България - едно от чудесата на света!

Ден след ден, месец след месец и годината взе, че се изтърколи. Замириса на коледно настроение и новогодишни надежди. В тази връзка, като си погледнах блога видях, че публикациите ми са 13 и България съм я забравила, а нея аз най-обичам и харесвам. Реших да изпреваря прокобата на числото и да напиша 14-ти разказ-пътепис за чудото България.

Защо е чудо? Защото е нещо необикновено и поразително красиво, което удивлява със своята изключителна и необичайна красота на природата и населяващи я човеци. За да успеем да видим обаче това чудо България и да усетим силата на людете, които са живели тук и са я съхранили през вековете с доста усилия, трябва да се научим да виждаме красотата на света и да му се наслаждаваме. Според Михаил Пришвин „Всеки има в родината си нещо скъпо, много свято, за което му се иска да разкаже високо пред целия свят, но кой знае защо, го е срам да каже. Защо е така? Дали го е срам или се притеснява, че всеки чужденец има своя родината и всеки си мисли, че тя е най-хубава и ако всеки от нас вземе да се хвали пред другите със своята родина, ще избухне раздор за нищо и никакво“. Сигурно е прав и за това аз сега ще разкажа за най-скъпото в родината си не за да се похваля, а да докажа, че е хубава и богата страна. Най-голямото богатство, което има България, това са горите, планините, реките, езерата, различните зверове и птици, хората, които са а я населявали, населяват я и ще я населяват.

Да започнем от планините. Всяка една си има свое минало и настояще, ще има и бъдеще, независимо какво име са ѝ давали хората през вековете. Например Рила са я наричали Донука или Дункас. Поетично Иван Вазов я нарича „крепост, издигната до облаците“. На Стара планина името е дадено през 1533 година от Антун Вранчич, един далматински пътешественик, а е била наричана още и Хаймон или Хемус, в превод граница. Най-старото и име Балкан обаче сигурно е народно творение, защото няма историческа памет за произхода му. А Родопите и легендата за родопския Орфей? Много може да се пише за всяка една от нашите планини, но има едно общо, което ги обединява – вековните гори с богатото си многообразие от дървета, винаги играли изключително важна роля в живота на хората. Например, в миналото са боготворили боровата гора като място за молива, брезовата била свързвана с веселба, а еловата – с труда.

В нашите планини растат и могъщи дъбове, от чиито кори всяка пролет тече гъст, киселичък клей – любима храна на катеричките. Срещат се лешникови гори, широколистни липи, диви череши и ябълки – превъзходна храна за птиците. Също имаме габър, бреза, трепетлика, бук, който е с дебели стебла, прошарени с черни лишеи и с мъх, който го прави да прилича на мраморна колона. Изобилстват иглолистни дървета-ела, смърч, бял бор. Най-красиви са елите, особено зиме. Сред бялото еднообразие на затрупаните със сняг гори, елите се зеленеят, изпънали правите си стебла като струни на цигулка, на която свирят всички ветрове от север и юг. В горите има и голямо разнообразие от пернати животни, горди елени, плахи кошути с големи влажни очи, сърни, диви свине, лакоми за буков жълъд, вълци и мечки. Дърветата съм ги видяла, а също и благите животни, но от страховития дивеч съм срещала само мечка. Слизахме от връх Вежен, вървим си по пътеката, маркирана от учени туристи и срещаме пастир. Той ни уведоми, че има мечки в гората, поради което ни се стъжни настроението и тръгнахме по-бързо. Но по едно време реших да погледа назад, защото имах усещането, че нещо ме следи. Обръщам се и що да видя? Една мечка, изправена на задните си крака, ми маха с лапа, клати глава и ми казва нещо усмихвайки се. Доколкото я разбрах, сигурно искаше да каже да не бързам толкова, че тя не е страшна, яде само раци, риба и боровинки, а не обича да яде леко закръглени дами, само им се радва. След това помолих групата ни да не бързаме толкова, а да продължим да се наслаждаваме на пътя и да се радваме на планината.

А какви опияняващи гледки предлагат високите върхове и чукари, недостъпните скали, които се издигат над главите ви на възбог и като че ли до небето чак, сенчестите и прохладни дефилета, реките, някои буйни, устремни и гръмливи, други тихи и спокойни. Красивите водопади, които само по височината на пада от скалите отстъпват на Ниагарския, но не и по красота. А езерата! Хубостта им е толкова чудна, особена, че с думи мъчно би могла да се обхване и предаде. Поляните сред горите са пълни с най-различни цветя, треви и храсти-алпийска камбанка, планинско омайниче, иглика, съсенка, жълтурче, коприва и други знайни и незнайни билки и представители на растителния свят, чието изброяване само е по-красиво и впечатляващо от каквито и да било епитети и сравнения. От всички тези хубости на природата се носи упойващ аромат, който гали обонянието, радва очите и създава благодат в душата.

