Какво мислите, Таня?

Всяка сутрин, като си включа фейсбука, за добро утро ме посреща тоз въпрос. Реших тази сутрин да отговоря, защото ми се натрупаха доста интересни мисли в главата, като разглеждах една арт фото снимка, направена на Меджиди табия или Крепостта в град Силистра.

Снимката е интересна и хубава. На преден план се виждат есенни треви, а в далечината с по-напрегнато вглеждане се забелязва Дунава и някакви сгради от ареята на Силистра. Та вглеждайки се, си спомних за картините на наши и не само съвременни художници. 

 

   

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Какво си мисля като ги гледам? Избухват две мисли. Едната мисъл е, че снимката може да ми каже много неща, мога да погадая, да се размечтая, а картините, колкото и да ги гледам, нищо не ми говорят и за нищо не мога да помечтая. Но ме довеждат до втората ми мисъл. Мисля си, че и аз мога да нарисувам такава картина, но проблемът е в това, че нямам и не мога да имам меценат, който да й се възхити. Така благодарение на него, бих могла да спечеля някой лев и похвала от хората и медиите, които го тачат, защото е техен благодетел. Също като в разказа на Чехов „Маската“, където каквото местният богаташ Егор Василич похвали, всички, на които той е благодетел, също хвалят. Хвалят за да не гладуват, а днес хвалят и за да не изглеждат невежи. За да не гладуваш, го разбирам и до известна степен го оправдавам, защото малко или много всички го правим, но за да не те помислят за невеж, не би трябвало. Парвенюто е герой на всички времена. 

Разсъждавайки за него, разбирам художниците, които си мислят, че рисуват новото модерно изкуство, но не са и няма да пребъдат, като импресионистите например. Не могат да бъдат и като
Пикасо, някои много обичат да му подражават,

Зуек

защото картините му от втория период на творчеството му са скъпо продавани не защото са шедьоври, а защото новобогаташи парвенюта са ги закупили, за да блеснат не само като способни да печелят пари, а в новата среда да се впишат като хора разбиращи и от изкуство. Какво пише за парвенюто Хемингуей: „Новата среда си има свой език, своя етикеция, свой морал и свой бит. От друга страна, всяка среда е хомогенна и не търпи чужди елементи. Следователно при преминаването в новата среда парвенюто трябва да се почувства нов човек, с нова кръв, скъсал с миналото. Иначе той е невъзможен. Но понеже за едно ново държание той няма вътрешна психологическа основа и база, той трябва да се нагажда по разсъдъчен път чрез доказателства и външни ефекти. И тъкмо тия условия на приспособлението създават трагикомедията на парвенющината.“ 

Днес наследниците на новобогаташите, попаднали и те в нова среда, продават тези картини, защото не мога да си позволят да губят пари, а се налага да бъдат и те меценати на новите модерни художници. Мисля, че съм права, защото един милионер наскоро продаде картина на Пикасо за една томбола, или нещо подобно, не си спомням точно. Така той си възвърна загубата от притежаваната картина на Пикасо, а жената, спечелила я на томболата, за колкото и да я продаде, все ще е на печалба. Всеки, видял картината, ако си сложи честно ръката на сърце, няма да изпадне във възторг. 

 

Пикасо

 

Пикасо - 50 000 000

С едно изречение, неразбраното изкуство струва милиони, като тези две картини например: 

 

 Като парвенюта могат да се разглеждат не само отделни хора, но големи и малки групи от тях, народности и отделни страни, които са отхвърлили робство или колониално владение. Но никога не трябва да се забравя, че има разлика между това да си парвеню и това да сложиш ново начало в развитието на себе си, на семейството, рода си или страната си. Така че светът е място, където всеки сам си избира какъв ще бъде, как да си живее живота, за какво да се бори, на какво да се радва, да обича, да се защитава, да се имунизира против някои неща и т.н. Това са преоритетите, които помагат на този объркан и незаменим свят да оцелява до днес и за в бъдеще. Той е пъстър, като картината на този художник например: 

 

на която се радваш, че е пъстра, но какво означава и „Какво мислиш за нея, Таня ?“ или някой друг индивид, си е негов личен избор. Но трябва да си го каже, тъй както децата го доказват с помощта на заглавия или пояснителен текст под картините си. То ние всички сме деца на майката Земя, затова нищо, каквото и да било, не ни е чуждо. 

