Венеция и картина на момиче в нюанси от цветове

Нарисувах една картина по метода на точките.

Стана хубава и реших да я публикувам и да разкажа за нея, защото като гледах, гледах, ми заприлича на една картина, изобразяваща базиликата „Сан Марко“ във Венеция, нарисувана от австрийско-италианския художник Giuseppe Marastoni.

Винаги е хубаво да разказваш за видяното и сътвореното от теб чрез сетивата си, защото те му вдъхват  живот.  Защото, както казват, четката и моливът, погледнато алегорично, не могат да създадат нещо сами. Те изпълняват волята на човешкия мозък, който създава, и зависят от умението на ръката да ги води в желаната посока. Но винаги има и една ръка, която направлява стъпките на ръката ни, и това е ръката на Всевишния архитект на Вселената. Тя  винаги ни води според волята си, но и винаги се съобразява с нашето желание, породено от нашите сетива и вдъхновението, което пораждат. В случая, вдъхновението ми е в резултат на тези две картини и архитектите, създали град Венеция.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За този си разказ ще използвам цветовете, които природата е създала, защото те винаги са били значим символ за човечеството. През годините интерпретациите, за това какво ни разказват те, са се променяли, но и до днес цветовете запазват влиянието си върху хората. Способни са да изразяват  емоцията на човека, която той изпитва от своята културата, религия, история и живота си  на тази земя. Чрез своя емоционален заряд багрите, които виждаме в красотата на един град или в една картина, разказват по определен начин тяхната история, внушават и въздействат върху сетивата ни по маниер, чрез който те оставят траен отпечатък в съзнанието ни. Венеция е един град, богат на цветове, които се съчетават така с неговата история и култура, които никога не се забравят и имаш желание да ги виждаш пак и пак. Същото е и с картината, която нарисувах по номера от Вили Костова-VILI ART . Прекрасна художничка, изпълнена с чар. Картините й са радост за всички човешки сетива. Моята картина е образа на жена, в който са съчетани всички цветове така, че като наблюдаваш картината, тя да провокира в теб определени реакции и емоции. Тя внушава определени наблюдения, които те карат да спираш погледа си върху нея пак и пак.  

Строителите на един град и художникът на една картина имат умението да използват както положителния, така и негативния заряд на всеки цвят, за да предадат послания към хората. Знаем, че всеки цвят се асоциира подсъзнателно с различни емоции, настроения и реакции. Според Гьоте например, светлите тонове възбуждат и въздействат едновременно психически и физически, а всички тъмни тонове успокояват. Цветовете, които носим най-често, говорят за нашата личност.

 Мисля си, че е прав. Аз обичам светлите тонове на цветовете, носят ми радост и удоволствие, а са и най срещаните в гардероба ми. Тъмните цветове може да успокояват, но при мен не се получава. Предпочитам синьо, зелено, червено, жълто, светлолилаво, но не и черно, тъмносиво или тъмнозелено, въпреки че се налага да се ползват в облеклото, но то е по-скоро за да изпъкнат светлите тонове. Но аз съм оптимист човек и не вярвам  безпрекословно на всичко, което се говори и пише, предпочитам да наблюдавам, анализирам и вниквам в нещата, които се случват във всеки ден от живота ми. Намерила съм за уместно  просто да живея, да мечтая, да се надявам и да успявам в начинанията си, а не да създавам нещо велико. Животът е кратък и трябва да го живеем по-добре. Харесвам и веруюто на Ел Греко, че цветът има по-голямо значение от формата, както и светлината, и че драматизмът е по-важен от описанието. Той превръща веруюто си в стил на рисуване и повлиява върху начина на рисуване  на художници като Дьолакроа, Мане и Сезан.

Каква е символиката на цветовете в моята картина според  вижданията и анализа ми и каква е тази в картините на значими художници, пресъздали неповторимия град Венеция? Градът на мечтите, пресъздаден от моите сетива, е картина, която е цветна, вълнуваща, многолика като живота на едно момиче. Едно момиче, една млада душа, която се ражда и развива, мислите и желанията, които има, хубави или лоши, за мечтите, които ще сбъдне в живота си през годините. Във Венеция и в картината ми всяко нещо е цвят, всяко чувство е цвят. Цветовете ни говорят, а какво, ще разберем като почнем от синьото.

Защо със синьото? Защото като погледнеш към Венеция, първо виждаш как  морето се синее, а  небето сияе, а с поглед към картината виждаш син ореол над главата на момичето, който дава надежди за любов, щастие и прекрасен живот. Без синьото небе и лазурнотосиньо морe както всяка гледка към Венеция, така и всяка картина са безвкусни като прекрасна храна без сол. Един наш художник се похвали, че е нарисувал есенен пейзаж без небе. Като я видях първата ми мисъл беше за солта, също като в приказката, която сме чели като деца. Трябва да обичаш нещата, които правиш, защото те са като сладкиш или прекрасна торта – те си имат своя история на създаване и цел, важно е за кого са предназначени, какво изпитваш, докато го правиш, както и какви мисли и чувства изпитваш.

Защо трябва да има синьо  светло или  синьо тъмно небе в една картина? Защото мечтите се вземат от  звездите, слънцето и луната, за да си позволим тяхната свобода и красота. Хората и градовете са създадени със светлини и сенки, затова трябва да вникнем в тях, за да ги разберем  и разгадаем. Кое трябва да видим първо – сенките или светлините – това ще да е личен избор. За това си мисля, че синият цвят е първороден, той е животът и хармонията между доброто и злото. Този цвят създава емоционален баланс между спокойствието и сигурността. Въпреки че някои го наричат студен цвят, не съм го почувствала така, а по-скоро ти дава усещане за свежест и чистота.

След синия цвят следва червеният. Той е най-натовареният със символи цвят. Олицетворява огън и кръв, опасност и гняв, любов и страст. Червеното се асоциира също с живота, здравето и победата. В древността червеното е било синоним на думата „красива“, „червено слънце“, „червена лилия“, които все още се използват. Римляните са благославяли блестящото червено, наречено цинобър, като той най-много се среща в Помпей за декорация на жилища, вили, бани, публични домове. Също се е използвал и от ренесансовите художници, особено от Тициан, който е известен с натрупването на блестящ цвят. Китайците също са го предпочитали за храмове и картини на императори, затова те първи са създали синтетичен цинобър през 4. век преди Христа.

