Соренто
Защо Соренто ли? Защото, като седях един ден на диванчето в хола, ме налегнаха тъжни мисли. Ужас! Замислих се защо, а то, защото било дошло време да направя нещо хубаво за мен и моя син. Често се случва, когато не сте пътували известно време, а много харесвате това. Вероятно възможността да се почувства човек отново невероятно добре, е да е на път. Иска му се да се случи нещо ново, важно и превъзходно хубаво, да си вдъхне нов живот, спокойствие и надежда. Това, разбира се, може да стане само като смени домашната обстановка за известно време. Би било добре да види нов град или да посети стар, да разгледа за удоволствие ново място или дори да се разходи в любима дестинация. Това позволява на човек да се наслади на различни преживявания, които не получаваш у дома. В този ред на мисли реших да посетим Соренто, защото от известно време в главата ми звучеше една песен, която много обичам в изпълнение на Лучано Павароти, любим мой певец. Песента се казва „Върни се в Соренто, дай ми живот!“ (Torna a Sorrento, Fammi vivere! ) – неаполитанска песен, композирана през 1902 от Ернесто де Къртис по текстове на брат си.
Превод на песента:
Колко чувства навява.
Като теб, който когото погледнеш
Виж, виж тази градина,
помириши, помириши тези портокалови цветове.
Това е един толкова деликатен аромат,
който потъва в сърцето.
И ти ми казваш: „Тръгвам си, сбогом!“
Отдалечаваш се от това сърце…
От земята на любовта...
И имаш куража да не се върнеш?
Но не ме оставяй,
не ми причинявай това мъчение,
върни се в Соренто,
остави ме да живея!
Виж морето на Соренто,
Какви съкровища крие в дълбините си!
Който е пътувал по света,
никъде не е виждал нещо подобно.
Огледай тези сирени,
които те гледа омайно...
И толкова много те обичат,
че биха искали да те целунат.
Песента влиза в репертоара на най-добрите тенори и най-забележителните изпълнители, сред които: Енрико Карузо, Giuseppe Di Stefano, Beniamino Gigli, Mario Lanza, Elvis Presley, Хосе Карерас, Пласидо Доминго, Лучано Павароти, Meat Loaf, Франко Корели, Робертино Loretti. Най-прекрасно, запомнящо се и вълнуващо е изпълнението на Лучано Павароти.
Соренто е един от малко градове, които могат да се похвалят със своето приказно, романтично, възхитително и изключително важно положение, което не може да бъде изразено с няколко думи. Въздухът тук е много чист и здравословен, поради което е наречен „природно чудо“. Градът е богат на традиции, кулинарно изкуство, култура, социални събития и природна красота, които трябва да се изживеят 365 дни в годината. Сред най-прекрасните и важни събития са дните на киното, когато се събират множество артисти от цял свят; емоционалното и вековно шествие на Разпети петък, организирано от местните братства по повод Страстната седмица на Великден; летните концерти и не на последно място традиционните събития от коледния период.
Соренто е модерна туристическа дестинация и в същото време рибарско селище, очарователно и съблазнително, а от внушителната туфова скала, върху която е изграден, се разкриват красиви залези към Неаполитанския залив, оцветени в топли нюанси.
За магията на Соренто са допринесли много актьори, поети, художници,
писатели и пътешественици. Градът се превръща в кинематографична вселена, когато
с различни филми и емблематични герои, като София Лорен и Виторио де Сика, се засилва
митът и международният му чар. Земя е на поети, като се започне от най-известния
Торкуато Тасо, роден тук през 1544 г. и
на когото е посветен централния площад.
Разхождайки се между древните паметници и невероятните пейзажи, сякаш слушаш разказ за дълговечната красотата, културата и гостоприемството на полуостров Соренто. Навярно Омир също си е представял тази красота и как русалки се хвърлят във водите на морето в отчаяното си преследване на Одисей. Поради тази причина, за да разберете напълно красотата на полуостров Соренто, трябва да го видите и от морето.
Това е Соренто – прекрасните гледки по протежението на целия полуостров и историите на неговите изкусни майстори очароват и разказват историята на любовта към собствената си земя, която грабва сърцето ти. Историята на Соренто е възпята и от Карузо. В нея се разказва за елегантността и красотата, която обитателите му преследват, без да търсят лесни пътища. Наследство, което трябва да бъде съхранено в кутия за скъпоценности, направена от майстори инкрустатори. Когато речеш да отвориш тази кутия, за да поздравиш света с това, което има в нея, ви обгръщат сладките нотки на вкусовете и цветовете на тази част от земята, оставяйки в сърцето ви желанието да се върнете.
