Продължавам с Неапол, град
дяволски красив в сянката на Везувий.
Той е градът с най-дългата
история и най-запазените културни, музикални и езикови традиции в Италия.
Неаполитанската песен, която е поджанр на популярната музика, се е
зародила през 13-ти век. Тя обединява
страстта на неаполитанците към поезията и груповото вокално изпълнение на песен,
нещо като спонтанно обръщение към слънцето, запитвайки го защо светът е толкова красив, а животът толкова
труден. Именити представители в миналото са Марио Мерола, Нино Д, Анджело, в по-познатото ни минало Лучано Павароти, а в настоящо – Бочели и
Джиджи Д’Алесио. Характерен музикален инструмент за
неаполитанците е мандолината, а по-късно стават китарата и тамбурата.
Най-популярните песни са „O Solle mio”, “Caruso” , “Reginella” и
други. Филмите „Чочарка“ със София
Лорен, получила „Оскар“, и „Гомор“ на Роберто Савиано са също с неаполитански
привкус.
Град Неапол е основан от древни
гръцки заселници от остров Родос през 750 година пр. н. е. и е бил наречен Куме,
а по- късно други гръцки заселници
създават втора колония там, наречена Партено. След 300 години, гръцкото
население намалява, а латинското се намножава,
стават господари на района и обединяват двете колонии, като създават градът, наречен „Нов град“ (Neapoli) или Неапол.
Неапол – чаровен
и красиво несъвършен, разположен в центъра на приказен залив, създава както
радост, така и болка, която Италия изпитва от време на време. Затова го наричат и „театър на живота“, защото тук
спорадично се случват много събития със сериозни исторически и политически
нюанси.
Живописен и неотразим град, за
който Гьоте възкликва „Виж Неапол и умри“. Спорно е дали преводът на тази фраза
е точен. Но и така да е, би могъл да се разтълкува като това, че наистина ще
умреш, имайки предвид, че Неапол от векове, та и до днес е във висока степен
криминален град. В наши дни някои
туристи възкликват „Виж Неапол и се влюби“. За себе си обаче, като се има
предвид доколко съм младичка, мога да възкликна само с думите на Фауст „О, миг
тъй си хубав, спри“, защото в съзнанието ти винаги остава трайно само това,
което си видял с очите...това, което са докоснали ръцете и това, което е
разтуптяло сърцето, или както казва
Гьоте: „Човек вижда в света това, което
носи в сърцето си!“. В Неапол са много
нещата, които остават незабравими мигове както лоши, така и
хубави. За лошите, като за „Земята на огньовете“ и каморите,
предпочитам да не пиша, оставам това право на негативните хора, които фокусират вниманието
си само върху лошите и проблемни неща. Стайнбек казва, че както човек може да се роди
с физически увреждания, така има и такива, които се раждат с болна душа.
Така, че не трябва да им се сърдим. Аз обаче ще пиша само за хубавите неща, защото това ми
е на сърце и слава на Бога, че душата ми е широка и побира всичко, на хубавото
се радва, а лошото загърбва. В Неапол върху една относително малка територия се
намира голям брой замъци, кралски резиденции, величествени сгради, исторически
църкви от класическата епоха и може да добиете пълна представа за това какво наследство е
оставила хилядолетната история в целия
град и околностите му. Всичко това е под защитата на ЮНЕСКО. Неапол ни предложи
толкова много неща, но ние нямахме възможност да опитаме от всичко, притиснати
от ограниченото време и умората от тричасовата разходка в Помпей. Но се
разходихме по красивите улици, радвахме се на хубавите сгради от миналото и
настоящето, невероятните гледки към морето и вулкана в далечните висини.
Посетихме обаче Галерия Умберто – стар търговски център, построен през 1890
година.
Тук са разположени много скъпи
бутици, кафенета, ресторанти и офиси. Галерията прилича на миланската Виторио
Мандело. Тази обаче я превъзхожда, по-елегантна е и естетически съвършена.