Легнеш, например, на равнинна поляна в тревите и ти замирисва на здравец и див джоджен, пеперуди се вият над главата ти като шарени ленти. Изкачиш ли се на някой връх, можеш да приказваш с Господ. А какви емоции могат да се изживеят, например, ако в един зимен ветровит и снежен ден, с една малка количка „Мерцедес“ се изкачваш по стръмен път, надвиснал над страховита урва, нагоре високо в планината, за да пристигнеш в някоя разкошна вила за отдих! Беше прекрасно изживяване и радостно чувство от това, че можеш да се изправиш и противиш на природната стихия. Не изпитах същите емоции обаче, когато години по-късно, помъдряла с времето, пътувах по подобен път в една тъмна нощ през Алпите от Италия за Франция. Височината беше около 2000 метра, снегът и вятърът – бурни, виелица, и един самотен автобус с група туристи. Емоции от страх и ужас връхлитаха върху мен и се надявах, че не съм съгрешила с нищо и ще слезем в долината, където блещукаха малки светлинки, живи и здрави. Изобщо не ми дойде на ум да се радвам, че мога да победя природата. Защо ли? Имам отговор, но няма да го споделя, вие си отговорете защо.

Друго голямо богатство, което имаме, това е морето, нашето море. Черно море е истински природен дар. То е като туптящо сърце, което е важно за страната ни, както е важно за всяко живо същество. Неговата жизненост и неповторимост привлича много хора, големи и малки, туристи и бизнесмени, влюбени и поети, и други, за които се сетите. Привлекателната му сила е в това, че то помага за всичко и на всички. Понякога то може за пет минути да осмисли целият ти живот. Пет минути, заради които си струва да се живее и да вярваш, че всичко ще бъде наред. Трябва да сме добри с нашето море, за да радва и тези, които идват след нас, да им дава вдъхновение, вяра и надежда за по-хубав живот. Морето за мен винаги е хубаво, независимо в какво настроение е то. Харесвам го, когато вълните му са тихи и кротки или покрити със слънчеви отблясъци в тихите утрини. Забавен ми е детският смях, игрите по пясъка и на плитко по брега. Обичам топлия пясък, нежното докосване на утринното слънце и гальовната милувка на водата до кожата ми. Незабравим е мирисът на морето, идващ от водораслите по брега, небесносинята вода, над която слънцето образува с лъчите си кристали. Морския пясък с черупки от миди, рапани и охлюви не само го красят но и показват колко много богатства се крият в дълбините му. Не обичам много чайките и гларусите, но пък без тях красотата на морето ще е досадна. Бурните вълни, които бушуват с грохот и бяла пяна, когато морето е нещо недоволно, представлява вълнуващ спектакъл, ако не си сред тях разбира се. Заслушаш ли се в бурята, върлуваща в морето, чуваш музика от многобройни ударни, духови и други музикални инструменти, надпреварващи се да бъдат чути. А над техния тътен долитат писъците на цигулките и тъгата на флейтите. Друга е музиката от тихите вълни. Тя е като нежна песен от сънищата ни, където сме щастливи и всичко ни се сбъдва. Бурните вълни разбиват, рушат и остават дълбоки рани върху брега и скалите, но те са и чудесен творец. След като се нахвърлят върху скалите, вълните чинно се стичат по тях, погалват ги след удара, като след този сблъсък, виждаш сътворени прекрасни фигури, причудливи по цвят и форма, изваяни като от майсторска ръка. Но вълните, бурни или тихи, винаги остават дълбоки и трайни следи. Та хубаво си ни е морето и не бих го заменила с друго за нищо на света! То морето е хубаво, хвалебствени песни е лесно да се пеят за него, но колкото и много да ти дава, може само за една минута да ти отнеме всичко -цялото ти битие и да се преселиш в двореца на бог Нептун. Не, че е лошо там при русалките и тритоните, но такава хубост не ми се нрави. Страшно си е да пътуваш с кораб при вълнение 6 бала, например от Созопол до Варна. Дъжд, вятър, светкавици и какво ли още не, връхлитат върху кораба и той плава, въпреки всичко като бяло перце, откъснало се от чайка. Стигнахме обаче благополучно във Варна, защото може би Господ беше с нас, а и дяволът вероятно беше зает с други неща. Можеш да послужиш и за пир на всички морски твари, ако си решил твърде самонадеяно по детински да надскочиш висока и могъща вълна. Стоварва се върху теб като лавина и падаш замаян на дъното. Хватката е обаче да улучиш правилния път лазейки по дъното на четири крака като рак. Ако полазиш към брега е „О, щастие, благодаря ти, Съдба“, но ако поемеш посока дълбините, не ми се мисли.

Природата си ни е хубава на нас българите, но нравите, обичаите, обредите, празниците и човеците също са ни богатство. Да речем, например, за Баба Марта, защото той ми е най-присърце. Обред, който няма аналог сред другите народи, също както коридата е характерна за испанците. Според легендата тя води началото си от кан Аспарух, който бил предизвестен за идването на сестра си Хубава в новите земи с бял конец, обагрен с кръв. Кръвта по конеца според едно предание била кръвта на бат Баян, а според друго – на сокола, който водел сестра му. Бат Баян е от рода Дуло и е последният владетел на Велика България. От този ден до наши дни бялочервеният конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно. Да сме здрави, силни и щастливи. Да помним, че сме българи, където и по света да се намираме. През вековете почитаме червения цвят на мартеничката като символ за здраве, сила и топлотата в отношенията между хората, а в белия виждаме втъкана чистотата и искреността на отношенията между нас.