Пурпурът също е цвят червен, клонящ към лилаво, който се е правел от изсъхналите тела на вид женско насекомо, хранещо се сок от вечнозелен дъб. Днес се прави от ализарин.

Друг нюанс на червено е така наречено кармин, който се получава също от  насекоми от типа на червеите. В Европа става известен през 16. век и се използва от Рембранд, Вермеер и Веласкес.  Ван Гог също е обичал червеното, известно като червено олово, правено от печен бял оловен пигмент. Използвали са го и в средновековните ръкописи, персийската  и индийската миниатюрна живопис. Това червено има недостатък, че с времето от светлината избелява, затова много от картините на Ван Гог не се излагат на светло.

Но независимо какъв е нюансът на червеното, той е цвят характеризиращ жизнената енергия, вдъхва ти увереност и кураж да живееш. Затова и в картината и града Венеция след синьото най-много се наслагва червеният цвят. Червеното като съществително е като червени коси, които като се развеят, събуждат Зората. Ако го сравним с аромат, е като този на пясъка в ранно утро близо до морето. Да речем да го възприемем като природно явление, го чувстваш, че  е ураган, който те отнася, като земетресение, което разбива тялото ти на парчета. Но за да си представиш и да си ти полезни тези чувства от червеното, кръвта ти трябва да е буйна и чиста от бели петна, да обичаш себе си и живота си.   

А сега за жълтото. То е цветът на  оптимизма. Грее и внушава светлина и щастие и лесно може да повлияе в положителна насока, както и да  ни зареди с енергия. Топлината, която излъчва жълтият цвят, ни кара да погледнем на живота, откъм хубавата му страна и да се радваме на всичко около нас. Също така няма емоция, ако няма жълто като златото, като  слънцето. То е свързано с радост, щастие, веселие, енергия и интелект. Жълтото е цветът, който действа най-силно на нашата психика. Той влияе за повдигане на духа и самочувствието. Това е цвят на доверието и оптимизма. Но той има и отрицателни характеристики, като ирационалност, страх, емоционална нестабилност, тревожност, унищожение. Но тъй като е най-близкият цвят до светлината, човек, който харесва жълто, има благ и ведър характер. Ако решим, че жълтото е нашият избор, сме личности, които лесно се вдъхновяват. Но когато нещата не вървят по начина, по който искаме, ставаме много критични към себе си. Жълтото също така говори, че сме резервирани що се отнася до показване на емоции. Има едно интересно становище за жълтия цвят от Василий Кандински, създател на абстрактното изкуство.

Според него жълтото е характерно за насилието, което действа нахално и натрапчиво върху душата. Сравнено с душевното състояние на човека, може да бъде оприличено на цветно изображение на лудостта, на пристъп на буйство, на слепия бяс, на  бяс, пораждащ изстъпления. Може да е прав, затова би трябвало всеки да реши сам в зависимост от това какво на него му се е случва, когато види жълто, а не червено.

Червеното и жълтото  в рисунката на момичето може да се разгадава съобразно въображението ни, можем да си фантазираме разни неща, имайки предвид нашия живот, надеждите и желанията ни, но за Венеция го знам със сигурност. Зная миналото на този град, видяла съм и настоящето.

Червеното е преобладаващо в сградите, тентите, цветята, картините в дворците и галериите, а жълтото е  по куполите на църквите и в  многобройните  жълти светлини, украсата на града от цветя, а тъмното небе и морето вечер крият много тъмни страсти. Няма да се впускам в подробности, защото съм го разказала в други мои разкази за Венеция, публикувани в блога ми, но не ми се иска да пропусна значението на червеното и жълтото в емблематичното кафене „Флориан“, което се намира на площад „Сан Марко“. За него френският писател Оноре дьо Балзак пише:

„Кафене „Флориан“ е едновременно борса, театрален офис, читалня, изповедалня: търговците си сключват сделки, адвокатите водят дела с клиентите си, някои прекарват целия си ден тук, артистите тичат в антракта от представленията си, а за художниците да не говорим…“

Интериорът на кафене „Флориан“ е наистина впечатляващ. То е буквално като музей. Фреските по стените и таваните са от самото му откриване и за да се съхранят, са запечатани със стъклени пластове. Във всяка една от залите присъстват изображенията на велики личности от италианската култура и живот. Малките масички от мрамор са с непроменен дизайн от създаването си до днес. В Залата на Великите люде се намират портретите на Джулио Карлини, венецианския драматург Карло Голдони, пътешественика Марко Поло, художника Тициан, дожа Енрико Дандоло, Франческо Морозини и Пиетро Орсеоло, архитекта Андреа Паладио, композитора Бенедето Марчело, учения Паоло Сарпи и адмирала Ветора Пизани.

Много ми се иска да използвам и най-известната пиеса на Шекспир „Венецианският търговец“, която  точно обрисува Венеция и от която произтича толкова популярният цитат: „Светът е театър, а хорaта в него – са актьорите“. И за да бъде духът на венецианския мит предаден в пълния му блясък,  ще цитирам един стих от творбата, която доказва, че  законността е необходимо  зло и трябва да се спазва, искаме ли, или не, като разбира се, трябва да се следва и идеята за  справедливост и милосърдие:

…ала добре помнете,

че ако бог бе само справедлив,

спасението би било закрито

за всички ни. Създателят ний молим

за милост, но самата таз молитва

би трябвало на милост да ни учи!

Венеция, вълшебният град на сърцето… където винаги се долавя частица от въображението и леглото, което урежда всичко. Любов, ревност, родители, деца, богати и бедни в християнско обкръжение и антисемитизъм…  Шекспир с възможностите си на гений е отразил цялата тaзи космическа сложност. И тя е покaзана е така забавно, но и поучително, че възприемането на неочаквания ѝ край непринудено те изправя пред почти детската простота на самоналагащите се изводи.

Байрон за този град пише: „Венеция ми хареса толкова, колкото очаквах, а аз очаквах много. Тя е един от онези градове, които познавам, преди да съм ги видял, и след Ориента, е другото място на света, за което винаги съм мечтал. Обичам меланхолично-веселите разходки с гондоли и тишината на каналите. Не ме дразни дори очевидното западане на града, макар че съжалявам за своеобразните костюми, които са изчезнали. Впрочем, има и доста останали, а и Карнавалът наближава.“

Той е харесвал този град, неговия  венециански диалект, боядисаните в охра венециански къщи, звучните имена и розовия мрамор на палатите, зловещата красота на черните лодки. В града на Търговеца и на Мавъра, на Порция и Дездемона той е имал  чувството, че на всеки ъгъл срещал сянката на Шекспир.