Съчетание на ренесансови и барокови елементи, умело са използвани смеси от
метал, стъкло, мрамор и мозайки, скулптури и други декоративни художествени
елементи. В центъра под красивия стъклен покрив
подът е украсен с пъстри мозайки, изобразяващи всички зодии. Разбира се, ще ви покажа само моята „Дева“.
След изживени неизброим брой емоции
посетихме, разбира се, и кафене „Гамбринус“, намиращо се в централната част на
града до кралския дворец.
Името „Gambrinus“ произлиза от
една легендарна пикантна фигура на коварството. Това е европейски фолклорен
герой, символ на бирата, пивоварството и радостта от живота. Персонажът се
появява в Нидерландия през средновековието. Изобразяван е като закръглен брадат
херцог или крал, държащ халба или буре с бира.
Кафенето е основано през 1860
година от Vincenzo Apuzzo. Следващият
собственик Марио Вака през 1889г.-1890г. прави реконструкция, като декорациите
са направени от множество именити и не дотам такива художници, но всичко е
много красиво. Мебелировката е елегантна, характерна за стила Арт-Нуво.
Кафенето е известно като място за
срещи на интелектуалци и художници. Цената му зависи в кой салон предпочетеш да
го изпиеш, но качеството е еднакво превъзходно навсякъде. Поднася се с лешников крем и чаша студена вода.
Сладкишите са по желание. Например, Оскар Уайлд е посещавал кафенето, за да
пише, а Мусолини е затварял част от най-хубавия салон, за да обсъжда политики,
скрит от любопитни и неподходящи погледи, но може и да е бил обожател на превъзходните пасти, кремове, торти и
сладкиши, кой знае. Ние също изживяхме миг нирвана, което ни осигури кафето,
сладкишите и приятната обстановка. Имахме нужда от това след посещението ни в
един призрачен град от една изчезнала цивилизация, наречен Помпей.
Стъпвайки в града на сенките, те изпълва див детски възторг и ентусиазъм от
това, че всичко тук, което виждаш, е от преди 76 година. Чувстваш, че древните
римляни са напуснали едва вчера домовете
си, кухните, обществените бани, театрите, публичните домове и другите
обществени и частни сгради след бедствието.
Тук си заобиколен, както в дните
на цезарите, с все същия перлен въздух, нежно греещо слънце и в далечината,
обвит в дим и мъгла, величественият Везувий.
Струва ти се, че тогавашните хора
са около теб, чуваш гласовете им, възторжените викове в арените за развлечения,
ръкопляскането в амфитеатрите, суетенето им по пазарите и въобще един необясним
феномен. Този феномен обаче не може да се обясни с това, което гледаш,
изяществото на сложните мозаечни подове, вили с богати фрески по стените,
таланта, който са вложили в изделията от мрамор и керамика, трудолюбието, за да
направят града си неповторим. Тук изкуството осигурява най-добрата гледна точка,
от която може да се разбере изцяло съдбата на един народ. Един град с един
народ, чийто покой е смутен завинаги,
изкопавайки го от пепелта на вулкана, чрез разкопките на един друг народ. Възкресяването
на Помпей доказва и теорията, че безсмъртието е постижимо, както и вечността.
Размерите на Помпей
са внушителни. Той е с кръгла структура и опасан със защитни каменни
стени. В центъра му се намира
правоъгълен форум с колони, храм на Аполон, Юпитер, покрит пазар и съд. В
южната част са разкрити триъгълен форум,
останки от два театъра и амфитеатър за 20 000 зрители и три обществени бани,
гладиаторски школи, стотина кръчми и други. Баните са художествено изрисувани и
стилно обзаведени с мрамор и мозайки, тъй като те се използвали като основно място за социални контакти.
За главно развлечение са им
служили публичните домове. Открит е един единствен публичен дом в центъра на
града, който е най-посещаван от туристите. Изследователите заключават, че е
публичен дом поради наличието на много интересни
мозайки и рисунки по стените, изобразяващи дръзки еротични сцени, но с висока
художествена стойност, разположението на леглата и указаната посока как да се
стигне до сградата от каменни пътеводители изобразяващи
фалос. Много богати римляни от
цялата римска империя са си правили екстравагантни ваканции тук, поради
благоприятния климат, невероятната архитектура на града и разбира се, привлечени
от най-красивите жени, обитателки на публичните домове.