А сега за българите. Ние сме хора като всички други по света. Нищо добро или лошо не ни е чуждо. Волтер много добре е описал сънародниците си – французите. Ние не сме по добри или по-лоши от тях, но много ми харесва какво пише Пришвин за хората: „Да, разбира се, слънцето ни дава само светлина и топлина, но откъде ли се взема пък сянката между хората? Трябва да приемем, че слънцето не е виновно за сенките: светлината е от слънцето, а сянката, оказва се, е от всички нас, които живеем на земята. Разбира се, чиста истина е, че слънцето свети еднакво за всички дървета и за всички ели, и за всички животни, и за всеки човек, ала ние всички на земята сме различни и от всеки измежду нас върху другия пада различна сянка...“. Сянката е различна, от всеки пада сянка върху всеки, защото стремежа да се доближиш преди другите до слънцето е характерен за всяко живо същество. Светослав Минков също има много интересно обобщение за хората. „Богата е майката земя с всякакви цветя и зеленчуци. Гъмжат недрата ѝ от растения: и опасни и безопасни, и скромни, и горделиви, и грозни, и прекрасни - досущ както е и с хората“. Харесва ми сравнението му между розата и жълтурчето. Ние имаме сред нашите хората жълтурчета – злобни цветенца, които съскат завистливо и все света оправят и се радват, че не са като розата, защото ще се срамува, ако има такива разкошни цветове като нейните. Розата обаче си цъфти мълчалива, изпълва с аромат пространството, доставя радост около себе си, но има и бодили, за да може да се пази от жълтурчета. Добре, че има много хора в нашата страна, които приличат на розата, а не на жълтурчето. Защо си мисля така, ще попитате. Защото оцеляването ни през вековете до днес се дължи на хората, които са като розата, а не като жълтурчето. Борили сме се и си мисля, че и за в бъдеще ще е така, за да се запазим като държава, независимо от това колко пъстри по характер, народност и вероизповедание са хората, които я населяват. Важното е да се чувстват българи, които се радват и страдат за България. Трябва на земята да има различни човеци, също както има и различни растения. Не като соята например, която може да послужи като заместител на какво ли не, но учените не могат от нея да сътворят човек, който да е мъдър държавник, която да може да спаси от гибел или да доведе до възход нито една държава, да го харесват всички и да му се покланят. Ех, много обичам и Чудомир с разказите му за нашенските си ни хора.

Като ги прочетеш как да не си се харесваме? Добри сме си ние българите, доколкото можем си разхубавяваме страната, след като безразсъдно сме я разрушавали, но така върви светът! Никъде няма вредна птичка, няма и вредно животно, всички растения са полезни, но човекът е измислил лошотията им. Добри сме, способни сме и като писатели, и като художници, и като певци и музиканти, като скулптури, математици и търговци, и в спорта ни бива, но… Но си имаме един кусур, който не е никак хубав – винаги гледаме в чуждата паница и все ни се струва, че чуждата кокошка е патка. То за това си има причина, но то всеки си я знае. Как няма да сме толкова добри и способни като знам колко хубави градове и села имаме! Много. Е, имаме и недотам хубави, но тях ги има навсякъде по света, а на мен ми се иска да разкажа за хубавите, а за лошите ще ви разкажат медиите или някой писател жълтурче. Не би ми стигнало времето да разкажа за всичките хубави градове, села, почивни станции, хотели, хижи, манастири и църкви, които съм посетила, а и не бива, защото ще ви е скучно. Избрала съм само няколко, като ще разкажа първо за град Русе.

Ще започна с този град, защото той ми е доставял много радости и удоволствия още от детска възраст. Баща ми Пеньо, майка ми Вида и чичо ми Джоро, са хората, които са разкрили пред мен един по-широк свят, в който могат да се видят много неща, като са ме водили там. Един вид са предизвикали в мен любопитството и желанието да пътешествам и да искам да опозная света извън тесните рамки на родния ми град Тутракан. В Русе за първи път разбрах, че има красиви сгради, улици и магазини, библиотеки, театър, опера, прекрасни паркове, градини, фонтани и други удивителни неща. Там за първи път ходих на концерт на италианския изпълнител Робертино Лорети, тогава известен като детето-чудо. Русе е най-големият български град по поречието на река Дунав. Построен е като тракийско селище, наследник е на римска крепост и пристанище, наречено Сексагинта Приста. По-късно получава името Русе, като се предполага, че това е синоним на „Червен“, който идва от общославянското прилагателно русе, сродно с латинското русос. Архитектурата на града е от края на 19-ти и началото на 20-ти век, което ще рече стил барок, неокласицизъм и сецесион, а фасадите са украсени с еркери, балкони, пиластри, арки, скулптури, бюстове, монограми и гербове. Покривите са от поцинкована ламарина, завършващи с кулички, ветропоказатели, гръмоотводи и красиви парапети. Стилът на сградите е взаимстван от виенската архитектура, придаващи му романтичен вид и атмосфера с аристократичен дъх. Запазени са многобройни сгради, паметници на културата от миналото и за това русенци си наричат града Малката Виена. Забележителностите са концентрирани в центъра на града. Обектите, на които може да се удивите са много, но ще разкажа само за някои, които са ми направили най-голямо впечатление.

Паметникът на свободата, който е проектиран от италиански скулптор и представлява фигура на жена, която държи меч в лявата си ръка, а с дясната сочи посоката, от която са дошли освободителите. Разбира се, че е върху красив пиедестал с бронзови лъвове и барелефи.