Остров Капри
Остров Капри е вдъхновение. Лек бриз на вятъра. Топли капки пролетен дъжд. Кутия, пълна с най-красивите скъпоценни неща на света. Прилича на поема, написана от велик писател. Историята му може да се оприличи на дантела от морска пяна в слънчево лято. С вечния пурпур на хоризонта му е малко да го наречеш красив остров, а по-скоро безсмъртен остров. Още по време на Древния Рим остров Капри се е превърнал в любимо място на аристокрацията. Император Тиберий го избира за столица на цялата Римска империя и малкият красив остров в Неаполитанския залив се превръща в централна имперска точка. Статуите, които са запазени и до днес, все така се взират в пространството, в пурпурно-синята линия между морето и небето, която ние простосмъртните не можем да видим. По-късно вече през 19-и и 20-и век все повече творци, благородници и бохеми идвали тук и... оставали за дълго. Колко дълго ли? Толкова колкото е безкраят на едно вдъхновение или на една лятна любов. Списъкът на пребивавалите тук е дълъг и главозамайващ: Дебюси, Малер, Равел, Климт, Уайлд, Айседора Дънкан, Франсис Бейкън, Анна Павлова, Чърчил, Мария Калас, Ленин със съпругата си, Максим Горки... Руските революционери, които проклинали всеки вид житейски лукс, на Капри намерили своята мечтана обител.
През 1965 г., в резултат на спомените си от една такава любов, на музикалната сцена се появява песен, която дълго се е слушала в европейските класации на Запад и Изток. Това е песента "Капри" на Ерве Вилар. Тя със сигурност още е в сърцата на онези 20-годишни момичета и момчета, които днес са побелели и мнозина подминават, смятайки, че собственото им сребро в косите е далече. "Капри" е песен за побелели коси и млади романтици.
А ето и съдържанието:
Ние никога няма да се върнем
там, където ми каза: "Обичам те".
Ние никога няма да се върнем.
Ти реши така...
Ние никога няма да се върнем там.
Тази вечер е изпълнена с
толкова много болка...
Ние никога няма да се върнем там,
както през изминалите години.
Капри... това е краят, сбогом.
Но Капри – това е градът
на моята Първа любов.
Капри... това е краят.
Не мисля, че някога
ще се върна тук отново.
Капри... за последно,
но това е градът на
моята Първа любов...
Капри... това е краят.
Не мисля, че някога
ще се върна тук отново
Понякога ми се иска
да ти кажа, че искам
да почнем всичко от самото начало,
но изгубвам сили,
знаейки, че ще ме отблъснеш.
Ние никога няма да се върнем там,
но аз никога няма да забравя
първите ни срещи, които ти ми подари.
Ние никога няма да се върнем там.
Никога... Никога... Никога!!!
Една от най-значимите забележителности тук са благоуханните градини на Август, създадени от немски индустриалец, дошъл на острова да се лекува. Тук ви опияняват цветовете и ароматите на маслини, пинии, лимони и мандарини, кипариси, олеандри, рози и мимози, а погледът ви се замайва пред невероятния панорамен изглед към лазурното море. Именно от тази точка се разкрива гледка към друга забележителност на острова – трите гигантски скали Faraglioni, извисяващи се на повече от 100 м над морето в непосредствена близост до брега. Те са нещо като визитната картичка на Капри.
Друга прекрасна забележителност е вилата на Аксел Мунте. Нещо, което най-много ние и не само ние харесахме.
Заслужава си да знаем кой е Аксел Мунте. Той е син на аптекар, роден през 1857 г. в Оскаршам, градче на брега на Балтийско море, но израсъл в Стокхолм. След като се дипломира по медицинска философия в „меката” на шведското висше образование Упсала, през 1876 г. е изпратен да полага грижи за белодробно болни в провинцията. По това време в Северна Европа, и в частност в Швеция, се разпространява една романтична представа за Италия, което повлиява на младия Аксел да посети острова през 1876 г. Прави забележителна лекарска кариера в Париж и Рим, но сърцето му постоянно го води към Капри, където се връща винаги когато има възможност. Мечтата му да притежава свой дом на острова се осъществява през 1896 г. с построяването на вилата Сан Микеле, в която заживява щастливо, делейки времето си между разкопки и лекуване на местното население, което му се отплаща с любов и уважение. Тук той преживява четиридесет години и допринася най-много за известността на острова през най-новата му история. Връзката си със средиземноморския бисер описва в книгата си „Легенда за Сан Микеле”. „Ако не си дал на хората себе си, нищо не си им дал” – пише той в нея.
За вилата в едно свое писмо от 1899 година известният американски писател Хенри Джеймс разказва на свои приятели: „Това е едно творение с необикновена красота, поетичност и… непригодност, каквито никога не съм виждал, събрани на едно място”.