Тук плате-ната любов не е носела
отпечатъка на отблъскваща търговия с женска плът, а е имала статус на изкуство,
покровителствано от многобройните си почитатели.
Поминъкът на помпейците
не е по-различен от днешния. Занимавали са се със земеделие, като са отглеждали
лимец, просо, зеленчуци, лозя и маслини. Виното е било най-важното питие, като,
смесено с мед, било използвано и за лечение. В амфори са намерени неосолени
зелени маслини и съдържание на зехтин. Отглеждали са овце, свине и птици.
Правели са сирене и специален сос от риба, подобен на прословутия китайски.
Могат да се видят откопаните мелници и
хлебопекарни, кожарски работилници, тухларници, работилници за лен, вълна,
амфори, лампи, съдове за хранене и други неща от бита. Намерени са 150 восъчни
дъсчици, които представляват разписки, които доказват финансови операции от
отпускане на кредит, начисляване на лихви, откупуване на право да се събират
данъци. Пазарът на роби е бил добре развит, като робите, които проявявали
интерес и амбиции, са получавали добро образование и са управлявали имуществото
на притежателя им.
Друго, с което впечатлява този
възкръснал от небитието град, са улиците, покрити с камък, пешеходните преходи,
високите тротоари, канавките за оттичане на вода, водопроводната система и
десетките фонтани, подхранвани с
подземни тръби.
Още по пътищата могат да се видят
белезите от колела на колесниците. По стените на сградите и по улиците има надписи, издълбани с длето, подобни на
днешните графити, като от съдържанието
им може да се научи за нравите на обществото, битувало в града. Не липсват и
обидни думи, което не е обичайно за древните народи. Но въпреки че са били
способен и много знаещ народ, помпейците не са имали представа що е то вулкан, съществува ли изобщо такова
нещо в природата и какво може да им се случи, ако той изригне. Не са подозирали
неговата разрушителната сила. Поради тази причина не са обърнали внимание на
това, че природата ги предупреждава. Няколко земни труса, птичките престават да
пеят, а от близките гори започнали да излизат диви животни. Пламтяща лава,
отровни газове и гореща вулканична пепел изригва от кратера на вулкана. Помпей
е засипан с шест метрова вулканична пепел за 1500 години./1650/.
Загинали са около 2000 души, намерени са
в различни пози по един или на групи. За изненада на учените до телата и са
били открити много злато, бижута със скъпоценни камъни и скъпоценни предмети от благородни метали. Обичали
са домовете и богатствата си, което най-вероятно е струвало и живота им. Но
дали е така, само Великите небеса знаят това, а за нас остава само задоволеното
любопитство и възхищението от видяната ценностна система от миналото, върху която не
можем да нанесем нашата, за да я разберем. Но мисля, че няма нужда да я разбираме,
достатъчно е само да направиш това, което трябва според Конфуций „Където и да отидеш,
иди с цялото си сърце“.
А сега с цялото си сърце към
Болоня, защото много неща ти харесват очите, но са малко тези, които харесва
сърцето. Този шеметен град е един от най-богатите и красиви в Италия, поради
това задоволява очите, грабнати от омайващите цветове на сградите, повечето в
червено, и сърцето – от многобройните
развлечения и мероприятия, разбира се в почивните дни, които се
организират по площадите, а накрая се оттичат по улиците, достигайки края на
града в един необятен парк.
Болоня има богата история,
красива архитектура, високо качество на живот
и обширен диапазон от търговски услуги. Разхождайки се из града, имаш
усещането, че времето е спряло в онези епохи, които са оставили своите
плетеници от тесни и широки улици, катедрали, църкви, покрити тротоари,
фонтани, гербове, кули и други нещица, като например, най-стария университет от
1088 г., в който са учили Данте, Ерасмус, Коперник, Петрарка и други знаменити
личности.