Драматичният театър „Сава Огнянов“ – Доходното здание, построено в периода 1898-1902 година с цел да приюти театралните представления в града.

Главната улица „Александровска“ представлява архитектурен ансамбъл от сгради в стила на виенската архитектура и разбира се с голям правоъгълен площад.

Интерес представлява и сградата на първата частна банка в България „Гирдап“, основана през 1881 година. Сега се използва от сметната палата. Наричана е „Часовника“ и най-често е място за срещи.

Най-красивата къща в Русе е така наречената „Виенска къща“ на Андре Тюрио. Строена е с висококачествени и добре подбрани материали, доставяни от цял свят. Стените на салоните са декорирани със стенописи в стил на помпейска живопис. Облицовката на спалните е с ръчно изрисувани тапети. През 1902 година притежател на красивата къща става Иван Стоянов, крупен вносител на сол от Румъния. В една от гостните той се е обзавел с мебели за покер, четири стола и маса, изработени от цели блокове кристална сол.

Сред другите интересни сгради са родният дом на писателя Елиас Канети, който става Нобелов лауреат през 1981 година, и къща-музей „Градски бит на Русе“, известна като къщата на Калиопа, построена през 1864 година. Експозицията в нея представя ролята на Русе като врата към Европа. Обзаведени са гостна, всекидневна, музикален салон и спалня с мебели от Виена. Има колекции от градско облекло, накити, сребърни прибори и порцелан. Тук се намира и първият роял, внесен от Виена.

За отмора, след като сте се насладили на хубостите в този град и имате време, може да посетите парка Липник в района на с. Николово, отстоящо на 10 км от Русе. Огромен масив от липови дървета и други природни хубости. Любимо място за отдих на русенци. Изграждането на парка като зона за отдих започва през 1950г. с построяване на вили, хотели, ресторанти, зоопарк, изкуствени езера, къмпинг и спортни бази. Има построена и резиденция на Тодор Живков. Всяка година на 2 август се там провежда традиционен събор. Почитано място е изворът на Бялото момиче, известен още като аязмото „Св. Илия“. Във водното огледало пред статуята на момичето се хвърлят монети за здраве. Ако ви се случи случка, посетете Русе, няма да съжаляване, нали от далечни времена се е считал за врата към Европа. Врата, през която да минеш, да разгледаш, да попътуваш, да се възхитиш на историческото и културно наследство в европейските страни, но да се завърнеш в България и тук да си живееш.

Другия град, който ми е легнал на сърце, това е Велико Търново.

Там съм ходила много пъти на различна възраст, но не и в близкото минало. Това, което съм видяла и за което спомените ми са още живи от този град, все още е там и може би е още по-хубаво. Градът е много красив, разположен амфитеатрално по стръмните бреговете на река Янтра. Погледнат от реката, прилича на картина, рисувана от импресионист.

Така разположен, градът отговаря и на значението на името си. То е комбинация от старобългарската дума „трънвъ“-трънлив и думата „градъ“ - оградено място, крепост, твърдина. Велико Търново е столица на Второто българско царство и на Княжество България. Тук се провежда учредителното събрание, поставящо началото на Третата българска държава. Пазител на града е Св. Патриарх Евтимий. Според съвременници през средновековието Търново се е смятал за новия Йерусалим, Рим и Константинопол, взети заедно. За всичко, което притежава градът не мога да разкажа, защото не съм посетила всички забележителности. Посетила съм обаче най-атрактивните. Ще започна с крепостта Царевец, защото от там имам преживяване, което никога няма да забравя. Крепостта е разположена край самия център на В. Търново, река Янтра я заобикаля от три страни, а цялата крепостната стена е върху отвесни скали .

По времето на Второто българско царство тя е била най-главната крепост. Влиза се през три входа, като главният се намира в най-западната част на хълма. Започвал с подвижен мост с три последователни врати. Дворцовият комплекс е ситуиран в централната част и представлява съвкупност от сгради, обградени с вътрешна каменна стена, две бойни кули и два входа. Комплексът включва тронната зала, царските покои и църква. Като всичко, достигнало до наши дни от средновековието, и за тази крепост има легенда. Според нея в римско време е имало укрепления, които са охранявали пътя за великия и твърде богат град Никополис. Когато варварите нахлули по тези земи, те обсадили и разрушили града. Преди да напуснат калетата обаче в подземията и тунелите им римляните пренесли всичките богатства на града. Съкровището съдържало безценни предмети от злато и сребро, украсени със скъпоценни камъни и безброй златни монети, струпани на купчини. За да не бъдат ограбени, в подземните галерии били направени смъртоносни механизми, намазани с отрова. Тайните входове били маскирани по неразпознаваем начин, като за нишан бил поставен четвъртит камък с топка отгоре. Само човек, който знае тайната, можел да излезе жив от там.

Моето незабравимо преживяване е свързано с намиращата се на върха на крепостта Патриаршеската църква „Възнесение Христово“. Още с влизането си бях изненадана и удивена от декоративно-художественото оформление на църквата, дело на Теофан Сокеров. Той е български художник професор, негови са още декорациите в Националния музей „Земята и хората“, Националния дворец на културата в София, Дом-паметника Бузлуджа и други.

Защо бях възхитена? Защото стенописите в Патриаршеската църква не са по църковния канон. Църквата представлява храм-паметник, в който чрез средствата на съвременното монументално изкуство с мащабни фигурни композиции се проследяват политическото и културно развитие на средновековната българска държава.