Дотук всичко добре, но няма изобразена усмивка по лицето на момичето. Мисля си, че може би е от вихъра, който бушува в главата ѝ, за това, какво ще бъде в бъдното, още не съзнава, че всичко ще е по-лесно  с усмивка. И изведнъж се запитах, ами когато съм била във Венеция, появявала ли се  усмивка по лицето ми? Отговорът ми беше не, тя липсваше, което много ме учуди. Може би е трябвало да се търси със сърцето, но то не е решаващо, когато си там като много любопитен турист. Емоционалните чувства, породени от цветовете, красотата, богатството, природата и т.н., които те обземат в този град, се възприемат само като състояние на висше удоволствие, възхищение, удивление и възхита…  

Аз обичам усмивката и винаги се усмихвам при среща с хора. Не е такава, като тази на това момиче.

Но е усмивката онова нещо, която винаги ми носи дивиденти. Така оставям следа у хората, помнят ме и много пъти съм оставала изненадвана от това. Тогава ми става хубаво и леко на душата. Усмивката разрешава при мен и спора дали да направя добро, или не. Защото е вярно това, което казва Алексис Зорбас от романа на Казандзакис  за човека: „Сториш ли му зло – почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро – издира ти очите (...) и ще погълне твоето право, ще ти грабне хляба и ще те остави да умреш от глад.“ Неприятно прав е, но като се усмихнеш и си удовлетворяваш желанието да се бориш с такива хора. Което ще рече „Смейте се, за да забравите, но не забравяйте да се смеете“.

И така, жълтото оставя следа като усмивката и крещи: аз съм и с нея ще те заведа до тайните на зеления цвят.

Зеленото е  цветът на баланса. Той е най-спокойният цвят за възприемане от човешкото око. Затова се смята, че има лечебно действие, подобрява зрението. В хералдиката зеленото е показател за растеж и надежда. То е хармония, баланс, освежаване, универсална любов, почивка, увереност, мир, но едновременно с това и скука, стагнация, равнодушие, изтощение. Зеленото балансира емоциите  ни  и навява чувство на удоволствие. Ако харесваме зеленото, сме от хората, които запазват спокойствие, без значение какво се случва. Нуждаем се обаче от признанието на другите, тъй като сме много нерешителни. Обичаме винаги да сме заобиколени от хора и сме мили към тези, които са на наша страна. Зеленото в най-различни нюанси около Венеция наистина балансира душевните ни преживявания, които сме имали в града, охлаждайки патоса и екстаза ни от видяното. Чувството за удоволствие се възвръща с погледа ни към полетата с ориз и красивите горички от пинии, кипариси и евкалипт. Много освежаващо е също така да се нагледаш и усетиш мириса  от зеленото, който е създала природата, след ден във Венеция, изпълнен с възхита от видяното, пленен от нейното богатство, състоящо се от  великите творения на хората, живели преди нас. Моето момиче няма толкова зелено, но то е достатъчно, за да осигури баланса и хармония между растеж и надежда, завист и неопитност, постоянство и висок интелект.

Това е за основните цветове, а другите са съпътстващи, необходими да допълнят значението на доминиращите багри. Казват, че лилавото отразявало власт и богатство, също като узрялото грозде, което очаква да го изядеш; кафявото показва майсторство и смирени; черното е съчетание на различни настроения; сивото  навява скука, пепел и прах, а бялото се асоциира със светлината, мира и добротата, началото на житейската фаза, затова си мисля, че  синьото винаги прелива в бялото и обратно, когато погледнеш към небето, морето и не само.  Ще завърша коментарите и разбора  си за цветовете с едно стихотворение на Валери Петров, който като че ли на един дъх с рими е успял  да каже всичко  за есенните цветове, които са най-голямото богатство на природата:

Ах, колко е хубаво! Листата са всички
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е,
се моли на бука :- Дай жълто на мене! –
а жълтият бук му отвръща :- Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!
И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! – езикът ни даже
не може със думи докрай да изкаже
колко е хубаво!…

Есента е хубава, и есента на живота е прекрасна, особено като ти идват непрекъснато много луди мисли. На мен винаги ми идват, също като на Алексис Зорбас, герой от романа на Никос Казандзакис:

„Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротява човека, че буйността му, казва, изветряла, гледа смъртта, изпъвал шия и казвал: “Заколи ме аго, че да отида в рая“ Аз, колкото повече  остарявам, толкова по-див ставам! Не се предавам, аз искам да глътна света“.  Сигурно ще се усмихнете на това, но усмивката е универсален език. Използвайте го често и без страх. Използвайте го за собствено удоволствие така, както и цветята цъфтят за собствено удоволствие.

Зодия Дева и нейната стратегия срещу скуката

За мен животът не е скучен, защото е непредсказуем, и това му е хубавото. Ето например, има една картина на Виктор Васнецов – „Царевна несмеяна“, представяща отегчението и скуката. Принцесата изглежда меланхолична, без перспектива пред себе си, с живот, обсебен от волята на своя баща. Но изведнъж, неочаквано се появява един момък с мишка, бръмбар и сом, показва ѝ нещо, което тя никога не си е представяла, че може да съществува, засмива се и животът ѝ се променя. Така, че и ние  можем да се преборим със скуката и отегчението, ако решим да направим нещо неочаквано за себе си. 

Скуката е сигнал за душата, че бездейства. Тя е лична емоция, дава ви знак, че трябва да намерите интересен и радостен факт, който да ви подтикне да действате за себе си. Душата иска  движение.  Научете се да се справяте със скуката, тя не иска да мързелувате, защото ще ферментира и ще мирише лошо, затова едно от нещата е да си намерите хоби. Хванете се за първото, което ви хрумне, опитайте да разберете харесвате ли го, попитайте се искате ли да го реализирате, потърсете начин да го направите и тогава животът ще стане още по-сложен, но значително по-радостен. Оскар Уайлд казва, че скуката е толкова ужасна на този свят, че е единственият грях, за който не трябва да има прошка. Тери Пратчет пък добавя: „Хората са интересни същества. В свят, пълен с чудеса,  как им се е удало да измислят скуката“.