Гербовете и кулите, които са
изобилствали в града, са били изградени от богатите болонски фамилии. Всяка
фамилия е изработвала от красив до най-красив и пищен герб и колкото е имала
възможност най-висока кула, за да демонстрира своя престиж, сила и богатството. През средновековието кулите са наброявали
170, но до наши дни са останали само две, наречени Гаризенда и Азинели, високи
съответно 49 и 97 метра.“ Средновековен Манхатън“ би могъл да възкликне човек,
като си представи наличието на толкова много кули, нещо като съвременните небостъргачи.
Около площад „Маджоре“ се намират
най-хубавите и красиви сгради в Болоня, заобикалящи го като коледен венец.
Коледната звезда е базиликата „Сан Петронио“ . През почивните дни улиците
към площада са затворени за коли и
автобуси и можеш спокойно да се радваш на голяма част от стария град и
социалните контакти, които се предлагат. Първо обаче посетихме базиликата.
Започната е да се строи през 1390 година. Амбициите на проекта е бил
да бъде надмината по големина и пищност базиликата „Свети Петър“ в Рим.
Строителството продължило няколко века, но фасадата още не е довършена.
Продължителността на строителството не е била поради липсата на пари според
историците, а защото папите в Рим не желаели да има базилика по-голяма от тази
в Рим. За фасадата има версия, че не е
облицована все още, защото са съществували противоречия между желаещите да го
извършат, кметството и гражданите. На днешен език казано, от средновековието до
наши дни никой не успял да спечели обществената поръчка за довършване на базиликата поради
факта, че всеки си е мислил, че той е най-добрият и нему се полага да го
направи. По този повод ми идва мисълта, че всеки си е казвал защо да е той, а
да не съм аз, с какво съм по-лош, или на шопски „ защо да е Вуте, като може да
е Нане“, и започват да играят игра на
топчета или билюрчета. Играчите се опитват да избутат топчетата на другите,
като ползват всякакви средства и без да спазват правила. А то, дяволското топче, удряш го надясно, то
отива наляво или излиза извън корта. Базиликата е строго охранявана с оглед
сигурността на шедьоврите, които съхранява. Върху входната врата на храма има
скулптура, която можем да наречем мастърпийс на ренесанса от Джакомо дела
Куерчия.
Вътре има 22 параклиса с
произведения на изкуството, като най-интересен е този на Болонини, който е украсен с фрески, изобразяващи
небето и ада. Тук се намира най-големият
слънчев часовник, висок 66.8 метра и най-старият орган в Италия от 1475 година.
Дворецът „Акурсио“ е следващата
клонка на венеца, опасващ центъра на Болоня, който представлява комплекс от
няколко здания , строени през 14 и 16 век, включително и часовникова кула с
камбанария, чиято камбана тежи 4.7 тона.
Фонтанът „Нептун“, датиращ от
1567 година, впечатлява с бронзовата статуя, която красноречиво изразява мощта,
силата и контрола на бога на реките,
моретата и океаните. Използвани са много елементи за украса, ангели, делфини,
сирени, а в краката на бога лежат четири
статуи, изобразяващи четирите големи реки Ганг, Амазонка, Нил и Дунав.
Тризъбецът, който Нептун държи в ръка, е избран за лого на марката автомобили
„Мезарти“.
Ще спомена и за още една базилика
– Сан Доменико. Тя е съхранила творби на
младия Микеланджело, Никола Пизано, Филипо Липи и други.
Освен да се търчи по разни
забележителности, тук е удоволствие да се разхождаш по улиците на града и да
посетиш някое и друго кафене с интересен интериор, където да пийнеш хубаво кафе
и цитрусов сок или да се отбиеш в някой магазин за отбрани вина, където можеш
да си купиш бутилка вино и едновременно да изпиеш в приятна обстановка една чаша,
съпроводена с нещо пикантно.
Приятно е да се разходиш и по вия
„Индепенденца“ – внушителната и величествена главна централна улица. Оградена е
от огромни арки, под които се намират най-скъпите и лъскави магазини. Болоня е градът на арките, някои величествени,
други красиво изрисувани, а също и най-обикновени.
Над тротоарите на улиците са
изградени близо 40 километра арки, които играят ролята на покрив, предпазващ от слънце и дъжд. В централната
част на града почти няма тротоар, който да не е покрит.