„Какво мислиш, Таня?“ пита Фейсбук и аз реших да напиша това, защото ако се замислиш, ще откриеш много подтекст, който загатва за някои днешни хора, смятащи се за цветята на нацията ни, трудейки се неуморно и с много усилия да успеят да ни управляват. До скоро с нови мисли за света, вдъхновени от други съвременни произведения на изкуството, които не са за милиони, а са безценни.

 

 

 

Парижките потайности - ода за Реноар и Париж

Част от мен завинаги ще си остане в Париж, а останалата ще се завръща, за да я намеря. Връщането е неизбежно, щом почнеш да четеш книга, а за мен е, когато реша да рисувам някоя картина. Художниците, които харесвам, са много, но в този период на вдъхновение съм на вълна Реноар. Нарисувах по точки неговата картина „Две сестри“. Избрах я, защото когато се взирам в нея и дълго, дълго я наблюдавам и се замислям над сюжета ѝ, тя ми напомня за Париж и неговите потайности.

Таня Владева, "Две сестри"

Реноар, "Две сестри"

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Това е едно от най-поразителните творби на Реноар от гл. т. на наситеност на използваните цветове. Първоначално произведението се е наричало „Сестри“, но в реалния живот изобразените героини нямат роднинска връзка.

Виждаме лятната тераса на един ресторант, намиращ се в самия център на Париж. На картината обаче прилича повече на някакъв тих кът в някое далечно село. Създадено е едно невероятно топло и простичко настроение, продиктувано от обичайната кошница, пълна с топки от вълна в най-различни цветове, и ръкоделието. Децата се появяват пред нас в прости и естествени пози. По-малкото момиченце те гледа директно с блесналите си очи, така че можем направо да се вгледаме  в тях. По-голямата сестра има по-особен поглед, който ѝ придава известна загадъчност.

Реноар е успял  да предаде с неповторимо майсторство специалната връзка между сестрите. Използваните цветове са обединени като в букет от полски цветя. Това е характерно най-вече за шапките на момичетата. Под тях лицата им са невероятно изразителни. Червената шапка на младата дама, някои акценти в погледа ѝ и  други значими детайли окол нея създават невероятно динамичен и особен енергичен сюжет. Какво си мисли голямата сестра и какво малката?

Под червената шапка на голямата сестра мислите може да са многобройни.  Например да са създадени от изживените емоции, които ѝ е предложил животът до този момент: любовни радости и разочарования, тъга по отминали събития и хора, свързани с бивши спътници в живота ѝ до този момент. Мечти за бъдеще, което да донесе на момичето повече удоволствие и щастие и по-малко разочарования.

Под пъстрата, обсипана с много цветя шапка на по-малката сестра мислите, разбира се, са много  по-различни. Те трябва да са пъстри и уханни като цветята, безгрижни, пълни с надежди за много щастие и прекрасни мигове в живота. Мислите ѝ не допускат разочарование, сълзи и тъга.

В съчетание с мислите под шапките на децата какво говорят погледите в очите им? На малкото момиченце очичките са блеснали жадно, вторачени напред в пъстрия простор около нея, готови да погълнат всичко, което погледът им обхваща. На по-голямата сестра погледът е сведен към момиченцето с леко  хитровата нотка като на лисица и сякаш казва, че тя трябва да се радва на живота, докато е малка, защото по-нататък в него ще разбере, че не всичко, което цъфти, ухае и хвърчи не се яде. Предполагам, че затова фонът на картината е нарочно многоцветен и леко нефокусиран, за да предаде на цялото платно специална динамичност, невероятна лекота и притегателна сила. По този начин можем напълно да почувстваме очарованието на този топъл летен ден, както и доловимата потайна красота на двете сестри. В същото време този фон е и леко прозрачен, както и прекрасен в своята особена лекота в съчетанието на цветовете, досущ както природата създава фон за своите творения. След всички емоции, които преживяваш пред картината, оставаш с чувството, че  от нея се излъчва невероятна, топла жизнена сила и светлина...

До тези мои наблюдения и разсъждения този път ме доведоха Хемингуей и Виктор Юго. Произведенията им, които бях чела. Те са вселили в мен „глад“ за Париж и неговите потайности, свързани с живота и творенията на великите художници, строители, скулптури и други творци, които винаги съм искала да видя и разгадая на живо. Тези двамата те учат не само да откриеш Париж, но и как да съхраниш младостта си и вечната усмивка на лицето си. Ако си имал щастието  да бъдеш в Париж, където и да отидеш след това, той остава в теб за цял живот. Защото Париж е един безкраен празник, който  ти връща винаги най-хубавите моменти от себе си. Париж може да ти върне младостта, когато си преминал вече в зряла възраст; да те направи щастлив, когато те измъчва някаква тегоба и т.н. Тук можеш да откриеш красотата в щрих, детайл, дума, жест, цвят или нещо друго, което ти е на сърце.

