Италия - има ли друго място на света като Италия?

Не, няма на света нищо повторимо като в Италия! Всичко си е хубаво там: природа, история, култура, храна и хора. Много неща могат да се видят, научат и  разберат там за света, за неговите порядки и закони, които са били  през вековете и които  са актуални и днес. Тя е широко скроена, също като света.  Тук нагледно са илюстрирани  върховете и паденията на европейската история и култура. Някои умни хора, а аз понякога се съобразявам с тях, особено ако ми допада мисълта им, казват, че щастието е пътуване, а не дестинация. За това решихме, тази година да се разходим отново  до Италия. Но нали сме родени с набор от умения, много от които дори не знаем, ме осени едно вдъхновение за стихотворение, въпреки че не обичам поезията. По подобие на Вазовото, където детенцето хубаво, отива на училище, макар и слабичко, от книга да учи и добро да сполучи, аз сътворих това:

-  Госпожо хубава!
Къде в ръце
С таз малка кошничка?
- Отивам,  приятели,
макар и недотам богатичка,
в Италия да се разходя
очите си да насладя,
душа си да възрадвам!

Защо Италия ли ? Ами тя възрадва душата  ми, а моите хубави очи винаги  й се наслаждават. Защото и както казват,  цветята са усмивката на земята. А  усмивката на Италия може да се сравни само с най-красивото цвете,  най-изящната  рожба на природата,  наречено „Стрелиция“-известно още като райско цвете. Това е едно екзотично растение с прекрасни цветове, вълнуващо с прелестната си хармония  от багри и нюанси. 

В тази страна хората и природата са били в тандем и са сътворили велики неща. Едно от тях е Рим. За Рим съм писала в блога от първото ни посещение в този велик град.  Но сега при второто , въпреки че тогава  не хвърлихме монета във фонтана „Ди Треви“, се върнахме отново. От  местата, които посетихме,  осъзнахме, че той  наистина е велик и си доказахме защо е вечен.  Защото има не само богата история, оцелява през вековете, но и в днешно време все повече процъфтява. Вечен град, най-велик и романтичен, най-древен, с 3000-годишна история. Притежава всичко, което може да има по света: папа, кардинали, художници, скулптури, поети, писатели, философи, велики владетели, грандиозни забележителности, градини, дворци, катедрали, любовници, шумен и разгулен живот, паста, кафе, сладолед, вино и всичко друго, което човек може да поиска, а и това което може да не знае, че може да пожелае. Град, необятен и както  казва за него италианският журналист Силвио Негро „Един живот не стига за Рим.

Много от порядките в днешно време водят началото си от Рим. Например, обичаят с целувката между младоженците в края на церемонията. Само символът е друг. В наше време е символ за обич и вярност, а при римляните  целувката е служела като печат, защото сватбата  се е смятала за вид сключен договор между две семейства.

Първия шопинг център е построен в Рим от император Траян, състоящ се от няколко етажа-хранителни продукти, подправки и дрехи.

Името на Канарските острови е дадено също от Римляните, а не от името на птиците на островите. То произтича от  латинската дума  Canis-куче.   Когато римляните са завладели тези острови и се сблъскали с обитателите му, които обожавали кучето, са наименували островите Канарски. И сега на герба на Канарските острови,  щитът се поддържа от кучета, а многото птици, които живеят там, са получили името си канарчета.  

А красивият лилав цвят, който много хора обожават? Добивали са го от специален вид рапани, затова е можело  да си го позволят само императорите,  и те го избрали за техен символ. Всички владетели в следващите векове също са го ползвали за свой символ. Лилавият цвят не е ползван като багра в  нито едно държавно знаме, именно  поради факта, че е производството му е скъпо.
Целите на второто ни посещение в Рим бяха местата, където могат да се видят оригинални картини на Караваджо - художник със завидна слава и до днес, и скулптури на Бернини - недостижим майстор и перфектен за всички времена. Но да почнем по ред. Първо за Бернини и вила Боргезе.

Вила Боргезе е място, където са събрани най-известните и значими оригинални  картини и скулптури на известни майстори. За времето си вилата  е била и политически център на Рим. Тук са си давали срещи политици от европейски ранг, сключвали са се милиони сделки, а най-изтъкнатите художници, архитекти и скулптури се надпреварвали за поръчки и слава.  Сградата е изключително красива, с фасада, блестяща в искрящо бяло, а вътрешният интериор е неоценим. Паркът, сред който се намира това пленително богатство, е един от на-големите в Италия.  В древен Рим той е бил известен  като градините на  Лукул-виден политик през късната древна римска република. Разположен е на хълма Пинчо, който е свързан с аристократичната фамилия Боргезе. От хълма се открива прекрасна гледка към цял Рим, подобна на тази от Айфеловата кула към Париж. Изпитваш едно неподправено възхищение.