Здравей Флоренция, отново сме
тук. Писала съм вече за нея, но винаги остава
още нещо да се каже. Този път нещото
беше базиликата „Санта Мария дел Фиоре“ и
Галерия Академия.
Разглеждали сме базиликата само отвън, но при това посещение
решихме да я видим и отвътре. След час и половина чакане на опашка се добрахме
до заветния връх. Заслужаваше си усилието, но външният ѝ вид е по- впечатляващ
от вътрешния. За това може би базиликата с нейната уникална камбанария са
логото на Флоренция. Тя е уникална с характеристиките
на архитектурните решения и имената на великите творци, оставили креативността
си в съграждането ѝ.
Тя е уникална с характеристиките
на архитектурните решения и имената на великите творци, оставили креативността
си в съграждането ѝ. Фасадата наистина е
зрелищна, завършена е през 19-ти век, шест века след първата копка през 1296
година. Облицована е с разноцветен и бял мрамор, доставен от Сиена, Карера, Прото
и други кариери, прорязан от превъзходни резби, а в безбройните нишите са поставени скулптурни
елементи и групи. Гледаш, гледаш и все едно си на едно невероятно
средновековно театрално представление. Куполът е проектиран и построен от
Филипо Брунелески, благодарение на който строежът на базиликата е завършен. Той измисля начин, как
да се построи кополът без скеле, като камъните на арките сами да се поддържат
до края на строежа.
Построява един в друг два взаимно поддържащи се купола,
като тухлите на своеобразния вътрешен купол при зидането били подредени
зигзагообразно. Така те се застъпвали една за друга и взаимно се подкрепяли.
Използвани са 4 милиона тухли, тежащи 1500 тона. Брунелески е взаимствал идеята за такъв вид
строеж от купола на Пантеона в Рим. По късно Микеланджело е използвал същата
идея при строежа на купола, който е още по-по голям, за базиликата „Свети
Петър“ в Рим. Като всяко значимо човешко творение и тук има елемент на легенда. На лявата страна на
Дуомото има изобразена глава на бик. В
преданията се разказват две истории. Едната, че строителите увековечават бика,
като основен помощник при изгражданото на храма, а другата е романтична и
по-вероятна. Един от строителите се влюбил в жената на търговец с кантора срещу базиликата. Възмутен от изневярата търговецът
се оплакал на епископа, че строителят е съблазнил съпругата му. Но любовта им е била взаимна и по тази причина
строителят е поставил главата на бика с рога към търговската кантора, за да
напомня на търговеца къде е истинската любов на жена му. Камбанарията на Джото
според учените анализатори е величие,
което показва неустоимото стремление на човека към Господ, към небесата и
висините на духа.
Тя е изградена по-скоро с
декоративна цел, за да илюстрира величието, военната мощ и богатството на
Флоренция. Приложена е техниката „прахоскуро“, което я прави да изглежда като
нарисувана. Въпреки, че е огромна, камбанарията е по-скоро бижу, отколкото
сграда. В трите вида мрамор, с който е облицована - бял, зелен и розов, умело
са вплетени готически отвори, усукани колони, мозайки и други орнаменти.
Вътрешният интериор е по-малко
атрактивен, но това не значи, че е незначим. Стените са бели, за да се докаже
може би, че гениалността не се нуждае от
пищност. Сигурно е така, защото по този повод се сетих за един италиански
фигурист върху лед, който изненадващо стана трети в тазгодишното издание на Гран
При в Хирошима Япония. За неговата визия
коментатора се изказа, че въпреки костюмът му да е семпъл, само от черен
панталон и бяла риза, е достигнал високо класиране без да е необходимо да има
по костюма му безброй скъпоструващи атрактивни разноцветни камъчета. Та на
думата, вътре има часовник от 1443
година, който работи изключително точно и до днес не е сверяван, безотказно
показва каноническите часове, започвайки от първия час след залез слънце. В
белотата изпъква портрет на Данте Алигиери в ръка с неговата „Божествена
комедия“. Куполът отвътре е изрисуван от Вазари, а след неговата смърт
вътрешният дизайн е довършен от негов ученик, който украсява цялата катедрала, пресъздавайки сцени от Страшният съд.