Във вилата музей могат да се видят антични статуи, елементи от саркофази, бюстове, римски павета, гръцка гробница, мрамор и колони, естетично разположени из сводестите стаи, лоджии и галерии, мебели и други артефакти. Мунте е имал две основни занимания и страсти – медицина и литература. Той е бил лечител както на физическите страдания на хората, така и на духовните им недъзи. Стараел се е да извисява и да помага на пациентите си в техния често нелек житейски път.
През есента на 1897 г. под лозницата тук е седял току-що излезлият от затвора за „хомосексуална развратеност” Оскар Уайлд, придружен от приятеля си лорд Дъглас. За да бъдеш видян в тяхната компания, се е изисквала немалка смелост, но Аксел Мунте стоял над представата за морал от онази епоха. Цветът на европейската аристокрация задължително преминавал през вилата по време на италианските си пътувания. Мунте споделял любовта си към музиката, литературата, животните и природата с бъдещата кралица на Швеция Виктория, също силно привлечена от острова, чиито отношения с личният ѝ лекар доктор Мунте, твърдят, преминавали отвъд ограниченията на Хипократовата клетва. Тук са търсели вдъхновение Чайковски – за прочутото си „Италианско капричио”, Пабло Неруда, поетът модернист Райнер Мария Рилке, и дори въздухоплавателят граф Цепелин… Тук и до ден днешен, застанал на скалистия бряг, може да те обземе чувството, че в него се отразява мощният глас на знаменития руски бас Фьодор Шаляпин. Дочувате игривите звуци на симфоничната сюита „Морето” и ноктюрното за оркестър „Сирени” на Клод Дебюси, които може би са му били подсказани от местните легенди и лазурното море.
Това е подарил Аксел Мунте на Капри и хората, защото „Каквото задържиш, ще го загубиш, каквото подариш, ще остане твое”.
Ще завърша хвалебствията за Капри със снимка на Мунте с една маймунка и нейната история, за да внеса една весела нотка, преживяна от нас на Капри.
Случва се в барът на Били, намиращ се в градината на вилата. Заведението е кръстено така в чест на маймунката, която съжителствала с Алекс Мунте във вилата му. И наистина, по стените могат да се видят странни изображения на симпатична маймунка с две бутилки вино в ръцете си. Историята на крадливата маймунка е следната. Когато след смъртта на доктора, близките решили да слязат в мазето, където Алекс Мунте държал колекция от най-избрани вина, на вратата, за голяма тяхна изненада, ги посрещнала една маймунка с две бутилки в ръце. Хората сторили път на маймунката, за да видят какво ще направи. Тя отишла в леговището си и оставила бутилките. Каква била почудата на хората обаче, когато открили, че в леговището на маймунката имало великолепна селекция отбрани вина. Тази веселата история, която прочетохме върху стената на бара, придружихме с лимончело и вкусни печени ядки.
Неапол
Аз не мога да разкажа много за този град, но може да се изгледа един филм, който е едновременно любовна поема, посветена на Неапол, и отдаване на почит към популярната музика, която се чува по улиците и кварталите на този очарователен и сложен град, кипящият от енергия. Това е филмът „Страст“. Завладяваща история за неподражаемите неаполитански песни, духа и културата на Неапол. Във филма участват едни от най-добрите италиански певци и музиканти. Темперамент, гореща кръв и екзотика. Неаполитанската песен на Джон Туртуро съчетава архивни кадри и впечатляващи музикални изпълнения от неизчерпаемото културно наследство на Неапол. Градът е преживял какво ли не: земетресения, вулканични изригвания, нашествия, престъпления, бедност, корупция и немара и в същото време е извор на музика, която говори за любовта, загубата на ценни неща, секса, ревността, емиграцията, социалните протести, раждането и смъртта. Песните са пропити от противоречия и ирония, но носят жизненост, която отразява енергията на града. Според Джон Туртуро неаполитанците са били потиснати дълги периоди от време, но намират начини да изразят себе си чрез подземните пътища и организациите, от една страна, а от друга, най-вече с музиката. От прочут актьор той се превръща в режисьор с една цел - да покаже бляскавата страна на Неапол и най-вече сърдечните хора - неаполитанците. Да разкрие как във времето, те устояват на бедността и войната. Най-прочутите неаполитански хитове в международен мащаб са „O Sole Mio“ и „Caruso“, втората написана и изпята в оригинал от Лучо Дала през 1986 г. Други популярни класики са Reginella, Maruzzella, Fenesta Vascia, O surdato nnamurato, Era de Maggio, Serenata Napoletana, A Cartulina e Napule и др.