В крайна сметка животът е един безкраен път с много завои, падини и възвишения. Някои от нас го извървяват с поглед през рамо, гледайки непрекъснато назад. Други са обсебени от мисълта за това, което се крие зад следващия завой. Трети се съсредоточават върху дупките по пътя, върху чакъла, който влиза в обувките им и убива ходила им, върху спънките, които ги събарят на земята и нараняват коленете им. Всички те остават слепи за красотата около себе си. Всички те подминават подаръците, които животът е готов да им предложи – дивите къпини край пътя, галещите лъчи на слънцето, волната песен на птиците. Малцина са тези, които успяват да изживеят истински, пълноценно и с отворени ум и сърце всеки един момент от настоящето, да се простят с миналото и да се усмихнат на бъдещето. Именно те са истинските щастливци. Въпрос на ежедневен избор е в коя категория ще заспиш днес и ще се събудиш утре, казва Робин Шарма.

Аз съм си измислила много начини как да ми протича денят без да скучая и с чиста съвест мога да кажа, че не помня ден, в който да ми се е случвало такова събитие. Едно от многото средства е това да копирам картини на известни художници, като разбира се, цветовете са по мой избор. Преди време бях публикувала десет картини и разказах за тях, сега ще разкажа за другите, които сътворих през тази зима.

Питер Брьогел – Стари,  или Питер Бьогел – Селски, е фламандски ренесансов живописец, известен с пейзажите и битовите си сцени. Пръв неговия талант оценява Петер Рубенс. Давал го е като пример за майсторска композиция на многофигурни платна. Запазени са около 40 творби с маслени бои върху дъска и темпера върху платно. Върху платно Брьогел обикновено е рисувал само за себе си. Някои от картините му не са се запазили, но за щастие, синът му е направил техни копия. Знакова за творчеството му става картината „Връщането на ловците“. Тя заема немаловажно  самостоятелно място във филма на Андрей Тарковски „Соларис“.

Брьогел е баща  на жанровата живопис в европейското изкуство, тоест създава пейзажа и  селските сцени като самостоятелни жанрове. Характерно за неговия характер е, че е бил голям филантроп и подигравчия, щото картините му са можели да илюстрират знаменитата сатира  „Възхвала на глупостта“ на нидерландския ироник Еразъм Ротердамски, която започва така: „Нека смъртните си говорят за мен каквото си щат, все пак аз зная много добре колко малко  е зачитана глупостта дори сред най-глупавите, но аз съм, повтарям, единствен и с моето божествено присъствие веселя боговете и хората“.  Така е за който може да го разбере, а Брьогел го е разбирал и превръща тази „възхвала“ в своя житейска позиция и творческа философия. Той се считал за гражданин на света и верен поданик направо на Бога и човешката мисъл, а не на църквата. Затова си рисувал каквото си искал, а не каквото му поръчват. Аз имам една нова приятелка във Фейса, която казва: „Направи живота си около теб красив. И нека всеки човек да почувства, че срещата с теб е дар“. Картината „Селски танц“ не отстъпва на тази  философия. 

На Дева Таня

Брьогел

В нея селяните са изобразени в различни характерни за човека ситуации, преминаващи от стадии на трезвеност в еуфория, породена от различни житейски случки. Например, свирачът на гайда, така се е вживял в музиката си, издул е бузите си до краен предел, че табуретката, на която е седнал, се е наклонила под натиска на мелодията му.

картина

Картината е изпълнена с живот от пиещи, танцуващи, целуващи се, боричкащи се и т.н. селяни. Прави се извод, че Брьогел рисува средния селянин като весело крадлив, много оживен и с огромно любопитство към действията на околните, влюбен в жените и живота, но и рядко поласкан. Има един централен герой, който с лъжица, забита върху шапката си, хванал за ръка любимата си, е като че ли винаги  на път за следващото хапване и пийване. Цялостно картината представлява една романтична гледка, обрисуваща селянина, както и художника, с много чар, който те кара да се усмихваш. Също както в реалния живот, който е по-пъстър от най-пъстрия театър и от най-пъстрата картина. В живота най-неочаквано се  появяват съвпадения на различни събития и обстоятелства, недвусмислени до един момент мотиви увисват поради ненадеен развой на събитията, грижливо обмислени планове рухват по някаква приумица на съдбата, хитроумни идеи пропадат в лабиринт от абсолютно непредвидими човешки постъпки.

Данте Россети и картината му „Ла Пия де Птоломей“.

Данте Габриел Росети е английски поет, илюстратор, художник и т.н. През 1848 година основава течението  на  прерафаелитите, а по-късно е и основен предшественик на движението естетизъм. Изкуството на Росети се характеризира със своята чувственост и внимание към средновековието. Поезията и изображението върху платно са тясно преплетени в произведенията му. Картината, която съм копирала, е нарисувана по времето, когато започва любовната афера на художника с Джейн Марио, съпруга на неговия добър приятел Уйлям Морис. Жената на любовта му е представена като Пия, герой от произведението  на Данте Алигиери  „Божествена комедия“. Данте открива Пия по време на пътуването си в „Чистилището“.

Когато в сета завърнал се,

И отпочинал от дългия си път,

За мене си спомни, аз Пия съм.

Родих се във Сиена и умрях в Марема

това известно е на онзи,

който първо съпруга своя ме направи,

поставяйки ми брачен пръстен.

Това е починалата без опрощение съпруга на  Нело,  който предизвиква смъртта ѝ, за да може да се ожени за някаква графиня. Преди това той я затваря в замъка Пиетра, който е и изобразен на картината. Росети рисува модела Джейн като брачна пленница, като може би е  планирал в реалния живот да я спаси и вземе за себе си. Въпрос на догадки и въображение, защото от малките детайли, включени в картината и добавените изображения, тя звучи като романтична приказка. Например, гарваните, които летят в небето, са поличба за смърт, слънчевият часовник напомня, че времето отминава и отброява последните мигове на живот. Тежко преминава времето за красива жена, жадна за живот, затворена в замък, но с молитвеника, броеницата и вероятно четене на стари писма то се изживява по-леко. Не по-малко важен е и детайлът със сватбения  ѝ  пръстен, който тя върти  на пръста си, съкровено бижу, подарено навремето от съпруга ѝ, който сега я е захвърлил в замъка-затвор. 

На Дева Таня

 

Росети

Преди Джейн жената на живота за Росети била друг модел на прерафаелитите – Елизабет Сидал -поетеса и муза на художника, за която пише: „Там, където теб те няма-няма живот“. Това е била една болезнена, трагична любов, която белязва живота му. Той рисува Сидал в цикъл от картини, посветени на Данте и Беатриче. В реалността връзката им продължава 10 години. Въпреки че Елизабет се разболява от туберкулоза, Данте се жени за нея, но детето им се ражда мъртво, а не след дълго умира и тя. След смъртта ѝ  художникът изпада в депресия, започва да употребява алкохол и наркотици, а самотата му става постоянен спътник, изпълнена с болезнен спомен по любимата.