В момента ми е на сърце Реноар. В картините си този художник разгръща изразните средства на едно по-пищно изкуство. Тюркоазените, розовите, оранжевите, шафрановожълтите и червените тонове се сливат в лирични съзвучия, в които се излива пищната душа на живописеца. Казват, че силата на големите творци се състои донякъде и в умението им  да вдъхват живот на изтъркани от употреба изразни средства, като думи, цветове, образи, съзвучия и т.н., като ги поставят в неочаквани и нови съчетания, като изтръгват от свързаните по вълшебен начин прийоми нечувана дотогава музика. Реноар  създава тази  музика с четката си, под която прозрачните, трептящи багри се възпламеняват една друга чрез съчетанията, съпоставянията, контраста, чрез цялата смайваща и тънка игра на взаимодействията между тях. Тази животопищност изглежда проста, като че ли се ражда от само себе си, защото е близка до живота и до някои фрагменти на поезия в него. Зола  предсказва в „L’venement illustre“ (парижки всекидневник  от 1865 до 1866 година – издател Auguste D’umont), че победата в изкуството е на художници като Реноар в борбата им да рисуват това ново начало в изкуството, наречено импресионизъм, защото силните винаги устояват. Защото според него те пресъздават природата без идеализъм, небето и водата не са нещо просташко, че хоризонтите да се правят хармонични и точни, когато искаме да създаваме хубави творби. Всички тези творци намират някакъв живот, кръгозор, който е, така да се каже, близък до човека. Те са човечни и внасят човечност в най-малкото клонче, което рисуват. Тъкмо това ще направи безсмъртни творбите им. Също както и Париж благодарение на тях е безсмъртен.

Но ето го и Париж от птичи поглед, пълен с потайности, които очакваш винаги с нетърпение да видиш.

Париж можеш да го опишеш и да разкажеш за него, без да използваш красиви думи. Нещото, което  трябва да търсиш там, са местата, улици те и сградите извън дежурния патос на туристическите гидове. Трябва да запечатваш всички спомени, поставяйки ги в картината на собствените си търсения и преживявания. Как можеш да се изразиш с едно вярното изречение за Париж? Ами като използваш това, което е минало през душата ти без възвеличаване. Може да пропуснеш някои неща, но ако ги знаеш кои са и с изострени сетива си уловил драматизма на движението около теб, ако си се научил как в малкото да откриеш голямото, твоето изречение що е Париж винаги ще се роди в теб . Вярното изречение може да се отнася до елегантността в извивката на фенера, до някоя средновековната сграда, прекрасната градина, статуя или  до усмивката на французойката, преминала с полъх на пролетен вятър покрай теб, до светлините над града, дъха на Сена и до много, много други очарователни неща.

Ето една снимка, в която всеки от нас тримата си съставя изречение за Париж в зависимост от това как го преживява. Какво е изречението, може да се досетиш, като проследиш погледите ни, усмивките, израза на лицата ни, също като в картината на Реноар.

Изразили сме всичко в това изречение, защото Париж, този град на суетата и лукса, сме го видели истински, защото не сме богати и сме се скитали по улиците му като гаврошовци. Защото когато цял ден не си ял, сетивата поглъщат всичко, което се предлага. Според Хемингуей „гладът е добра дисциплина и те учи на много неща“. „Като гладувах – казва той, – се научих да разбирам по-добре Сезан. По-късно реших, че Сезан е изпитвал глад, но от друго естество“. Хемингуей е открил в Париж едни от най-ценните  съкровища в света на книгите – Чехов, Толстой, Тургенев. „Да откриеш света на книгите и да имаш време да четеш в такъв град като Париж...“  предполагам, че е прекрасно и днес в книжарничката „Шекспир и сие“, където времето спира, а Париж става на всички…

В Париж разбрах, какво ми е харесало в книгите на Хемингуей и Виктор Юго като млада. Те са отключили сетивата ми за възприемането на света с първична непосредственост. Развили са глада ми  към изкуството, любовта и живота. Сега те ми дава възможност да се обърна назад, да превъртя лентата на собствения си живот и да проверя доколко съм успяла да се радвам на всяка пролет като на първа, дали съм изпивала насладата на любовта, на чашата вино, на хубавия сладкиш или кафе, консумирани на прекрасни места, и дали съм избягвала изкушенията за сметка на съкровищата на книжните рафтове и безценните мигове с любими хора. Да проявя наново ярките моменти, които съставят празника на живота, в който съм.