За емоционалното възприемане на стенописите в църквата и атмосферата, която предизвикват, допринася превъзходно подбраното осветление и звук. Така да се зографиса църква си е истинско предизвикателство! Другата църква, която се е врязала дълбоко в паметта ми, е „Свети 40 мъченици“. Тя е една най-емблематичните средновековни православни български църкви. Построена е от цар Иван Асен в чест на победата му над епирския деспот Теодор Комнин. Запазените стенописи са вероятно от 13-те век. Тя е свидетел на много знакови събития от нашето минало. В църквата са погребани царете Калоян и Иван Асен Втори, както и много членове на царските семейства и на българската аристокрация. Тук се съхраняват и едни от най-значимите епиграфски паметници - Омуртаковата, Асеновата и Граничната колона от крепостта Родосто от времето на хан Крум. Църквата не блести в позлата, както е прието за угода на бога, но като влезеш вътре изпитваш някакво чувство, което се запечатва някъде в теб и като извикаш спомена за нея, чувството се появява като някакъв полъх от древността и далечното ни славно минало. Същото ти се случва и когато си спомниш и за Патриаршеската църква на Царевец. В югоизточната бойна кула, охранявала най-уязвимото място на крепостта Царевград Търнов, се намира Балдуиновата кула. Наименованието ѝ е свързано с легендата за латинския император Балдуин Фландърски, който след битката при Адрианопол през 1205 година е изчезнал безследно според някои сведения, а според други е намерил смъртта си в кулата, пленен от цар Калоян. Много са спорни легендите защо е намерил смъртта си там, но щом през вековете името на кулата е запазено, въпреки че е била разрушена, би трябвало да е вярно. Реставрирана е през 1933 година, като за образец е ползвана кулата в крепостта Червен до Русе.

Ще разкажа и за Арбанаси, селище, намиращо се на 5 километра от В. Търново. Има много писмени документи, които пишат за произхода, името и населението на Арбанаси, но най-точно определя не само името, но и произхода на населението на селището възрожденският учител А.П. Границки, родом от Котел но бил учител в Търново. Той прави превод на Търновско ръководство издадено от Хамамджиев от Цариград. В него пише: „Към изток, половин час от Търново се намира село Арбанаси /Загоре/... гдето са живели през старо време български боляри и големци с 2000 жители...“ Основен поминък на населението бил джелепчийство /търговия с млечни продукти, вълна и месо/ и суватчийство /животновъдство/, медникарство, златарство, гледали буби и произвеждали коприна, която изнасяли в Италия и Цариград. Занимавали се също и с лозарство. Много от стоките, произвеждани тук, са достигали до Багдат, Индия и Персия. За богатството и икономическия възход на населението свидетелстват останалите до наши дни 144 къщи с богата вътрешна украса и наредба, 5 църкви и 2 манастира.

Поразяват със своята красота, умение и вкус. Прозорците, таваните и вратите на къщите са богато украсени с красиви дърворезби-слънца, растителни и геометрични орнаменти. По стените има изработени от гипс цветя в различни форми в зависимост от периода на растеж и цъфтеж. Най-ярко изпъква Констанцалиевата къща. Била е построена през 17-ти век и е била собственост на големия арбанашки род Тафрили, а после е била закупена от жител на селището, един богат търговец на име Атанас Констанцалиев. Къщата е свидетелство за лукса, в който са живели собствениците ѝ, високата им култура и финансовите им възможности. Великолепно свидетелство за майсторството на строителите, дърворезбарите и другите художествени занаяти. Къщата е особено пищна и великолепна. Всичко си има, за да почувстваш романтиката и магията на една отминала епоха, уменията и таланта на българите, на които сме достойни наследници. Две хубави каменни чешми и най-старата църква „Рождество Христово“, построена и зографисана в началото на 17-те век, са запазени и до днес, за да докажат, че всичко тече и се изменя, но коренът си остава. В арбанашкия манастир през 1794 година за монах е подстриган Софроний Врачански, по-късно владика на Врачанската епархия, останал в историята ни с книгата си „Житие и страдание на грешния Софроний“.

А сега за стария град. Много обичам улиците със стари къщи запазени и възстановени, носещи дъх и обаяние от миналото. От тях в Търново най-стара и с многобройни средновековни постройки е ул. „Гурко“. Къщите тук са струпани една до друга, една върху друга и всички гледат към река Янтра.

Приличат на втъкани в скалите гнезда на лястовици и това прави улицата уникална и привлекателна. Те съхраняват възрожденските традиции за красота и домашен уют с притуркит от красиви чешми и фенери. Впечатляващите къщи, съдържащи превъзходни пищни и великолепни орнаменти, са много и не можеш да определиш коя е най-хубавата. Но все пак има една, която е най-най и това е великолепната Сарафкина къща, построена през 18-ти век от Димо Сарафина като дом и работно място. Известна е с името на съпругата му Анастасия. Южната част на постройката, която е обърната към реката, е на 5 етажа, а от страната на улицата на два. Интересно място е архитектурно-етнографският комплекс „Самодивската чаршия“. Тя се намира в сърцето на Търново, започва от паметника на Стефан Стамболов, изкачва се плавно в квартал „Вароша“, минава през дюкянчета и работилнички и стига до крепостта Царевец. Самоводската чаршия се оформя от две калдаръмени улици с търговски и занаятчийски дюкяни. Една от тях започва с малък площад, сега известен като Самоводския пазар. Тук можеш да си купиш интересни сувенири ръчна изработка, а и да поработиш в работилничките. Можеш да пийнеш хубаво кафенце, да хапнеш кадаиф и други приятни неща. За пеещите фонтани не мога да напиша нищо, защото не съм ги видяла на живо.