Ако искате да научите повече за прерафаелитите освен за Россети,  може да прочетете и да се  потопите в атмосферата на един хубав роман на Лорън Уилиг  „Онова лято“ . Родена и отраснала в Ню Йорк, Лорън Уилиг е автор на петнайсет исторически бестселъра. Книгите ѝ са преведени на повече от осемнайсет езика и са носители на литературни награди като RITA, Booksellers Best и Golden Leaf. Между кориците на книгата ѝ като  в изгубен шедьовър се срещат минало и настояще.

Микеланджело Буонароти - „титан с четири души“, велик творец, съчетал в себе си скулптора, художника, архитекта и поета.

„Кажи, Жена, защо тъй дълготрайна си ти, издялана /от опит зная/ в скалата, а творецът ти накрая годините ще сторят прах незнайна“. Тази част от негов сонет би могла да бъде поставена като мото на неговото творчество.  Отгледан от дойката си, сред каменоделци, Микеланджело с ирония казва за себе си, че заедно с млякото на дойката си е засукал и страстта си към скулптурата. Страст, несравнима с ничия друга към нещо от някого. През целия си живот той се стреми към  каменния блок, в който „се таи приятел верен“, също според един от сонетите му. Във всички негови произведения красотата е на преден план, а човешката хубост е обезсмъртена. Пример за това е неговият „Давид“ - мъжка красота, абстрактна характеристика, която отразява хармоничното съчетание на чертите елемента на мъжкото тяло, така че се получава усещане за удоволствие и наслада за очите, душата и ума. За зла участ обаче на Микеланджело му е била отнета красотата на лицето му от  завистник ученик, който от яд му счупва носа и го обезобразява за цял живот „…всички огледала му показват едно обезобразено лице, смазан нос сред благородните му черти“. С това деяние му е била отнета онази красота на мъжката глава, която той с много труд и размисъл е доловил с помощта на молива и длетото. Фаталното загрозяване променя неговия характер, като го прави недоверчив, самотен, мизантроп във вид на безвредна омраза и сарказъм към човечеството и човек, с болезнен нагон към работа. Непоносимият му характер обаче не му пречи  да създава шедьоври, на които да се възхищаваме и ние. Мразейки човечеството, той го облагородява чрез божествените си произведения. Едно от тях е „Пиета“, намираща се в катедралата „Свети Петър“ в Рим, която и до днес събира милионни възхищения на хора от цял свят. Скулптурата, която Микеланджело създал, станала много прочута, но никой не споменавал кой бил авторът ѝ. Затова една нощ той влязъл в катедралата и издялал двете си имена върху раменната лента, която преминава напреко върху дрехата на Богородица. След тази случка той вече никога не подписвал творбите си, защото знаел, че вече сътвореното от неговия гений повече никога нямало да може да бъде сбъркано с работата на друг велик майстор, дори той да носи името Рафаело, Леонардо да Винчи и други. Може би от тогава е и един негов цитат „Вярата в себе си е най-добрият и най-безопасен курс“. Геният му се доказва и от една от многото  легенди, която  разказва, че когато завършил скулптурата на библейския законодател Мойсей, образът му се сторил толкова жив и одухотворен, че той го ударил с чук по коляното и извикал: „Мойсей, говори!“ Той разбира се, не проговорил, но белегът от чук върху дясното коляно на Мойсей се забелязва и до днес. Ще рече, че и неговата мисъл „Скулптурата показва, че смъртта не може да победи времето“ също е вярна.

Светът обаче се прекланя и пред художествения гений на Микеланджело, изразен, например, в Сикстинската капела, където на 524 кв. м. височина на тавана е пресъздадено Сътворението на света посредством 343 образи и фигури, а пред стената в дъното заставаме пред едно изключително произведение на изкуството, наистина от най-висока класа, непреходно, създадено с  изключителна мисъл и оригинален талант, а именно „Страшният съд“, изчерпвайки всички възможности на движението и на линията в живота.

В моят албум, който ползвам да осмисля денят си и де не изпадам в прегръдките на сивата скука, авторът ми е предложил рисунка за оцветяване на „Делфийската Сибила“,

На Дева Таня

Микеланджело

която Микеланджело пресъздава на тавана на Сикстинската капела през 1508-1512 година. Нямам претенции за гениалност, но мисля, че се получи една съвременна Сибила по образеца на Микеланджело, което ми носи удоволствие не само от творението ми, но и от това, че съм се докоснала  по един друг начин до този творец, а не само с поглед в катедрали и музеи. По искане на папа Юлий II Микеланджело  изписва  Сикстинската капела  и неговата Сибила е фрагмент от цялостната картина на тавана. Образът ѝ впечатлява с монументалност, изобразителност и пищност на цветовете – направена така, за да се вижда от пода, защото таванът на капелата е на доста голяма височина. В миналото Сибилите са били жени с дарбата да пророкуват, оракули, творения на боговете според древните. Те са вещателки на бъдното, като тяхна муза е богът на слънцето Аполон. Най-известната Сибила е пророкувала в Аполоновия храм в Делфи. Техни предсказания се свързват с Библията и така Сибила попада в композицията на Микеланджело върху потона на Сикстинската капела. Тя е изобразена стъпила на мраморни стълби, обградена от херменевти, или с други думи специални тълкуватели, които обясняват смисъла на казаното от нея, защото сибилите не съзнавали това, което говорели като откровение на боговете. Дрехите на Сибила са с богати драперии, подчертаващи атлетичната ѝ, доближаваща се  почти до мъжка, фигура. На фона на тялото лицето ѝ обаче е женствено и красиво, очите ѝ са пълни с нега и копнеж, породен от познанието, защото тя познава всички тайни и грехове на света. Цветовете  в облеклото ѝ са в пълна хармония един с друг и изпъкват на фона на мраморните стълби. Като цяло има младежки вид.

Сибилите играят огромна роля в обществения, религиозния и културния живот на цялото Средиземноморие по време на античността.  Със сигурност се знае, че първоначално Сибила е името на една от прорицателките в древна Троя, чието име се е превърнало в нарицателно и е прикрепяно към следващите прорицателки. Платон казва във Федър244b: „тези хора, които под влияние на внушеното им прозрение, водят със своите предсказания толкова често мнозина от нас по пътя на бъдещето“. Павзаний им посвещава цяла глава, от която Микеланджело черпи идеята си за това да изпише в Сикстинската капела  сибилите на Делфийския оракул, на Еритрея и на Куме.