Така замислена съм стигнала до извода, че има само две места в света, където можем да живеем щастливо: у дома и в Париж. Париж е най-великият храм, който някога е бил изграждан в чест на материалните удоволствия и съблазняването на погледа. Ако имате късмет като мен да бъдете в Париж многократно, където и да отидете по-късно в живота си, той ще остава с вас, защото Париж е един безкраен празник,  както казва Хемингуей, пълен с потайности според Виктор Юго.

Това е така, защото паметта ви е балсамирала и е съхранила грижливо много значителни неща, настанила ги е удобно в съзнанието ви, за да са ви под ръка във всеки един момент, когато пожелаете. Защо го прави това паметта? Защото според моя любим писател Марк Твен „работата е там, че в човешката памет, както и в човешката съвест, няма никаква логика, че паметта не може  да прави преценка за стойностите и съотношенията“.

Париж е безкрайна тема, в която надниквате в действителния свят на хора и места, на една държава, която може да се опише така, както я виждаш и чувстваш във времето, в което си бил там, бил си щастлив. Разказваш за него, без да се придържаш към това, което си прочел за него от книгите, писани от великите автори, като Дюма, Юго, Зола, Мопасан и много други. Само в една книга, в един разказ не можеш да побереш всичко, което знаеш за Париж, което си видял и преживял, но е достатъчно да си ползвал добър материал за Париж. Не можеш да разкажеш, разбира се, за любовни истории, разкаяния, угризения или неподозирано щастие, скръб или разруха. Париж е неизчерпаем в спомените на човек, независимо дали си живял там, или само си го посетил като турист. Винаги се връщаш към тях все едно кои сме или колко градът  се е променил, колко трудно или колко лесно се опознава Париж. Колкото и да е голямо усилието, то винаги си заслужава и те оставя с чувство на удовлетвореност. Именно поради тава задоволство, като любител,  аз нарисувах  по точки тази прекрасна картина и разказах нещо за Париж. 

До скоро с друго творение, което ще е за морето – една друга моя любима страст.

Флоренция, цвете от Италия, което не се среща често сред звездите на небето и чудесата на земята

 

Здравей, Флоренция! Това е втория град, който свързвам с картините, които рисувам. Този път направих по точки една от Хайнц Шолнхамър – керамично гърне, пълно с красиви пролетни цветя, поставено на пътека в хубава градина. Художникът е родом от Виена, но работи и твори в Италия. Рисува в стил  хиперреализъм, а картините му се определят като романтичен импресионизъм. За него казват, че е мечтател с четка и бои. С тях илюстрира възгледите си за живота и положението на хората  в този свят. Картините му ти предават осезаемо чувството за радост, романтика и блажено спокойствие. Чрез фината си техника успява да предаде най-деликатните и изящни нюанси на различните сезони в природата.

Хайнц Шолнхамър

Сетих се за  Флоренция, защото този град е като цветна градина, която ми е  доставила удоволствие  така, както цветята в моята картина го правят. Примерно едно цвете може да се сравни с мимолетното бързо  избледняващо  удоволствие,  но миризмата на това цвете е като спомен, който остава завинаги! Уханията на Флоренция, събирани от векове, ще останат завинаги в мен като прекрасни спомени.  Всеки камък, всяка тревичка, всяко цвете, сграда или човек в този град са расли, живели, действали и изпитвали определени чувства по свое собствено желание и именно  в това се крие разковничето на неговото богатство и красота. Той е красив и пълен с история, сътворена от минали и настоящи велики артисти, художници, композитори, пълководци, които са се трудили с огромно желание да го направят велик, живописен, художествен и ненагледен.