Да разкажа сега и за Пловдив.

След много ходене по разни градове, села и държави все си имах голямо желание да посетя Пловдив. Най-после ми се сбъдна желанието и е имало причина да желая толкова много да посетя този град.

Пловдив е построен в подножието на седем сиенитни тепета, поради което го наричат „Градът на тепетата“, но първото име, което не е добре изяснено от летописите е било Евмолпия. По-късно през 342 година Филип Втори Македонски го завладява и му дава името Филипополис. В старобългарски източници се използва вариантът Пъпълдин, а турците го кръщават Фелибе, което е превод на Филипополис. Римляните са го наричали Тримонциум /Трихълмие/. Някои изследователи го индентифицират с град Ордиза, но от този град са запазени само някои бронзови монети. В продължение на 8000 години много народи са го обитавали, като са оставяли следи от своето присъствие. Неизброими антични паметници от културата на тези народи са запазени и консервирани до наши дни, като античния театър, римския форум, късноантичната сграда „Ейрене“, стадиона и други.

А старият град? Той винаги най-много ме е привличал, защото античните сгради по света са хиляди, но тези нашенските стари къщи никъде ги няма. Блестящ град е бил Пловдив, но и сега е такъв. Предполагам, че и в бъдеще ще бъде. Филиполис е впечатлявал мнозина и от древните автори. Най-известено е описанието на древногръцкия писател от втори век Лукиан от Самосата, запазено до наши дни. Ще цитирам това описание за Флипополис, което важи и за днешния Пловдив.

„Херакъл: Виждате ли, Хермесе и Философийо, две планини – най-големите и най-красивите от всички планини (по-голямата е Хемус, а срещу нея е Родопа), лежащото помежду им плодородно поле, което започва от самите им подножия, и издигащите се на три прекрасни хълма, разположени изключително красиво, които съвсем не са безформени в грапавината си, а сякаш представляват множество крепости на лежащия под тях град. Защото вече се вижда и самият град.

Хермес: Кълна се в Зевс, Херакле, най-големият и най-красивият от всички! Hаистина, отдалече блести красотата му. И една огромна река преминава покрай него, като го докосва съвсем отблизо.

Херакъл: Това е Хеброс, а градът е дело на прочутия Филип. Вече оставяме облаците и доближаваме земята, така че нека слезем наслуки.“

Аз едва ли мога да го опиша по-добре. Но мога да ви разкажа какъв странен шепот остана в душата ми, след като бях там, в стария град Пловдив. За малкото време от шест часа успях да видя доста шеметни неща от него, част от централната улица „Ал. Батемберг“, градината на цар Симеон и квартал „Капана“. Пешеходната зона започва от цар Симеоновата градина. Тя е създадена от швейцареца Люсиен Шевалас през 1892 година. Още са запазени много от декоративните оформления оттогава. Сред старите дървета с огромни корони са разположени фонтани с красиви скулптурни фигури, като тази на богинята Деметра, „Рибарчето“, „Мечката“. Най-красиво е голямото езеро, осеяно с много фонтани, някои от които пеещи. Скулптури на известни личности като Найден Геров, Раковски, Ботев и други разсейват погледа ти към многообразието от алеи и пътечки. Княз Фердинант с указ от 1892 година дава името на този оазис за наслада и покой „Гадина на Цар Симеон“, подарявайки я на българското правителството и пловдивчани с условие да я поддържат.

От градината в продължение на близо 2 километра се простира централната улица, която е изцябо пешеходна зона. По нея са разположени театри, галерии, магазини за какво ли не, съблазнителни кафенета, ресторанти и някои древни забележителности.

Разглеждайки всички тези неща, стигаш до „Римсикя стадион“ и „Джумая джамия“.

От тук се отклоняват два пътя. Единият към стария град, а другият към квартал „Капана“. Избираме си стръмната, покрита с камъни улица, която ни извежда някъде на висок хълм, където е бил разположен старият град Пловдив. В края на 18-ти и началото на 19-ти век богати търговски фамилии, търгуващи с Европа и Ориента, решават да демонстрират своето богатство и икономическите си възможности, построявайки си големи и разкошни къщи. За изграждането, обзавеждането и декорирането им са наемали най-добрите български майстори – архитекти, строители, дърводелци, резбари и зографи. Всички те по уникален начин са съчетали уменията си, създавайки шедьоври, достойни за общата съкровищница на цялото човечество. Великият български художник Владимир Димитров Майстора си обяснява наличието на такива майстори, чието изкуство е извървяло дългия път през вековете, наситени със събития и природен хаус, така: „Особено хубава е душата на нашия народ, в която са изразени човечност, свенливост и трудолюбие – елементи, които през вековете запазиха племето ни от гибел“. Изградено върху такава основа, нашето изкуство ще пребъде завинаги.

