Част от мен завинаги ще си остане в Париж, а останалата ще се завръща, за да я намеря. Връщането е неизбежно, щом почнеш да четеш книга, а за мен е, когато реша да рисувам някоя картина. Художниците, които харесвам, са много, но в този период на вдъхновение съм на вълна Реноар. Нарисувах по точки неговата картина „Две сестри“. Избрах я, защото когато се взирам в нея и дълго, дълго я наблюдавам и се замислям над сюжета ѝ, тя ми напомня за Париж и неговите потайности.
 |
| Таня Владева, "Две сестри" |
 |
| Реноар, "Две сестри" |
Това е едно от най-поразителните творби на Реноар от гл. т. на наситеност на използваните цветове. Първоначално произведението се е наричало „Сестри“, но в реалния живот изобразените героини нямат роднинска връзка.
Виждаме лятната тераса на един ресторант, намиращ се в самия център на Париж. На картината обаче прилича повече на някакъв тих кът в някое далечно село. Създадено е едно невероятно топло и простичко настроение, продиктувано от обичайната кошница, пълна с топки от вълна в най-различни цветове, и ръкоделието. Децата се появяват пред нас в прости и естествени пози. По-малкото момиченце те гледа директно с блесналите си очи, така че можем направо да се вгледаме в тях. По-голямата сестра има по-особен поглед, който ѝ придава известна загадъчност.
Реноар е успял да предаде с неповторимо майсторство специалната връзка между сестрите. Използваните цветове са обединени като в букет от полски цветя. Това е характерно най-вече за шапките на момичетата. Под тях лицата им са невероятно изразителни. Червената шапка на младата дама, някои акценти в погледа ѝ и други значими детайли окол нея създават невероятно динамичен и особен енергичен сюжет. Какво си мисли голямата сестра и какво малката?
Под червената шапка на голямата сестра мислите може да са многобройни. Например да са създадени от изживените емоции, които ѝ е предложил животът до този момент: любовни радости и разочарования, тъга по отминали събития и хора, свързани с бивши спътници в живота ѝ до този момент. Мечти за бъдеще, което да донесе на момичето повече удоволствие и щастие и по-малко разочарования.
Под пъстрата, обсипана с много цветя шапка на по-малката сестра мислите, разбира се, са много по-различни. Те трябва да са пъстри и уханни като цветята, безгрижни, пълни с надежди за много щастие и прекрасни мигове в живота. Мислите ѝ не допускат разочарование, сълзи и тъга.
В съчетание с мислите под шапките на децата какво говорят погледите в очите им? На малкото момиченце очичките са блеснали жадно, вторачени напред в пъстрия простор около нея, готови да погълнат всичко, което погледът им обхваща. На по-голямата сестра погледът е сведен към момиченцето с леко хитровата нотка като на лисица и сякаш казва, че тя трябва да се радва на живота, докато е малка, защото по-нататък в него ще разбере, че не всичко, което цъфти, ухае и хвърчи не се яде. Предполагам, че затова фонът на картината е нарочно многоцветен и леко нефокусиран, за да предаде на цялото платно специална динамичност, невероятна лекота и притегателна сила. По този начин можем напълно да почувстваме очарованието на този топъл летен ден, както и доловимата потайна красота на двете сестри. В същото време този фон е и леко прозрачен, както и прекрасен в своята особена лекота в съчетанието на цветовете, досущ както природата създава фон за своите творения. След всички емоции, които преживяваш пред картината, оставаш с чувството, че от нея се излъчва невероятна, топла жизнена сила и светлина...
До тези мои наблюдения и разсъждения този път ме доведоха Хемингуей и Виктор Юго. Произведенията им, които бях чела. Те са вселили в мен „глад“ за Париж и неговите потайности, свързани с живота и творенията на великите художници, строители, скулптури и други творци, които винаги съм искала да видя и разгадая на живо. Тези двамата те учат не само да откриеш Париж, но и как да съхраниш младостта си и вечната усмивка на лицето си. Ако си имал щастието да бъдеш в Париж, където и да отидеш след това, той остава в теб за цял живот. Защото Париж е един безкраен празник, който ти връща винаги най-хубавите моменти от себе си. Париж може да ти върне младостта, когато си преминал вече в зряла възраст; да те направи щастлив, когато те измъчва някаква тегоба и т.н. Тук можеш да откриеш красотата в щрих, детайл, дума, жест, цвят или нещо друго, което ти е на сърце.
В момента ми е на сърце Реноар. В картините си този художник разгръща изразните средства на едно по-пищно изкуство. Тюркоазените, розовите, оранжевите, шафрановожълтите и червените тонове се сливат в лирични съзвучия, в които се излива пищната душа на живописеца. Казват, че силата на големите творци се състои донякъде и в умението им да вдъхват живот на изтъркани от употреба изразни средства, като думи, цветове, образи, съзвучия и т.н., като ги поставят в неочаквани и нови съчетания, като изтръгват от свързаните по вълшебен начин прийоми нечувана дотогава музика. Реноар създава тази музика с четката си, под която прозрачните, трептящи багри се възпламеняват една друга чрез съчетанията, съпоставянията, контраста, чрез цялата смайваща и тънка игра на взаимодействията между тях. Тази животопищност изглежда проста, като че ли се ражда от само себе си, защото е близка до живота и до някои фрагменти на поезия в него. Зола предсказва в „L’venement illustre“ (парижки всекидневник от 1865 до 1866 година – издател Auguste D’umont), че победата в изкуството е на художници като Реноар в борбата им да рисуват това ново начало в изкуството, наречено импресионизъм, защото силните винаги устояват. Защото според него те пресъздават природата без идеализъм, небето и водата не са нещо просташко, че хоризонтите да се правят хармонични и точни, когато искаме да създаваме хубави творби. Всички тези творци намират някакъв живот, кръгозор, който е, така да се каже, близък до човека. Те са човечни и внасят човечност в най-малкото клонче, което рисуват. Тъкмо това ще направи безсмъртни творбите им. Също както и Париж благодарение на тях е безсмъртен.