Град градина с много пъстроцветни и дъхави цветя. Там научаваш, че човек сам трябва да създава и поддържа градините си с най-прекрасните цветя, като с това украсява душата си, насърчава устрема си да твори, вместо да чака някой друг да го направи или да му го подари като букет цветя за рожден ден. По този повод много ми харесва какво е казал  Ошо Раджни́ш Ча́ндра Мо́хан Джаин (на хинди: चन्द्र मोहन रजनीश), известен и приеман нееднозначно съвременен духовен учител и философ, живял в Индия и САЩ, основател на спорното духовно и философско движение „Ошо-Раджниш“:

„Ако отидете до дърво и започнете да  говорите, или до цвете, роза, хората ще ви помислят, че сте луд. Ако отидете в църквата и говорите на кръста или на изображение, никой няма да ви помисли, че сте луд, те ще мислят, че сте религиозни.“  Това се отнася и за Флоренция. Каквото и да решите да правите там, на каквото и да се покланяте никой няма да каже, че сте луд, когато се прекланяте пред каменното цвете на Тоскана, наречено Флоренция. Може и да е от камък, но това цвете от  камък е живяло толкова дълго, сътворявано и извайвано с такова майсторство и любов през вековете, че се е превърнало в амбър (кехлибар).

Според древните гърци кехлибарените зрънца са вкаменените сълзи на Хелиадите, които оплаквали смъртта на брат си Фаетон. Те са наричани също така и елексира на боговете, който ги е правел безсмъртни. Този еликсир се пазел за богинята Хера, която притежавала магически ябълки. Екземплярите от кехлибар са много ценени, но най-предпочитани са тези, в които има насекоми, листа и други чужди тела.

Един от най-ранните текстове, в които се споменава за този камък, е „Одисея“ на Омир – там Евримах получава гердан от кехлибарени мъниста. Има и една древна арабска приказка, която разказва за Амбарабад или Кехлибарения град във вълшебната страна Джинистан.

Флоренция е ярка, цветна и вдъхновяваща не само за художници. Може да решиш и ти да хванеш четката и да рисуваш, защото все едно си в една неувяхваща градина, която ухае като пролетта, току-що събудила се от зимен сън, блести със слънчевия си летен цъфтеж, натрапва в очите есенното съзряване в червено  през есента и те пленява с бялата си зимна чистота. 

 С цвете е свързан и символът на Флоренция – Ирис Флорентина, който традиционно расте в града.

Това цвете го наричат още и флорентинска лилия, но всъщност върху герба на Флоренция е изобразен стилизиран ирис. Градът с гордост носи лилия на герб си почти хиляда години. Произходът на този символ е от древността и може да се проследи обратно до владетелите на Римската империя. Има няколко легенди, свързани с произхода на герба на Флоренция. Една от тях разказва, че този град е основан през 59 г. пр. Хр. от римляните по време на празника на цветята в чест на богинята Флора. Според друга версия основателите на Флоренция били римски ветерани,  които я нарекли града Flofrentia, което в превод от латински означава „цъфтеж“.

Това красиво цвете за първи път е използвано върху герба на града в XI век – бяло цвете на червен фон. След кървавата битка между гуелфите и гибелините, завършила през 1250 г. с победата на гуелфите, цветовете били обърнати, създавайки известния символ: червеното цвете на бял фон.  Въпреки факта, че този образ често се нарича флорентинска лилия, всъщност гербът на Флоренция представлява стилизиран ирис. Водната червена лилия е красиво, приказно, митично цвете, наричано още водна роза.

Много съм писала за Флоренция, затова тук ще спомена само за градините „Боболи“. Това е един невероятен, пищен и красив градински ансамбъл.

На една от терасите на града се намира градината Cavallier, която привлича туристите с невероятните си цветя. Там през април цъфтят божури, а през май розите са ослепителни и изпълват всичките ти сетива. По протежение на една алея, осеяна с мирта и бръшлян, можете да стигнете до южната част на градината, където са разположени оранжерии с древни и редки сортове рози и цитрусови дръвчета в компанията на статуите на Андромеда и на Персей. Първоначално замисълът за градините е бил те да са естественото продължение на интериора на двореца „Пити“, като за целта първият изграден елемент бил амфитеатърът, разположен на хълма, непосредствено зад двореца. Той наистина създава впечатление за напълно естествено продължение на пищните бални зали, намиращи се на втория етаж, придавайки им още по-голяма тържественост и простор. С течение на времето обаче първоначално вечнозелените поляни на амфитеатъра били преобразувани, като били добавени множество статуи, обособени в цели композиционни групи, разкриващи древноримски митове и легенди. Били изградени още и красиви фонтани и водни каскади, като по този начин е постигната завидна елегантност с изключителна симетрия и пространствена перспектива.