Много са стръмните улички и красивите къщи, но сред тях винаги трябва да има някои най-красиви. Ха, разбира се, това са Балабановата къща, Хиндляновата къща, и къщите на господин Недкович и на д-р Стоян Чомаков. Те са най-богато украсени. Представляват ансамбъл от интересни дървени подпори, кръгли арки, красиво оформени прозорци, колони, балкони, резбовани врати и еркери, придаващи на къщите изящен вид. Вътре стаите са високи, просторни и богато декорирани. Всяка от тях си има строго определено предназначение.

Етажите, свързани с красиви дървени стълби, постлани с хубави пътеки, придават на интериора пищност, а подовете, покрити с вълнени, греещи с примамливи топли цветове килими, създават уют. Таваните са облицовани с дърво и са покрити с рисунки, орнаменти и майсторска дърворезба. Стените на стаите привличат погледа с цветове, които са предпочитали обитателите им или подсказват предназначението им в бита. Могат да се видят изписани стени с пиластри, гирлянди от растителни мотиви или геометрични фигури, винетки, натюрморти и пейзажни композиции. Могат да се разпознаят изгледи от Цариград, Венеция, Стокхолм и други големи търговски градове. По прозорците лежерно се спускат пердета, напомнящи по дизайн на тези от руските дворци и къщите на богатите руски дворянски семейства, които се славели с красив и богат интериор. Най-запомнящото и уникалното нещо, което не дава мира на мозъка да се чуди как са го направили, са дърворезбите по мебелите. Столове и маси, скринове за дрехи, шкафове за книги и сервизи, бюра за работа, спална мебел, кресла за отмора от дърво са декорирани с дърворезба в топли цветови нюанси, които придават на стаите уникалност, душевен комфорт и задоволство, достигащо до величие.

Не липсват и красиви вази, прибори за бита, дантели за украса, красиви отоплителни печици, камини и всички красиви дреболии, ползвани в тогавашния ежедневен бит.

Не ви разказах отделно за всяка къща, защото те много си приличат като дизайн, но същевременно всяка си има своя идентичност, нещо характерно, което стопаните им са оставили да витае из въздуха. Различна градина, особен кладенец, предпочитан цвят, присъщ на неговата харизма и така нататък.

Също като една от картините на Владимир Димитров Майстора. Гледаш нарисувани пет девойки. Приличат си една на друга, но като се вгледаш всяка си има свой характер и своя идентичност.

Къщата на д-р Стоян Чомаков е малко по различна, декорациите там следват по-строги форми. Наследниците му са я били подарили на цар Фердинанд, а от 1984 година тук е разположена колекция от 72 картини на Златю Бояджиев. Няма да споделя мнението си за картините му, защото бях изненадана от това което видях . Ще споделя обаче емоциите които се породиха у мен от видяното в църквите „Свети Константин и Елена“ и „Света Богородица“. Представете си, че сте в планината, денят е снежен и слънчев. Изведнъж виждате в далечината, че се спуска към вас снежна лавина. Чувството е неописуемо, нали? Същото е и тук. Влизаш и като лавина те връхлита нещо невиждано, неописуемо и толкова красиво и уникално, че си мислиш: не може да бъде. Иконостасът е най-значимото за една църква. Обсебили те неговата уникалност и изящност на изработка, душата на майстора, който го е сътворил, вярата ти в недостижимото ще е в теб, докато си жив. Позлатата, светилниците и другите декорации са само съпътстващ елемент, на който да изпъкне красотата на иконостаса.

След всичките емоции и странни шепоти от миналото, с едно мислено „ох“, тръгваш пак по каменната стръмна улица, която те отвежда до Античния театър. Той е бил построен в началото на 2 век от римския император Траян. Този театър е най-добре запазеният античен театър в света. Посещението му след видяното преди това беше просто една туристическа страст, неизменен спътник на всеки турист. Обзема те непреодолимото желание да се докоснеш до нещо, на което са сядали хора от преди хиляди години, да стъпиш по мраморните стълби, поизтъркани от ходилата на хиляди хора, минали от там, за да се насладят на представление.

Накрая завършихме уникалното пътешествие в миналото на град Пловдив в ресторант-хотел „Петър Първи“. Обстановката в ресторанта си беше царска, от прозореца като на длан се виждаше значителна час от град Пловдив, а виното и руските деликатеси задоволиха апетита ни. Като единствени посетители ни обслужиха господарски и разбира се, с руска музика. Е, не ни останаха сили за кафе в квартал „Капана“, но го разгледахме.

Кафето не беше голяма загуба, но успяхме да стигнем и до реката, което може и да е загуба. Тъкмо обаче ще е добър повод отново да посетим града, защото със сигурност сме пропуснали още много атрактивни неща. Ако решите да си направите туристическо забавление в Пловдив, няма да съжалявате.

А сега за върха на Айсберга - хубавата ни столица София. Без много словодумия за възхвалата ѝ, ще цитирам част от едно стихотворение за София от Александър Калчев. Той е един поет от Телиш, по професия геолог, търсещ залежи от уранови руди. Пишел още от студентските си години. Дали е намерил залежи от уран не знам но стихотворението му за София ми харесва. Той пише:

„Ти си град, посветен на мъдрост свещена

и си град, доверен на Христос.

