гений. Съчетанието от богатство, романтика, красота, любов и омраза, слава и величие прави този средиземноморски град уникален по рода си, цвете на цивилизацията.
През V в. германски племена нападат Северна Италия и много бежанци се отправят на юг, за да търсят убежище. Така достигат до тази на времето трудно достъпна местност от гори, блата, планински склонове и море и с много труд, борба с природата и околния свят, тези бежанци създават Венеция, която с течение на вековете се превръща в красив и могъщ град, с едно от най-значимите и силни морски пристанища.
Когато за първи път пристигнеш във Венеция, забелязваш три неща: красота, светлина и тълпи от туристи. Този град на великите умове, таланти, престъпления и открития, поражения и победи, на велики музиканти, художници, на романтика и обич, е построен върху блато. Използвана е специална технология за повдигане основите на сградите и предпазването им от приливите, като са използвали дървени колове от елша – устойчиво на вода дърво, което с годините под въздействието на минералите в морската вода става твърдо като камък. Над коловете са поставени мраморни плочи, а върху тях е построена градът.
А сега за някои, защото те са неизброими, от най-красиви и атрактивни забележителности на Венеция.
 |
| Базиликата Сан Марко |
Базиликата Сан Марко
Богати венециански търговци откраднали от Египет мощите на свети Марко и построили базиликата в стила на византийската архитектура, което ще рече пищност. Венецианската република построява този храм като демонстрация на богатство, слава и могъщество и по-скоро има подчертан публичен, а не толкова религиозен характер.
Храмът е известен още и под името Chiesa d’Oro - Златната църква. Защо? Ами на 4000 кв.м се простират блестящи златни мозайки, които в съчетание с инкрустирания в себе си порфир придават възвишеност на атмосферата. Порфирът - е особен вид минерал с тъмночервен до лилав цвят, който се добива от вулканични скали, богати на кварцови кристали, злато, платина и паладий. Изгладени и полирани, вулканичните камъни придобиват фантастичен вид. За първи път са използвани като украса от Клеопатра. Мозайките изобразяват светци и сцени от живота на Исус Христос, Богородица и евангелиста Свети Марко, покровителят на Венеция. В храма е изработен смайващ позлатен сребърен параван, украсен с 1927 скъпоценни камъни и 255 златни плочки, златен иконостас, олтар, украсен с 2000 скъпоценни камъни, също инкрустирани в злато. Всичкото това изобилие от скъпоценности, от злато, сребро и порфир, умело съчетано, но без да изглежда претрупано, символизира благодарността на хората от Венеция към бога, за това, че са успели да натрупат богатство и да станат силна република. В храма още могат да се видят и много оригинални икони, а в специална ниша, небезизвестните антични бронзови позлатени статуи на коне, които са украсявали хиподрума в Константинопол. Дож Енрико Дандоло ги взема като плячка след превземането на града от венецианците през 1204 год.
Това е храмът Сан Марко – освен да се възхищаваш друго не ти остава.
Друго най-значително постижение на архитектурата във Венеция е дворецът на Дожите. Една разкошна сграда, седалище на правителството и дом на дожа, който е доживотен владетел и управител на Венеция. Начинът на управление на този град е съчетание на силна върховна власт със силно доминираща демокрация. Явно тази форма на управление се е указала твърде удачно, тъй като е просъществувала във векове.