През 1620 г. градините продължават да се разширяват на запад, обхващайки хълма и спускайки се надолу към овалната градина с прочутото „Изолето“ (остров с лимонени дръвчета и скулптури). На „островчето“ се намира статуята на Океан, която класиците определят като „най-простия” и същевременно „най-величествения” фонтан както в Италия, така и в „целия западен свят”.

Това е  Флоренция,  град градина, красив със своята уникалност, разноцветност и безсмъртие. Нямам претенции моята ваза с цветя, наметната с листна зеленина, клонки и шапчици от цветя, люлка от дъщерите на някое цвете и неразтворени пъпки да стане амбър като Флоренция, но тя също ти казва много неща, които да ти останат като хубав и благоуханен спомен. Всички цветя в моята ваза, както тези във Флоренция, ти говорят за толкова много неща и те изпълват с жизнерадост.   Всъщност езикът на цветята е бил създаден преди няколко века на Изток. Затворничките в харемите го използвали, за да общуват с външния свят. Нарекли го селам. Букетът, подобно на писмото, бил носител на вест за обяснение в любов, определяне на място и време за среща. Той изразявал чувства. В днешно време езикът на цветята е загубил своето дълбоко значение и само поетите прибягват понякога до него. Възможността за свободно общуване между хората чрез интернет направи до известна степен ненужен този език, но някой ден може да се възроди, защото все пак животът е пъстър, а хората – различни…

Но ако искаме да разгадаем смисъла на една цветна композиция от багрите на цветята в един букет, трябва да знаем, че розовият цвят е знак за любов, червеният – огън и страст,  жълтият се асоциира със слънцето, подобрява настроението, носи радост и топлина, светлосиният носи вяра, зеленият – надежда, синият означава вярност, лилавият – покорност, виолетовият – приятелство, оранжевият – гордост, прасковеният – непретенциозност. С цвете можем да кажем толкова много неща, защото няма на света човек, който да не се радва на тяхната нежност, красота и най-вече магия. Поднасяме ги за поздравления по случай рожден ден, сватба или по всякакъв  друг празничен повод, но най-вече – за да изразим съкровените си чувства към любими и близки нам хора.

Букетът от рози например говори недвусмислено за това, че обичаш. Розовите карамфили доказват, че любовта ви е хармонична; лалетата  казват, че само една стъпка  ви дели  от приятелството към любовта; чрез теменужките можем да засвидетелстваме нежна обич, чрез зюмбюла – сърдечна привързаност, чрез фрезиите – романтични чувства, чрез люляка – лиричността си . Ако искаме да поднесем букет, носещ посланието за увереност, солидарност и активност, трябва да изберем цветя в червено и жълто. Това е и подходящата комбинация, ако поднасяме букет на мъж, макар че според европейския етикет букет на мъж по принцип не се подарява, но има и някои  малки изключения. Във всички тези цветни послания най-добри французите. Те знаят как да живеят, как да пият шампанско с еклери, как да приготвят патешко магре, пиле с естрагон, да се наслаждават на виното със сирена и  да хапват пуйка с кестени. Те превръщат с лекота любовта в такова изкуство, че цялата нация е придобила имиджа на най-добър любовник.

Сред „любовните“ достижения на французите е и умението им да ухажват с цветя. Те използват техния таен език, за да предадат посланията си загадъчно, фино пред очите на всички, но без това да изглежда скандално. Защо ли? Защото цветята ухаят, танцуват, мечтаят и празнуват в нашия живот, който е една  толкова хубава бъркотия.

Разбира се, бихме могли да се справим и без цветя, но те ни помагат да поддържаме уважението към себе си, защото ни доказват, че не сме оковани от ежедневните притеснения. Те са доказателство за нашата свобода. Само да живеем не е достатъчно, защото имаме нужда от малко цветя за  спокойствието  на  душата ни. Като нарисуваш една ваза с цветя например, в душата ти настъпва спокойствие. Букетът във вазата съхранява всичките ти вдъхновения, постижения, радости и болки, които животът ти е поднесъл. 

Цветята наистина внасят особена поезия в нашето ежедневие, дават ни тонус, зареждат ни със своето очарование. Под изкусната четка на Природата художник те греят с багри, обхващащи всички нюанси на дъга, смайват с хармонията си, с изящните си форми и аромати. Неслучайно ги смятат за дар от боговете. И още – пратеници от други светове.

„Ако обичате цвете – единственото, което не се среща на нито една от многото милиони звезди, това е достатъчно: гледате небето и се чувствате щастливи. И си казвате: „Някъде живее моето цвете там“ (Антоан дьо Сент-Екзюпери).