Твоят корен се губи в дълбока древност,

между вчера и утре си мост.“

Защо си мисля, че е прав поетът? Защото е вярно написаното от един друг мъдър американски поет, естет и журналист, на име Уолт Уитман, който пише: „Защото що е настоящето, ако ли не израснал върху миналото стрък?“

И хората от миналото са мислили и чувствали нещата почти също като нас и в един момент си мислиш, че си еднакъв с тях. И защо не? Аз харесвам София и ми е на сърце, но от стратегична гледна точка съм избрала Силистра за местоживеене. Също като император Константин Велики. „Сердика е моят Рим“ възкликва той. Харесвал я и му била на сърце, но избрал град в Босфора, също по стратегически причини. За малкото време, през което императорът е пребивавал в Сердика, градът е процъфтявал и бил средище на небивал разкош. Базиликата „Света София“ е най-запазената следа от неговото императорско величие. Та, София като столица на България си е хубава и си има всичко, което имат всички европейски столици. Има хубави улици и булеварди, от които най-харесвам Витошка.

Красиви магазини, хубави кафенета, ресторантчета, книжарници. Настроението ти, разхождайки се по булеварда, ти е някак превъзбудено, особено като погледнеш и видиш в далечината Витоша. Можеш да кажеш, че планината е като царска корона или ореол над града . В столицата има много църкви, но аз ще разкажа само за три, в които съм влизала. Боянската църква „Св.Св. Никола и Пантелей“. Тя е средновековна българска църква от началото на 11-ти век, допълнително разширена през 13-ти. Най-ценното в нея са стенописите, изографисани от боянски майстор и група средновековни художници, сред които и Димитрий Зограф. Забележителни са образите на севастократор Калоян и съпругата му Десислава и на цар Константин Асен и царица Ирина. Те са с определена и ярка индивидуалност, излъчващи силни психологически послания.

Храм-паметникът „Александър Невски“. Това е катедралният храм на българския патриарх. Посветен е на св. Алесксандър Невски, известен с победите си над Тевтонския орден в битка на Чудското езеро. Провъзгласен е за светец от Руската православна църква. В подземието криптата е превърната в музей на античното и средновековно изкуство, в който могат да се видя икони от 12-ти до 19-ти век, един прекрасен иконостас и Библия.

Куполите на храма са позлатени и заемат площ от 700 кв.м. За изработката им е използвано е 8.35 кг злато. Красивите резбовани дървени врати са направени във Виена от славонски дъб. За вътрешната украса е ползван разноцветен италиански мрамор, оникс от Бразилия, индийски алабастър и други скъпоценни материали. Град Мюнхен е бил избран за изработване на осветителните тела и металната пластика. Мраморната пластика и орнаменталната мраморна резба са изработени в София под ръководството на руски архитекти, а мозайките е направена във Виена. По-голям брой от иконите са рисувани върху платно с маслени бои, опънати върху дървени рамки, а други направо върху стените..

Руската Църква „Св. Николай Чудотворец“ е построена през 19 век по проект на Михаил Преображенски.

Кулите на църквата са позлатени по древноруски стил, с кубета тип „лукувици“. Вътрешната украса от мозайки и дърворезби също са в староруски стил. В криптата на храма е погребан архиепископ Серафим Соболев, който е считан за чудотворец. Посещава се от вярващи и невярващи с молби за чудотворна помощ.

За тези три божи храма, които съм посетила и за които ви разказах, вместо да се впускам в излишна многодумна възхвала, ще добавя само думите на една умна личност – Ричард Джефрис : „Само часовете, в които умът е погълнат от красотата, са времето, в което сме истински живи“.

Столицата ни, като всяка европейска столица, си има много музеи, картинни галерии и изложбени зали. Най-голямо впечатление обаче ми направи Националният музеен комплекс, наречен „Квадрат 500“.

Тук могат да се видят много художествени произведения на българското и чуждестранно изкуство. Представена е живописта на Източна Европа, изкуството на Централна Америка, японската гравюри върху дърво, африкански фигури и др. Експозицията е подредена в 28 зали на 4 етажа и включва над 42 хиляди единици. Това е едно изключително приятно място, където за четири часа може да видите много интересни неща от знайни и незнайни български и световни майстори, но ще изброя само нашите известни художници и скулптури: Захари Зограф, Дечко Узунов, Златю Бояджиев, Владимир Димитров Майстора, Иван Мърквичка, Бенчо Обрешков, Светлин Русев , Вежди Рашидов и други.

За София може много да се пише, защото има много неща, които представляват интерес да се видят и които красят града: Арена „Армеец“ , НДК , Народния театър „Иван Вазов“, Ларгото, превъзходните огромни молове, които предлагат развлечения за малки и големи, стоки от хубави по-хубави за всеки вкус и джоб и т.н. А какви градини, паркове, паметници ...

Затова ще завърша с последните два стиха от стихотворение на Александър Калчев за София:

„Ти растеш не старееш, все млад и красив

Едновременно град си. И блян

Ти си вечност, а аз съм твой миг“

Това е България, едно от чудесата на света, оцеляващо през вековете. Хубава като нашенските моми, рисувани от родните ни художници. Какви са те? Стройни като боровете в планините, бледолики като снега по високите ни върхове, пъстрооки като поляните в равнините и горите, румени с цвета на карловските рози, с коси, тъмни и буйни подобни на черноморските вълни. Еманация на българския дух и на думата великолепно. Така я чувствам аз България. А вие?