Галерия Академия, сме я
пренебрегвали в предишните ни посещения във Флоренция, защото по-значими са галерия
„Уфиций“ и Дворецът „Пити“ разбира се. След като сме били вече там, ни оставаше
да видим и тази галерия, тъй като тя е
известна като музеят на Микеланджело и неговия „Давид“.
Централния коридор на галерията е
подреден така, че първо преминаваш покрай четирите статуи на Микеланджело,
наречени „Пленници“. От мраморен блок се
извисяват човешки фигури, които още не са придобили съвършената си форма,
правени са по поръчка на папа Юлий II за четирите ъгъла на гробницата му. Четирите статуи
на маестрото показват как той с
въображението си извлича от мраморния камък образа на човека пленник или роб.
Трудно е да се обясни дали са незавършени или съзнателно са оставени така. По
вероятно да е второто, защото сигурно е имал предвид да покаже стремежа на
робите да се освободят от оковите на камъка, въпреки препятствията и трудностите.
Да покаже неразрешимия конфликт между човека и вражеските му сили. След тях
пред теб изведнъж под купол блеснал в светлина
се извисява перфектната скулптура на „Давид“. Изваяна е в периода 1501- 1504
година с височина 6 метра от повредено парче мрамор. Микеланджело пресъздава библейския герой Давид, който е
убил Голият с прашка.
Изобразен е преди битката като
младо нежно момче с мъжествен вид, което
съчетава в себе си нежност и
осъзнато величие. Готов е за битка,
спокоен, съсредоточен, без мускулно напрежение, но веждите са злобно присвити, очите
искрят от гняв, позата на тялото е в свободна - класически пример за подготовка
на смъртоносното движение. Прашката, която носи на гърба, метната през рамо, е
едвам забележимо повдигната, камъкът в ръката е стиснат, готов за полет. Според
учени е придаден повече артистичен вид
на Давид, решен е да победи не толкова със сила, а с ум. По тази причина
пропорциите на тялото не са изкривени,
особено в горната си част. Ръката обаче, която държи камъка, е твърде
голяма, нарочно направена така от
маестрото, за да се подсили прякора на Давид „manu fortis“ силна ръка. В позата, в която е изобразен Давид, често
е изобразяван и Херкулес. Перфектната анатомична форма на човешкото мъжко тяло е станала символ на Флорентинската република.
След търченето в средновековието,
се върнахме в нашият си свят, като се отдадохме на приятни разходки из града,
пихме превъзходно кафе със сладкиши в едно прекрасно кафене, обядвахме с хубаво
вино и пикантно карпачо. И след като ходихме там, където на нас ни беше хубаво,
а не там, където е хубаво, се разделихме с Флоренция.
Ред е на Венеция.
Били сме там много пъти, но всеки път е
различно. Това е град, който е чудесен по всяко време на деня и нощта, през
който и да е сезон, дори и при наводнени улици и площади. Легендата разказва,
че се е появил през 421 година от морската пяна, също както се е появила
Венера. Тя е богиня на пролетта, красотата, любовта и живота, същото според
легендата се казва и за града, който през вековете се е превърнал в романтичен
символ на надеждата за сбъдване на всички мечти. Градът почти не е променил визията си още от 810 година, гледайки художествените платна на
старите майстори. Може би по тази причина, идвайки отново тук, имаш чувството,
че те е нямало само два дни, а то са минали няколко години. Бяхме решили през
този ден във Венеция да се почувстваме като бохеми, вкусвайки като тях от еликсира
на живота, от въздуха на голямото можене. Разходихме се из тесните каменни
улички, любувахме се на морската лагуна,
и изживяхме „la dolce vita“, в превод да
изживееш сладостта на живота. Това става като
си пийнеш от една тайнствена напитка-хубаво червено венецианско вино.