 |
| Дворецът на дожите |
Красив и изящен, с елементи в ренесансов стил, Дворецът на Дожите е проектиран и изграден през 1340 година от Филипо Календарио – венециански архитект и скулптор. Стените на сградата са от бял варовик и розов мрамор, допълнени с портици, лоджии и красиви дантелени балкони. Портиците са пристройки към вход на сградата, чийто покрив е подпрян с колони, а лоджията е част от нея, частично отворена към вътрешната и страна. Интерес представляват ъгловите колони на двореца, върху които са разположени скулптурни групи с три библейски сюжета, изобразяващи човешката слабост - Съдът на Соломон, Пиянството на Ной и Адам и Ева с арахангел Михаил. Върху капителите - това е горната оширена част на колоната - които са 36 на брой, красящи долната част на двореца, са изобразени животни, цветя и символите на различните месеци от годината. Впечатляващ е и монументалният вход към двореца „Порте дела Карта“ в готичски стил с богата скулптурна украса. Над вратата първо е изобразен дож Франческо Фоскари, коленичил пред крилатия лъв на свети Марко, над него изображение на евангелиста, а най-отгоре статуята на Правосъдието. Франческо Фоскари е 65-и венециански дож, донесъл редица победи на града. Неговият живот е бил много впечатляващ и е послужил за сюжет на произведението от лорд Байрон „Двамата Фоскари“. По-късно Джузепе Верди е създава едноименна опера. От двете страни на входа са поставени статуите на добродетелите. Имената им всеки сам може да постави, в зависимост от това каква му е представата за добродетел. Вътрешните помещения на двореца са украсени с дървени панели, позлатени дърворезби и чудесни картини от най-добрите венециански художници. Най-красива е залата на Великия съвет, украсена с фриз от картини, изобразяващи 76 дожа, управлявали Венецианската република. Характерно е и че прозорците на залата не са симетрично разположени, което дава възможност всяка една от картините да бъде осветена от естествена светлина. Най-голяма е залата на Големия съвет, заемаща цялото южно крило на двореца и събираща 2600 души. Украсена е с две от най-големите платна на Тинторето - известен венециански художник. Това са: „Венеция, кралица на морето“ и „Рай“. Повечето от картините в двореца са нарисувани от този именно художник. Картината „Венеция, кралица на морето“ е разположена на тавана. На нея е изобразена Венеция, като много красива, пищна и царствена мадона, седнала на престол, а в краката и са морето и хората под нейна власт. На стената над входната врата към залата се намира картината „Рай“. Тя наподобява морски пейзаж – буен воден поток от тъмносини вълни с бели гребени. Това море обаче е от човешки фигури, част от които са образи на знатни и богати венециански личности, покровители на Тинторето. Най-отгоре на картината е изобразен Христос, сияещ сред силна светлина и Дева Мария. По този начин Тинторето изобразява върховната власт на Христос в Рая и според мен и върховната власт на дожа на земята.
Интерес в двореца представляват и красивите мебели, астрономически, съдебни и други пособия, стари книги, мозайки и килими. Много красиви са Стълбата на титаните, статуите на Нептун и Марс и блестяща златна стълба, по която са влизали само знатни венецианци. Във всички салони, зали и големи парадни стаи на двореца стените и таваните са с блестяща украса, с богати накити от сложна резба, с бляскави и внушителни картини, изобразяващи венецианските военни победи и посещенията на венецианците в чуждестранни царски дворове. Барбара Бери, специалист по реставрация в Националната художествена галерия във Вашингтон, доказва, че картините на венецианските художници блестят, защото са смесвали боите със стъклен прах.
След две страшни зали, страшни в смисъл по съдържание, тази на управление на законите и на управление на углавните престъпления, започва коридор, достигащ до Моста на въздишките и затвора Карчери. Външният вид на моста е красив, приветлив, декориран с дантелени решетки от мрамор, с прекрасен изглед към Канале Гранде, което ще рече, към свободата, но не би.
От вътре е страшен и те побиват тръпки, килиите на затворниците също, снежно бели, убийствено тихи и същевременно кънтящи. Преминават се от туристите за десет минути, но на мен ми се стори цяла вечност, а изходът недостижим. Лорд Байрон, наистина е проявил ексцентричен героизъм, като е пожелал да прекара една нощ там.
Дворецът е красив, значим и богат, заслужава да се види, но ако посещавате Венеция за първи път и не разполагате с достатъчно време, оставете го за повторно посещение или последна дестинация, защото има много по-хубави и весели места, които могат да се видят, по-емоционални за душата, покриващи представите ни за Венеция – весела, пъстра, светла и завладяваща.
 |
| Мостът Риалто |
Какво имам предвид ? Канале Гранде имам предвид. Той е основен пътна артерия и коридор на Града. Той образува буквата „S”, дълъг е 3800 метра, широк от 30 на места до 90 метра, дълбок 5 метра. По бреговете му са разположени 170 здания от XII и XVII век, които демонстрират богатството и просперитетът на собствениците им. Най-красиви и богати са палатите на Кавали Франкети, Барбаро, Ка Доро, Фоскари и базиликата Санта Мария дела Салуто.