Това дотук е твърде добре, но е недостижимо, защото е божествено, затова само се съзерцава. Той го осъзнава, което се потвърждава и в следните негови стихове „Ако чукът ми груб, ломящ гранита,/ човешки образ бавно му придава,/ то Бог го води и го направлява/ и с неговата сила той полита“/.

Поради тази причина да се обърнем към достижимото, а това нека да бъдат земните жени на Реноар – живи, сочни и осезаеми. Френският художник Реноар е един от основателите на импресионизма. Той бил шесто дете в семейството на шивач и обща работничка, но бил умен, работлив, упорит и имал цел в живота. За него журналистът, изкуствовед и пръв застъпник на импресионизма Теодор Дюре пише: „ Съмнявам се, че някой е изобразил жената по-съблазнителна от Реноар.  Жените, които е рисувал, са чародейки“. Като си помисли човек, имали картина, с изключение на натюрмортите  и пейзажите, която да е известна по света и преминала през вековете до наши дни, без да има образа на жена? Няма. Реноар казва, че  обича жените чрез своята четка, а на Зола пише, че „Тия проклетници е по-добре човек само да ги рисува и по-някога да ги почесва като котките по врата“. По природа той е жизнерадостен и твърде емоционален. В неговите пейзажни картини винаги присъства човешка фигура за разлика от тези на другите импресионисти. Фигурите представят човека в хармоничен баланс с природата или заобикалящата го среда. Използва по-светли цветове, а стилът му е по-свободен и не е ограничен от условности. Изобразява съвременния живот, без да отделя внимание на историята и митологичните сюжети. От реалността взема само онова, което му е нужно, което намери за подходящо с убеждението, че „от природата не можем да се научим на изкуство“. Може би е прав според мен, защото природата е създател, а хората според способностите си  пресъздават съобразно собствения си мироглед. Той е убеден, в което съм и аз, че картината трябва да бъде приятна, весела и привлекателна, защото на света има твърде много скучни, грозни и поразителни неща и не е необходимо да попълваме в това число и своите си картини. Много е прав и в това, че днес хората искат всичко да се обясни. Но ако е възможно да се обясни  картината, това вече не е изкуство.  Много изкуствоведи тълкуват картините на великите майстори, обясняват позите, нюансите, светлините и сенките, езика на тялото, с което съм съгласна, но аз обичам да ги възприемам по свой си начин, от гледна точка на моето време и моя мироглед и така съм по-доволна. В моят албум за оцветяване ми се отдаде възможност да предам с цветове моето възприятие на картината му „Обяд на лодката“. 

Реноар

На Дева Таня

Тя е една от най-известните картини на Реноар, както и на целия импресионизъм. Прави я такава богатството от форми и майсторското изрисуване на светлината. Наситена е с богати цветове и образи, сцени и стайлинг на фигурите. Сюжетът на картината представлява един романтичен портрет на приятелите на художника, които се наслаждават на една следобедна разходка с лодка по река Сена. Сред тях е и бъдещата съпруга на Реноар и художника Гюстав Кайбод. Този художник дълго време е признаван по-скоро за меценат, отколкото за  импресионист, тъй като е бил много богат и е помагал на художниците в трудното им ежедневие, купувайки картините им. Едва 70 години след смъртта му е бил утвърден от обществото, картините му били откупени и сега се намират във Филаделфия.  Те наистина са превъзходни, всяка една от тях е впечатляваща и не можах да определя коя ми харесва най-много, за да я предложа на читателите ми. За разлика от него обаче Реноар доживява да види свои картини в Лувъра в годината, през която умира 1919.

Картината „Обяд в лодката“ е кадър от ежедневието на Париж, проблясък от отминаващия живот и цветен момент от забавленията на шумния многолюден град. Това са и темите, които интересуват импресионистите. Реноар обръща внимание обаче повече на хората в тази оживена парижка модерност, изтъкана от булеварди, кафенета, концерти и мизансцени от буржоазни домове. С остър поглед за движението и ефекта на светлината и сянката, с богата палитра и мекота на четката, той създава живи, пулсиращи образи на парижани и местата им за забавление. Негово око за красотата го отдалечава от импресионистите, но му дава възможност да се развие като един от най-виртуозните живописци от края на 19-ти век. Той рисува светлината, начинът по който тя минава през въздуха, по който облива всичко земно и го свързва с небесното, по който докосва и променя лицето на водата. Рисува сянката, нейния цвят и нейната могъща прегръдка със светлината. Рисува своя вътрешен поглед, който вижда всичко това, онази драскотина настояще, която могъщият миг остава в човешката представа преди да отлети завинаги. Като гледам тази картина, отражение на парижкото ежедневие, каква скука, моля? Някой древен учен се изказва  за елините така:

„Какви прекрасни същества са били древните гърци. Животът им е бил така щастлив, че са си въобразявали, че когато боговете искат да намерят Рая и да правят любов, са слизали на земята. Да, земята е била раят на боговете.“ Но погледнато от гледна точка на нашето време не изглежда нормално за човешкия род, но да си нормален е безумно скучно. Ето затова и реших да рисувам тази картина и същевременно да си  мисля  за Париж. Това е град, който прилича на хляба. Той не ти доскучава никога. Тук могат да ти се случат много неща, много повече от видовете хляб. Забавлението прогонва скуката чрез многото ярки цветове, които се излъчват и те карат да сияеш и танцуваш. Можеш да видиш много хора, да научиш много истории в кафенетата, галериите, дворците, замъците и другите забележителности, оставени от миналите векове. Започваш да си представяш и преживяваш тези истории и скуката ти изчезва, отлита в небитието. Но може и да не си в Париж, за да ти се случи да забравиш скуката. Можеш, където и да си, да не ти е скучно, ако по-често се вглеждаш и спираш очите си  в това, което те заобикаля, в хората, които срещаш,  в тези, които  са от миналото с техните празници, успехи и неудачи, оставили ни толкова значими неща. Да си представяш тези, които ще са в бъдещето, да разговаряш с тях виртуално или пък мислено се поставиш на тяхното място – каквото си избереш. Така постепенно ще почнеш да си тананикаш, ще си измислиш забавления и ще изгониш скуката без да усетиш. 