Както казват италианците виното е песен, танц, любов и тръпка. И наистина, такова вино не бях пила през
живота си, истински шемет за сетивата! Италианците си имат приказка „Да отидем
на сянка“, което значи „да пийнем по едно вино“, а обиколката по баровете се
нарича обиколка под сенките. Тази подкана води началото си от миналото, когато
на площада се е продавало наливно вино от венециански производители. Но тъй
като площадът е винаги огрян от слънце, сергиите са били разположени под
сянката на камбанарията. Е, не мина и без
любимото ни мероприятие, посещение на забележителност, но беше само едно,
Музея Корер.
Той се намира на площад „Сан Марко“. На три етажа в една от сградите, обикалящи
площада. Можеш да си направиш „пътешествие“ през историята и изкуството на
Венеция, изразяващо се в картини,
графики, монети, оръжия, карти, глобуси, книги, изящни предмети от слонова кост
и други материали, реликви от Античността и други интересни неща, които нито
мога да изброя, а и не всичко мога да запомня.
Това беше този път, но оставихме надежда в сърцата си, за да могат
мечтите да ни намерят отново и пак да посетим Венеция, без да се е превърнала в
тематичен парк и така да загуби душата си.
Няма да разказвам за Пиза, защото
вече съм споделила в предишни пътеписи, що е тя и какво те привлича там. Но ето една снимка от самия град, в който не
бяхме влизали при първото ни посещение.
Ще ви разкажа за Асизи.
Това е град който пърха с
криле и със свистящ глас ти казва: вижте
и мен, въпреки че не съм райска птица като Рим, нито малахитово рибарче като Флоренция , нито красив и горд паун като Венеция. Но заслужавам
внимание и възхита, защото и аз съм красива птицата като така наречената мандаринка, пъстроцветна, весела, значима и
заслужавам нужното внимание и възхита. Мандаринка казват на птицата, защото е
пъстра като древните административни служители
от Древен Китай. Асизи е не само красив град, но и град, внушаващ
уважение. След Рим това е второто по важност място за католиците. Точките на
няколко поклоннически пътя, включително Via Francigena of San Francesco с дължина 250 километра, се намират тук. В
Асизи е роден, живял и погребан Свети Франциск, патронът на Италия. Той е
бродил из целия свят, правил е само добрини, пренебрегвайки собствения си
комфорт и здраве. С една дума, изживял е живота си повече от достойно. В негова прослава и спомен е изградена базиликата
„Свети Франциск“.
Историята на нейното строителство
е дълга, обхваща две църкви една в друга и през вековете е преустройвана, а
вътрешните стени са изписани с картини, които илюстрират подробни епизоди от
живота на Свети Франциск, от Стария и Новия Завет, което ги превръща в библия
за непросветените. Освен стените впечатляващ е и папският олтар. В тази
базилика венчават цар Борис III и царица Йоана. По късно тя е погребана тук, като в
нейна чест главният булевард на Асизи е именуван „Джованна ди Савоя“. Много
интересни забележителности има тук, но времето ни беше ограничено. Но не
съжаляваме, защото тук въздухът и панорамните гледки са кристално чисти,
особено след дъжд, както на нас ни се
случи, което ни предразположи за
разходка и добиване на впечатления. А то си имаше достатъчно. Тесни
улички, обградени с уютно украсени стени на къщите със цветя, удобни и
впечатляващи площади и най-вече невъобразима гледка към Умбрия, също като
гледката към Париж от Афеловата кула.
А каква гледка представляваха магазинчетата за
сладкиши? Нямам думи да ги опиша, особено като си помисля колко евро се изниза
от пръстите ни за тях, а също и за деликатесите с трюфели. Но нейсе, един път
се живее, нали? Чудесна локация е Асизи, много песни за възхвала могат да се
изпеят, но колкото толкова. Време е да ви
разкажа хубави неща и за други хубави
местенца като Загреб и Любляна.
Любляна е била в древността в
пределите на Свещената римска империя и хабсургска административна единица. Тя
е кръстопът между славянския свят и западните германски и римски култури.
Интересен е старият град, смесица от стилове, които са запазени и до днес в
автентичен вид. Градът добива европейски
вид след възстановяването му от
земетресение през 1895 г., в стил сецесион
по подобие на Виена.