Над канала са изградени три моста. Най-красивият от тях е Риалто. Той представлява каменна арка, висока 28 метра, поддържана от 12000 дървени колони. Построен е преди 400 години от Антонио да Понте, чийто чичо Антонио Контито е построил Моста на въздишките. Елегантно огънатата мраморна дъга е покрита, а под нея има три алеи с редица магазини. Преобладаващи са магазините за златни бижута, а след тях се нареждат тези за ленени и стъкларски изделия. Като вървиш по моста и гледаш това богатство имаш чувството, че си Алиса в страната на чудесата. А най-хубавото и романтично изживяване е целувка под моста, което е залог за дълга любов. Не пропуснахме да го направим, въпреки че вече я имахме дългата любов, но знае ли човек, неведомни са пътищата господни.
Пътуването с кораб или гондола по канала също не е за пренебрегване. Красиво като в детска приказка. Дворци, дворци, наляво и на дясно, от красиви, по-красиви, демонстрация на богатство и престиж на построилите ги венецианци. Всички са от бял камък и мрамор, червени тухли, подредени в определен рисунък, с елегантни пластични декорации. По средата на стените са изградени двукрили сводести прозорци в готически стил, с пищни орнаменти от дантелен мрамор, наречени монофори. Пред всеки дворец има пристан със закотвени за дървени стълбове моторници и гондоли. Водата около тях се плиска с приятен шум и създава усещане за брътвеж от миналото. А каква е подредбата вътре в дворците, мисля, че не може да се опише с думи. Всичко те смайва. Мебели, картини, позлатени дърворезби, кристални полилеи, килими, вити стълби, красиво декорирани стени, съдове за бита и украса, статуи и други, всичко изработено от човешка ръка . Божия дарба, друго не може да се каже. Кой е живял в тях? От дожи, богати търговци, епископи, кардинали, до художници и композитори. В двореца на Франческо Фоскари е живял една година Вагнер, като през това време е написал две действия от операта „Тристан и Изолда“. Днес в тях живеят богати американци, а навярно и руснаци, защото могат да ги поддържат. Какви са съдбите на хората, които са живели в тях? Едни от тях са достигнали до щастлива или тъжна слава, други до величие и възход. Има управлявали дълго и успешно републиката, други банкрутирали и достигали до самоубийство. Много убийства, страсти любовни, страсти неземни, заговори, падения, затвори, гилотини, всичко каквото може да му се случи на човек през онази тайнствена и романтична за нас епоха се е случвало и тук…
Като споменах Вагнер, не мога да не кажа няколко думи и за Вивалди, който роден във Венеция. Наричан е още Рижия абат заради цвета на косата му. Той е бил венециански свещеник. Работи в сиропиталище за изоставени момиченца като композитор и цигуар. Творчеството му е много богато, като най-известни са ни бароковите произведения „Годишните времена“, четири цигулкови концерта в три части, обрисуващи природни сцени в музика. Вдъхновението черпи от околностите на град Мантуа, в Северна Италия, на 153 км югоизточно от Милано и на 145 километра югозападно от Венеция. По това време градът е бил в разцвет под покровителството на фамилия Гонзага. Вивалди е нарисувал с музикални тонове ромоленето на рекичка, птичи песни, характерни за всеки годишен сезон, кучешки лай, бръмченето на комар, викове на овчар, буря, пияни танцьори, тиха нощ, лов, заснежени поля, деца, каращи кънки на лед, горящ огън. И като почти всички гениални музиканти умира във Виена, болен, беден и забравен.
По-благосклонна е била съдбата към Марко Поло. Търговец, пътешественик и откривател, роден в Далмация, днес Корчула, Хърватско. Пропътувал е Пътя на коприната до Китай, дава първи сведения за остров Силанагу, днешна Япония. Пътешествал и открил за Европа целия азиатски и арабски свят и се смята, че е символ на създалите се контактите между нея и Китай. За съжаление, не мога да го стигна, защото той още на 17 години е напуснал Венеция и се е завърнал след 24 години на 40-годишна възраст. Изминал е 24 140 километра и за времето си е бил милионер с притежаваните от него много бижута от злато и скъпоценни камъни, а също и китайска коприна.
След това лирично отклонение, за тези две забележителни личности, които не са упоменати за туристите като атрактивни, да се върна на архитектурните забележителности.