Но ето го и Париж от птичи поглед, пълен с потайности, които очакваш винаги с нетърпение да видиш.
Париж можеш да го опишеш и да разкажеш за него, без да използваш красиви думи. Нещото, което трябва да търсиш там, са местата, улици те и сградите извън дежурния патос на туристическите гидове. Трябва да запечатваш всички спомени, поставяйки ги в картината на собствените си търсения и преживявания. Как можеш да се изразиш с едно вярното изречение за Париж? Ами като използваш това, което е минало през душата ти без възвеличаване. Може да пропуснеш някои неща, но ако ги знаеш кои са и с изострени сетива си уловил драматизма на движението около теб, ако си се научил как в малкото да откриеш голямото, твоето изречение що е Париж винаги ще се роди в теб . Вярното изречение може да се отнася до елегантността в извивката на фенера, до някоя средновековната сграда, прекрасната градина, статуя или до усмивката на французойката, преминала с полъх на пролетен вятър покрай теб, до светлините над града, дъха на Сена и до много, много други очарователни неща.
Ето една снимка, в която всеки от нас тримата си съставя изречение за Париж в зависимост от това как го преживява. Какво е изречението, може да се досетиш, като проследиш погледите ни, усмивките, израза на лицата ни, също като в картината на Реноар.
Изразили сме всичко в това изречение, защото Париж, този град на суетата и лукса, сме го видели истински, защото не сме богати и сме се скитали по улиците му като гаврошовци. Защото когато цял ден не си ял, сетивата поглъщат всичко, което се предлага. Според Хемингуей „гладът е добра дисциплина и те учи на много неща“. „Като гладувах – казва той, – се научих да разбирам по-добре Сезан. По-късно реших, че Сезан е изпитвал глад, но от друго естество“. Хемингуей е открил в Париж едни от най-ценните съкровища в света на книгите – Чехов, Толстой, Тургенев. „Да откриеш света на книгите и да имаш време да четеш в такъв град като Париж...“ предполагам, че е прекрасно и днес в книжарничката „Шекспир и сие“, където времето спира, а Париж става на всички…
В Париж разбрах, какво ми е харесало в книгите на Хемингуей и Виктор Юго като млада. Те са отключили сетивата ми за възприемането на света с първична непосредственост. Развили са глада ми към изкуството, любовта и живота. Сега те ми дава възможност да се обърна назад, да превъртя лентата на собствения си живот и да проверя доколко съм успяла да се радвам на всяка пролет като на първа, дали съм изпивала насладата на любовта, на чашата вино, на хубавия сладкиш или кафе, консумирани на прекрасни места, и дали съм избягвала изкушенията за сметка на съкровищата на книжните рафтове и безценните мигове с любими хора. Да проявя наново ярките моменти, които съставят празника на живота, в който съм.
Така замислена съм стигнала до извода, че има само две места в света, където можем да живеем щастливо: у дома и в Париж. Париж е най-великият храм, който някога е бил изграждан в чест на материалните удоволствия и съблазняването на погледа. Ако имате късмет като мен да бъдете в Париж многократно, където и да отидете по-късно в живота си, той ще остава с вас, защото Париж е един безкраен празник, както казва Хемингуей, пълен с потайности според Виктор Юго.
Това е така, защото паметта ви е балсамирала и е съхранила грижливо много значителни неща, настанила ги е удобно в съзнанието ви, за да са ви под ръка във всеки един момент, когато пожелаете. Защо го прави това паметта? Защото според моя любим писател Марк Твен „работата е там, че в човешката памет, както и в човешката съвест, няма никаква логика, че паметта не може да прави преценка за стойностите и съотношенията“.
Париж е безкрайна тема, в която надниквате в действителния свят на хора и места, на една държава, която може да се опише така, както я виждаш и чувстваш във времето, в което си бил там, бил си щастлив. Разказваш за него, без да се придържаш към това, което си прочел за него от книгите, писани от великите автори, като Дюма, Юго, Зола, Мопасан и много други. Само в една книга, в един разказ не можеш да побереш всичко, което знаеш за Париж, което си видял и преживял, но е достатъчно да си ползвал добър материал за Париж. Не можеш да разкажеш, разбира се, за любовни истории, разкаяния, угризения или неподозирано щастие, скръб или разруха. Париж е неизчерпаем в спомените на човек, независимо дали си живял там, или само си го посетил като турист. Винаги се връщаш към тях все едно кои сме или колко градът се е променил, колко трудно или колко лесно се опознава Париж. Колкото и да е голямо усилието, то винаги си заслужава и те оставя с чувство на удовлетвореност. Именно поради тава задоволство, като любител, аз нарисувах по точки тази прекрасна картина и разказах нещо за Париж.
До скоро с друго творение, което ще е за морето – една друга моя любима страст.