Виден представител на тази фамилия е бил папа Павел V (Камило Боргезе), който е бил покровител на Бернини /1576-1633 год/. Ползвайки се от височайшото благоволение, той решава да изгради на този хълм земен рай, състоящ се от  езера, фонтани, алеи, вили, градини и т.н.  Създал е наистина рай, а колекцията  от художествени шедьоври е прекрасна. Колекционерът  Боргезе е останал в историята на колекционерството, като най-запаленият, но и най-безскрупулният брутален събирач и търсач на тези картини и скулптури. Прилагал е много коварни методи, за да се сдобие с уникални, ценни, значими и неповторими произведения на изкуството.  Един пример. Веднъж си наумява да придобие от Перуджа един абсолютен шедьовър на Рафаело Санцио. И така една нощ картината била открадната, а на другия ден се озовала във вила Боргезе. Перуджанците,  възмутени, се разбунтували, а Боргезе със съдействието на Папата изпратил войници, за да потушат бунта им, а после за утешение им изпратил копие.  Друг пример, колекцията на Кавалер д’Арпино, значим артист и колекционер от 17-ти век, който е укривал за известно време Караваджо, също е във вилата . Един ден бива арестуван по поръка на Боргезе и заплашен със смърт. Боргезе обаче му дава възможност да спаси живота си с цената на неговата колекция от шедьоври, един от които е картината на Караваджо „Момче с кошница с плодове“ .  Неговата бруталност е била покровителствена от  чичо му Папата. По този начин обаче папата можел да го държи далеч от властта, защото е бил неспособен за политик и за негов наследник, каквато представа и намерение е имал за него първоначално.

Така Боргезе едновременно патрон на Бернини и почитател на Караваджо, събира в колекцията си много от техните най-хубави произведения, които и до днес радват много почитатели на тяхното изкуство. Не мога да  разкажа за всичко, което има там и което дълбоко ме е впечатлило, затова ще се спра само на няколко скулптури и картини.

Първо Бернини. Той е един от най-големият архитекти и скулптори в света.  Автор е на много проекти , които придават очарователният облик на Рим. Най-забележителните му творби са: Фонтанът на четирите реки на площад Навона, слончето на площад Минерва, някои от статуите на моста „Сант Анджело“, бронзовият балдахин над централния олтар в базиликата „Свети Петър“, а също и на внушителната пиаца и колонада пред нея и много други.

Но най-впечатляваща и доставяща спонтанна и болезнено запомняща се  форма на удоволствие е скулптурата на Аполон и Дафне, най-голямото съкровище във вила Боргезе според моето, разбира се, скромно мнение.

Мит за любовта на Аполон към Дафне. Той я жадувал страстно, преследвал я неуморно с копнеж за притежание. Тя е красива, нежна и мечтана, но любовта на Аполон я прави нещастна, поради което моли баща си да я спаси. Той я превръща в лаврово дърво. Но дори и така Аполон продължава да я обича и като не може да бъде негова жена става негово дърво. „О, Лавър, винаги ще нося твоите листа върху китара си и винаги ще грееш върху челата на римските генерали, когато провъзгласяват триумфа си в Капитолия“, възкликва Овидий. Статуята е перфектна и незабравима. Театралният ефект, който създава, е поразителен, а техниката на изпълнение  - брилянтна. Мраморът е моделиран така, както никой друг не го е правил. Изпод ръцете на Бернини този твърд бял камък се превръща в почти прозрачни, потрепващи от вятъра листа, в здрави корени, в храсти, в мека, сладострастна човешка плът или камък. Това е метаморфозата на мрамора, превръщането  и одухотворяването му от Бернини в благородна материя. Той успява да хване красотата на човешкото тяло в движението, в еманацията на неговите  физически способности, когато неговата телесна температура е най-висока, еманация, която същевременно  е наситена с голям еротичен потенциал. Но същевременно Бернини загатва с тази скулптура  за печалната участ на тези, които дръзват да предизвикат съдбата: в шепите им накрая остават единствено изсъхнали листа и горчиви плодове, или познатото ни с пръст в устата. Поради тази причина върху фундамента на скулптурата е написано:

Quisquis amans sequitur                   Превод: Който обзет от любов, преследва

Figitivae gaudia formae                              временните форми на удоволствието,

Fronde manus implet baccas                     накрая изпълва ръцете си с листа и

Seu carpit Amaras.                                       горчиви плодове.