Аз обичам да се забавлявам с Ренесанса. Например, този в Италия ни е завещал шедьоври от творци с трагична любов. „Любовта, що движи слънцето и другите звезди“, както пише Данте в „Божествена комедия, отразяваща любовта му към Беатриче. Петрарка пък възпява своята Лаура като ангел със златни къдрици в стиховете: „От светлините предутринните лъчи небето с нова сила засиява, че то сияе с нейните очи“. Но ще се спра на Ботичели, който се прекланя и създава прекрасни картини с образа на Симонета Веспучи – вълшебна като мечта, загадъчна и прекрасна, въплътена в образа на Венера. Ботичели е поет на тревожната красота. Като гледаш образите в картините му  имаш чувството, че само преди миг са се събудили  и се чудят как са се озовали в реалния свят. Но е по-добре да са само в сънищата ни. Образите, които създава, изглеждат забулени  като в лека мъгла и в една едва доловима тревожност.

Името Ботечели в превод означава „бъчвичка“. Това е прякор, с който го дарява брат му. Дълго време обаче Ботичели е бил забравен, но сега заема достойно признато място в съзвездието на големите художници. Може би е бил забравен, защото не е рисувал по утъпкания от майсторите път, а по свой собствен, по който не се стреми да подражава на „природата“, не се отдава на перспективата, на анатомията и пропорциите на човешкото тяло. По тази причина няма и последователи. Обществено признание му носи картината „Силата на духа“, а „Поклонението на влъхвите“ - бъдещето поприще, тъй като привлича вниманието на Медичите, най-знатния, доминиращ, богат и властен род във Флоренция. Там са нарисувани галерия от реални човешки образи от този знатен златен род, като най-долу е изобразен и художникът Ботичели – тромав, импулсивен, непостоянен, ексцентричен, но погълнат от своето изкуство. Благодарение на приятелството му с Медичите, той създава най-прекрасната си творба „Пролет“, която е като неземно произведение, приличащо на пъстър гоблен и въпреки празничната тема, е дълбоко меланхолична. В ранния период от творчеството му образите, които рисува, са пищно облечени с красиви одежди. Но през пролетта на 1481 година Ботичели  заминава за Рим по желание на папата. По това време там тече усилена работа по строителството на Рим, рисуват се фреските на Сикстинската капела с библейски сюжети, изкопават се постоянно антични скулптури – голи, без свян, завладяващи с красотата си тела. Така в съзнанието на Ботичели се ражда новата му Венера, различна от тази в картината „Пролет“, където тя е облечена.

Ботичели

На Дева Таня

„Раждането на Венера“ е картина, изобразяваща  идеален гол образ на жена с неземна красота  за автора, излизаща от морето върху раковина. Вдъхновението му за този образ е един стих на Полициано „Девойка божествено красива, полюшва се изправила се върху мида, гонена към брега от сладострастния Зефир и небесата се любуват на това“. Физическото вдъхновение на художника е неговата първа, единствена и вечна любов към една красива девойка от Флоренция – Симонета Веспучи. Наскоро гледах картината „Съд на Парис“, в която всички образи приличаха на тази жена, включително и образът на Парис.

Любовта на Ботичели обаче е била платонични, несподелена, но легендарната красота, превърната в духовен символ на платоничната любов, е създала любовта. В картината Венера стъпва на брега с издаден напред крак, създаващ впечатление за ритъм в унисон с ритъма на вълните,  полюшвани от западния вятър Зефир, който е в обятията на своята съпруга Хлорида /Флора/. Създавайки  вятър в посока на раковината, той изразява страстта си към нея с разпиляващите се върху морската шир розови цветенца според един анализатор, а според друг, розовите цветчета са символ на пролетта. Двете становища мога да се приемат за верни, въпрос на гледна точка. От другата страна, на картината е изобразена нимфата Хлорис, която я посреща с красива наметка, богато украсена с пролетни цветя. Някои предполагат, че наметката е подарък от Ора, вратарят на Олимп.  Творбата, създадена от Ботичели, е безценна в днешно време, намира се в галерия Уфиций във Флоренция и не се продава, по тази причина тя е там и аз имах щастието да я видя.

Прави впечатление, че Ботичели никога не рисува усмихнати лица, което е признак на висок художествен професионализъм и висока класа изобразително изкуство. Те излъчват светла, пленителна тъга, която им придава особено очарование. Та по тази причина като гледаш картината можеш да влезеш в един виртуален разговор с нея и да си въобразиш като какво би ти казала тя, ако я попиташ защо не се усмихва. Можеш да си въобразиш безброй много отговори, тази игра ще те увлече и ще забравиш скуката. Опитай, не е с пари, а ще разбереш дали ще ти помогне като едно ново забавление. Така можеш да станеш и художник на своя живот, без да позволяваш друг да ти го рисува. 

Според Пушкин „Всички жени са прелестни, а красотата им дава любовта на мъжете“. С тази любов те са сътворили шедьоври, като например Рафаело Санцио, един от тримата големи майстори наред с Микеланджело и Леонардо да Винчи. Триумфалният му успех е в Рим, където работи за двама папи. Много от творбите му се намират във Ватикана-Апостолския дворец. Десетки са платната му с изображения на Божията майка св. Дева Мария. Велик талант, но умира много рано, на 37 години. В моят албум за рисуване  предложението  на  автора беше „Сикстинската мадона“. Прерисувах я с удоволствие. Тази картина е считана от изкуствоведите за връх в изобразителното изкуство от епохата на Ренесанса. Тя се отличава от другите „мадони“ по композиция, поза и поглед на Божията майка. Рисувана е през 1512 година в чест на победата на французите по време на италианските войни и по поръчка на папа Юлий II за украса на манастирската църква Свети Сикст в Пиаченца. По късно обаче е купена от Август III, курфюрст на Саксония. Днес може да се види в галерията на старите майстори в Дрезден. Моята не прилича на нея, но аз си я харесвам, защото съм си я сътворила по подобие на моя характер и мироглед, а и  нямам за идол жена. Жената, изобразена в картината, с тъмни дълбоки очи, красива и нежна, по която Рафаело губи ум и  която му дава любов,  се смята, че е Маргерита Лута, дъщеря на някакъв фурнаджия. Рафаело бил влюбен в нея до полуда, но и тя му останала вярна. След неговата смърт постъпва в манастира „Сант Аполония“.  Някои изкуствоведи смятат, че  е била куртизанка, но значение не мисля, че има, нали е била красива. Неин портрет може да бъде видян в палацо Барберини - скъпоценно бижу, купено от фамилията през 1642 година. 