Емблематичният площад Сан Марко. Широкото тревисто поле до канала и в средата на града се превръща в площад след срещата на римския папа Александър III с император Барбароса, наречен още Червената брада. Той е бил император на свещената римска империя от 1155 до 1190 година. Конфликтът му с Исак II Ангел, император на Византийската империя, има значение за победата на въстанието на Асен и Петър, поставило началото на Второто българско царство. Площадът е правоъгълен, като в началото са разположени Дворецът на дожите и катедралата Сан Марко. Началото на по-дългата страна на площада започва с камбанария, след която пространството се оформя със сгради, наречени новите и старите прокурации. Прокурациите са сгради, в горната част на които се помещава управлението на държавните недвижими имоти, а в долната част се намират ресторанти, сладкарници и кафенета за отмора на гражданите и гостите на Венеция. Камбанарията е доста атрактивна. Построена е като фар за венецианските кораби. На нея са разположени пет камбани, като всяка има определена цел. Една бие за началото и края на работния ден, друга събира магистратите в двореца, трета оповестява времето за обяд, четвърта - срещата на сената и петата – в предстояща екзекуция. Камбанарията е с плосък покрив, на който се намира кула с часовник. Най-отгоре на кулата има скулптурна група, представляваща двама маври, удрящи с чукове по камбанарията ежечасно. Наричат ги още старият и младият пастир. Под тях е гербът на Венеция, представляващ крилат лъв отворил книга на мира. Под него е изграден еркер в полукръгла ниша с две странични врати, където са разположени скулптурите на Мадоната с Младенеца, направени от позлатена мед. В централната част на кулата е вграден часовник, показващ сезоните, часа, фазата на луната и зодиакалните знаци, в цветовете синьо, бяло и блестящо златно. Площадът винаги е залят от туристи, Вавилон, където са се стълпотворили и смесили всички народи на земята. Гълъби обаче вече няма. Глобата е 100 евро, ако полицаите те видят, че храниш и малкото, които са останали. Хубаво е било може би като ги е имало, но вредата от тях е по-лоша от хубавото и романтичното. Затова пък го има кафене „Флориан“. То е най-старият салон за кафе в Европа, в сърцето на Венеция, запазило автентичния си вид от фасадата до мебелите и декорациите по него. Тук Байрон, Русо, Гьоте, Пруст, Хемингуей и много други известни и не толкова известни люде са отпивали кафе, а Казанова е предпочитал кафето на „Флориян“ повече от жените. Днес то е мост между живите и мъртвите поети, останали в плен на любовта си към Венеция. Тук не се продава кафе, а история. По тази причина заедно с музиката, изпълнявана на живо от добри музиканти, кафето, което обикновено е една глътка, а дългото две, е 15 евро. Като спомен си заслужава, което разбира се, не съм пропуснала да направя.
 |
| Кафе "Флориян" |
Не съм пропуснала и пролетното наводнение, което някои казват, че превръщало града в приказно царство. Е, не е чак толкова, но изживяваш емоцията да вървиш бос във водата, под дъжда, а около теб хора, които се забавляват, пеят, танцуват по наводнените улици и площада Сан Марко. Това те кара да се чувстваш щастлив, че си на този свят и му се радваш. Не напразно Стравински е пожелал да бъде погребан тук и желанието му е било изпълнено, а Жорж Санд възкликва: „Приятелю, вие и идея си нямате какво нещо е Венеция!“
Пропуснала съм карнавала на Венеция. Празнува се от 998 година и е тържество с музика, танци, маски, феерия от светлини и сенки от минали времена, по случай победата на венецианските младежи над пирати, които искали да отвлекат младо момиче. Но, ако иска човек да си го представи какво е, Марк Твен го описва много добре, с настроение, възхита и думи, кои те карат да пожелаеш да си там. Много ми се иска, но дали?
Това беше моят сън в лятна нощ, описан с думи, не с музика, картини и рими, както това са направили Вивалди, Тинторето и много други поети. Не е връх в литературните ми способности както „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, но ми беше хубаво, и то много да опиша това, което съм видяла. Като на сън отново да ме споходят спомени, както Венеция само в сън си спомня миналото на велика република, но величие, което и сега и помага да оцелява добре в този объркан свят, не на сън, а на яве.
Всичко, което написах за Париж и Венеция, ще напиша и за пътуването ми в Русия. Смаяна бях от това, което видях в Париж и Венеция, но умножено най-малко по 10 е това, което съм видяла в Русия.