В Любляна си имат замък, намиращ се на един висок
хълм в центъра на града от 11 век, красиви мостове, украсени с колони и
дракони, парк „Тиволи“ като зелен рай за
жителите на града, франциска църква „Благовещение“, много кафенета, пазарчета,
магазинчета с интересни неща. Имат си и площад „Прешерън“, в центъра на който
се намира статуята на Франсе Прешърън -словенски
поет-романтик от първата половина на 19-ти век. Паметникът е ориентиран с лице към сградата, където е живяла неговата
вдъхновителка Джулия Примик, неблаговолила да сподели любовта му. Ето нещо от него:
Очите си аз питам всеки ден
Да те обичам ли; мълча смутен.“
Знае изгревът-жълтица на деня.
И още едно за виното:
Другари, пак лозите нам вино
дадоха нектар;
Той сила лей в гърдите, от скърби
тежки то е цяр
Дух бодри и мори тъгата в нашите
гърди.“
Приятно градче си е Любляна,
посрещна ни с дъжд, изпрати ни със слънце и със заръка, ако искаме наистина да ѝ
се порадваме, да я посетим за по-дълго време.
И накрая да кажем нещо и за
Загреб. Това е град с бурна история, с добре запазено историческо наследство. В подножието на два
хълма е оформен площад, който е център на града. Казва се „Пан Йосип Йелачич“, хърватски
герой. Във връзка с този пан се разказва
древна легенда, според която името на Загреб идва от името на един извор,
наречен Мандущевац. През един слънчев ден, на връщане от победна битка, храбрият
пан, уморен и жаден, моли девойката Манда да му загребе вода от извора. Оттук произлиза името на извора, а и името на
града-Загреб /загребвам/. Долният град на Загреб е изграден по строг
градоустройствен план, улиците са прави и еднакво широки, а сградите еднотипни
и с определена височина. Широките площади
и монументалните постройки в духа на класицизма, пръснати сред
многобройни паркове и градини, придават облик на днешния Загреб. 
Фасадите на сградите са добре
запазени, наподобяващи „книжка с картинки“, която ни представя историческите
събития, преминали през вековете до днес.
В горния, или стария, град са
съхранени : Катедралата „Света Богородица“ от 13-ти век, красива и пищна, особено
параклиса на Светите братя Кирил и Методи, тук делото им се почита, статуята на
Дева Мария с четири ангела, точно пред църквата; каменна порта на средновековния град Градец, църквата свети Марк - най-старата запазена
сграда до днес от 13-ти век. Тя се отличава с интересен шарен покрив, направен
от пъстроцветни глазирани плочи. Църквата
„Свети Кирил и Методи“ като почит към братята, които през 867 година
пристигат на мисия в област Панония, част от която е и днешна Хърватия.
Създадената от тях азбука - глаголицата – се е използвала на територията на Хърватия
до 19-ти век, предимно в богослужебните книги. Църквата на езуитите „Свети
Константин“ е запазен пример на бароков разкош. Имат си хубава ботаническа
градина, театър, музикална градина и разбира се, кафенета и други места за
развлечения.
Та това беше за нашето
пътешествие от тази пролет. Някои казват, че щом човек открие радостта на
пътуването, иска още и още. Защото е
сигурно, че се трупат ценни спомени, които са живи, докато си жив, и са
богатство, което никой никога не може да ти отнеме. Затова щом се завърнем
вкъщи, започваме веднага да планираме следващото си пътешествие. Защото осъзнаваме
също, че по света всички си приличаме, имаме еднакви цели, възможности, радости и
въжделения, Приличаме си и по това, че обичаме домът си и най-вече, че сме и
върли родинолюбци. Не съм сбъркала думата.
И както казват шопите:
Гявол да те вземе отечество мило!
Нека да си дума кой каквото сака,
нека да ни лаят пцета по сокака,
ама и Русия на деда Ивана
да дойде да каже: триста гроша
давам!
Отечество мило, я те па не давам!
Дойде ред да кажа довиждане за тази година и както
казват китайците, ако Великото небе реши да ми отпусне още живот и здраве, ще
се срещнем и през следващата година.
Няма коментари:
Публикуване на коментар