Дотук разказах за духа и културата на Неапол, а сега ще разкажа за едно ценно историческо наследство – Кралския дворец. Другите места, където бяхме, ще ги спомена само ходом, както се казва. Това са Неаполитанската катедрала и дворецът „Каподимонте“. Препоръчвам да ги посетите, ако решите. Ще останете доволни!
Кралският дворец в Неапол (на италиански: Palazzo Reale di Napoli) е историческа сграда, разположена на площад „Плебишито“ в историческия център на града, където се намира главният вход. Целият комплекс, включително градините и Театър „Сан Карло“, гледат и към площад „Триест и Тренто“, площада на кметството и ул. „Актон“. Строителството на сградата започва през 1600 г. и достига окончателния си вид през 1858 г. През вековете дворецът е владян от създаването му през 1600 до 1734 г. от испанските вицекрале в Неапол. От 1734 г., когато на неаполитанския престол се възкачва Карлос III де Бурбон, до 1861 г. е седалище на неаполитанските крале от династията на Бурбоните, с прекъсване от 1806 до 1815, в които Неаполитанското кралство се управлява от Жозеф Бонапарт и след това от Жоашен Мюра.
На 17 март 1861 г. е обявено Обединението на Италия и дворецът в Неапол преминава във владение на управляващата Савойска династия до 1919 г., когато крал Виктор Емануил III го предоставя на държавата. Същата година частта на Кралските апартаменти е превърната в музей, а богатата библиотека в национална, съхраняваща днес 1 480 747 печатни тома, 319 187 брошури и 18 415 ръкописа. Трудно могат да се намерят думи, с които да се опише вътрешността на двореца, затова ще публикувам някои снимки, които направихме на вътрешния интериор.
След като се насладите на пребиваването ви вътре в двореца, може да се разходите в градините.
Градината на Кралския дворец в Неапол, която е част от двореца, се нарича Кралска градина (Giardino Reale). Тя е разположена от задната страна на двореца и предлага красиви гледки и спокойствие в централната част на града. Създадена е през 17 век, като част от по-големия проект за разширяване на двореца. Днес е популярно място за разходки и отдих сред местните жители и туристи, като предлага приятна атмосфера и възможност да се насладите на историческата обстановка. В Кралската градина могат да се видят различни видове растения и дървета, както и фонтани и скулптури, които допълват красотата на мястото.
Националният музей „Каподимонте“ е художествен музей. Разположен е в бившия едноименен кралски дворец (лятна резиденция) на Бурбоните на територията на градския парк „Каподимонте“ на хълма Каподимонте. В него се помещават галерии с антично изкуство, една със съвременно изкуство и исторически апартамент. Най-ценната част от експозицията е картинната галерия с платна на италиански художници от епохата на Ренесанса.
Катедралата на Неапол, известна също като Катедралата на Успение Богородично, е една от най-важните религиозни и исторически забележителности в града. Строежът ѝ започва през 13-и век по нареждане на Карл I Анжуйски и е завършен през 14-и век. Посветена е на Успение Богородично, но също така е известна и с почитта към Свети Януарий (San Gennaro), който е патронът на Неапол. Фасадата на катедралата е неоготическа и е завършена в края на 19-и век. Украсена е с богати орнаменти и статуи. Интериорът на катедралата е изключително богат и разнообразен, с елементи от различни архитектурни стилове, включително готика, Ренесанс и барок. Вътрешността включва великолепни фрески, мраморни олтари и изящни скулптури. Най-важната част от катедралата е капелата, посветена на Свети Януарий, където се съхраняват неговите реликви, включително ампулите с неговата кръв. Смята се, че кръвта на Свети Януарий се втечнява чудотворно три пъти годишно – явление, което привлича много вярващи и туристи. Втечняването на кръвта на Свети Януарий е едно от най-важните религиозни събития в Неапол. Чудото обикновено се случва на три дати: първата събота през май, 19 септември (празникът на Свети Януарий) и 16 декември. По време на тези събития архиепископът на Неапол изнася ампулите с кръвта от реликварния шкаф и ги показва на вярващите. Ако кръвта се втечни, това се счита за добър знак за града и неговите жители.
Това е в общи линии посещението ни в тези три прекрасни града на Италия. Като музикален завършек нека да чуем песента „O Sole Mio“, изпята от Лучано Павароти:
О,СЛЪНЦЕ МОЕ
В песента се за това колко е прекрасно нещо е слънчевият ден след буря, въздухът е свеж, вечен празник. Този ден обаче може да бъде още по-прекрасен, ако до теб има и една любов, сияеща като слънчев ден.
Ех, прав е бил поетът, като е казал, че „човекът е човек, когато е на път“. Това не е много, но е достатъчно да си отново щастлив.
Няма коментари:
Публикуване на коментар