 На картината „Сикстинската мадона“ са изобразени  св. Сикст II  с вдигнат към мадоната поглед, прекланящ се пред тази неземна хубост и насочил към нас ръка да ни покани и ние да го направим. Света Варвара, преклонила глава, свела поглед и с едно особено, според мен закачливо изражение, изразява своето заслепение от вижданото. Двете ангелчета в долния край на картината вече са станали самостоятелни образи и се използват многократно по най-различни поводи. Небето, светлосиньо, наситено с образи  от глави на хора от всички възрасти,  изобразяващи различни душевни емоции,   отваря завесите за едно чудно видение, стъпващо по облаци. Това е Божията майка, носеща младенеца на ръце. Нежност, горест и печал изпълват очите ѝ, а лицето ѝ е въплъщение на античния идеал за красота  в единение с християнския.  Мадоната е съчетание на тленното и свещеното, на човешкото  и духовното, на святото и греховното. Пред нея се прекланят свети Сикст и света Варвара, а двете амурчета с закачлив детски поглед наблюдават сцената над тях и мислят, че  може би те са връзката между небето и земята. Това е един библейски сюжет, пресъздаден през призмата на майчините емоции, където религиозното прераства в дълбоко човешко чувство. Великият Гьоте споделя, че Рафаело винаги е творил онова, което останалите само са мечтали да създадат. Защото той е въплътил в произведението си не само  стремежа си към идеала, а и самия идеал, достъпен за смъртните. Както казва Яворов: „Две хубави очи, очите на дете“, като тези на любимата на Рафаело – Форнарина. Гледайки ги, не можеш да отделиш поглед от тези очи и  тяхното излъчване. Те проникват в душата ти  и те завладяват с усещането, че можеш да им довериш всичките си тайни, стремежи и надежди, защото Божията майка те слуша и същевременно окуражава. Започнах и ще свърша с Пушкин, който нарича тази картина „видение на  чистата красота“. 

Рафаело

На Дева Таня

Това е за Рафаело, но написаната епитафия на гроба му ми дават повод за размисли, които не мога да осъзная, опитайте се вие, ако можете: „Тук лежи Рафаело, от когото майката природа се опасяваше, че ще бъде победена и която умря с него“. Забавни размисли, ако те налегне скука.

Ще завърша с един художник, когото  гърците смятат за техен, защото е грък, а испанците за техен, защото е живял, творил и е погребан в Испания. Ел Греко е виден испански ренесансов художник с особен и характерен само за него стил на рисуване. Художествените вкусове на обществото се  променят през годините и вековете и той е ту харесван, ту отхвърлян. Домогвал се е до влиянието на краля на Испания по онова време, който обаче не е харесал картини, които му поръчал и се отказал от услугите му на художник. Много критици отчитат уменията му, признават ги, но не понасят резултата, като наричат  картините му дори налудничави. Два века е бил в забвение, когато през 18-те век го преоткриват романтиците, които дават предимство на цветовете на духа и формата на изображение, превърнала се в любима тяхна постановка. 

Веруюто на художника, че цветът има по-голямо значение от формата, както и светлината, и че драматизмът е по-важен от описанието, оказват влияние и върху импресионистите Мане, Сезан и Далакроа. Също от него се повлияват и художниците кубисти и тези от абстрактния експресионизъм като Пикасо в синия му период, който прави цяла серия „парафрази“ по творби на Ел Греко, или по друг начин казано, допълнително изобразяване чрез художествения стил кубизъм. Художникът също е смятал, че не е бил разбиран от съвременниците си, защото може би не са  били готови да видят истината или пък самият той не е показал всичко, което е искал, следвайки съвета на своя учител Тициан: „Не показвай всичко на хората, те няма да ти го простят“. Аз също не го харесвам, не харесвам и Пикасо, но харесвам импресионистите и реших, че мога да направя компромис със себе си и да прерисувам една негова картина „Пейзаж на Толедо“,  

Ел Греко

Дева Таня

защото имам възможност да сменя малко цветовете, формата и съдържанието по мой си начин, който е в унисон с нашето време. Тази  картина  на Ел Греко  е един от малкото рисувани пейзажи   през 16-ти век. Създадена е по време на Контрареформацията в Испания, време на силни религиозни влияния, период, през който католическата църква претърпява огромни  трансформации. Векът започва с испанската инквизиция, която преследвала, измъчвала и убивала всички, които не били католици. Рисуването на пейзажи е било забранено, защото са били според инквизицията неподходящ  обект за рисуване. Въпреки че църквата е била основен покровител и меценат на Ел Греко, той  не спазва тази разпоредба. Но в този пейзаж градът не е акцент, той няма за цел да рисува автентичността на Толедо. Центърът и доминиращото е  динамичното и бурно небе, чрез което художникът иска да покаже изражението на града като религиозни настроения и напрежения. Изображението  на небето трябва да е като подсказка за връзката между земното и небесното, силата на божествената воля и как човекът си  представя това общуване, този контакт с божественото. Градът е пряко зависим от милостта на Бог и тук той е показан не като прощаващ, а по-скоро разгневен на това, което става на земята. Може, разбира се, картината да се разглежда и от друг аспект, като например, че е отражение на вътрешния конфликт  на всяко живо същество и на чувството, че житейският път е трудно и несигурно начинание. Напомняне, че светът извън нас е често недружелюбен и че всички ние сме обект на сили извън нашия контрол. Възприемайки  картината като  духовен портрет на Толедо, огрян от фантастични светлини, показващи властта на природата, може да се възприеме, че тя е хубава и стойностна, защото както казва  Камий Писаро: „Щастлив е този, който може да види красотата в обичайните неща, там, където, другите не виждат нищо“. Така, че и моята картина  е малко по-различна от тази на художника, защото се надявам, че ще я допълня с това, което художникът не се е решил да нарисува от  страх да не би хората да не му простят виждането за  бъдещето. Прочетох разсъжденията на един  умен човек, че един кораб  потъва, ако допусне вода в себе си, което ще рече, че цялата негативност на света не може да те сломи, ако не ѝ позволиш да влезе в главата ти.  Така, че ако не допуснем  скуката, отегчението  и страхът да влязат в душата ни, животът  ще ни е по-лесен. Приятно четене, надявам се да съм ви била полезна. Хората от зодия Дева могат да се следват без да ви донесат вреда. Моля последвайте ги!