Във вилата се намира и  статуята на Давид от Бернини. Тя е много по-различна от тази на Микеланджело,  която е по-статична и недотам жизнена и напрегната, но разбира се, която носи съвсем друго послание.

Тази на Бернини е по-близка на елинската творба, защото се усеща хармонията между тялото и духа в движенията и емоциите. Уловен е моментът на замахването, подчертано от извръщането на тялото. Лицето му е напрегнато. Погледът на Давид – съсредоточен, преценяващ къде точно е неговият враг. Този поглед ти придава усещането, че врагът присъства срещу него и той е готов да го победи.

Другата впечатляваща скулптура е така наречената „Истина“. Тя е изработена от грозен на пръв поглед тъмнозелен мрамор. Представлява полулегнала не особено красива млада жена, разбулена от времето/ 1645-52 година/. Няма да те впечатли, ако не се замислиш защо е наречена „Истината“.  Мислейки, стигаш до извода, че скулптурата не е по-малко значима от тази на „Аполон и Дафне“. Всички сме наясно, че истината  никога не е  цветуща, нежна и привлекателна. Тя почти винаги е нелицеприятна. Стигнала съм до един извод, че кажеш ли на някого или напишеш в социалните мрежи истината за някое събитие, предизвикано от даден индивид, на минутата си охарактеризиран с най-грозни епитети, което ще рече, че си прав и твърдението ти е право.  Мисля си, че  Бернини  е усетил значението на истината, когато умира неговият покровител  папа Урбан VIII, с което щастието му намалява и тогава именно е създал тази скулптура. При първата им аудиенция папата е изрекъл следните думи: “Вие имате голямо щастие, кавалере, че папа е станал Матео Барберини, но ние сме още по-щастливи, че кавалиере Бернини живее и по времето на нашето папство“.

Разбира се, колкото и некрасиво да изглежда, трябва приемем неоспоримия  факт, че  истина е грозна откъдето и да я погледнеш и  откакто свят светува. Трудно  е да просперираш без покровител-меценат, богат и влиятелен, папа, кардинал, крал, цар, политик или друго някакво богато светило или по нашенски без вуйчо владика.

Второто вълнуващо преживяване е Караваджо. Художник, чийто живот прилича на приключенски роман. Издигнат на пиедестал от възхитени почитатели, ненавиждан от бездарници и завистници, наричан „римски разбойник“, конфликтен, неуравновесен, „проклет“ художник. Говорят, че характерът на човека е неговата съдба. От нея не можеш да избягаш. Но той е същевременно един от най-великите новатори в историята на живописта. Първият режисьор в света на рисуването. Изкуството, което създава,  наистина прилича на живота му – необуздано, пълно с чувства и без радост. Рисува бързо, директно, без предварителни ескизи. Реализмът му е смятан за неприемливо вулгарен, а драматизмът - високо ценен.  В картините му живее, страда и умира народът на Италия. Библейските мотиви са представени като  жанрови сцени от всекидневието, а образите на Христос, Богородица и апостолите в портрети на срещнати хора по житейския му път.

Оригиналните картини на Караваджо, които видяхме са :

 „Момче с кошница с плодове“

Колоритни лирични настроения те обземат, когато гледаш тази картина. Художникът е използвал техниката си, за да съчетае драматичното осветяване на  фигурите си на тъмен фон с реалистичното представяне на състоянието на човешката фигура. Моделът за момчето е бил един негов добър приятел на 16 години. Младостта на  юношата, държащ пълна кошница с пресни плодове, навеждат на мисъл, според някои тълкователи на картини, че Караваджо  показва в картината, колко трайна е  непорочността на младия  човек в този невъзможен, но обичан живот по онова време, че и днес. Непорочният живот  е толкова дълъг, колкото време е нужно на плодовете да изгният.  Дали е така може само да се гадае. Но като се замисля, то и за днешните дни важи същата максима,  за дължината на непорочния живот на  някои млади хора, които в ранна възраст са със секса, дрогата и неприличното поведение първи приятели, но причината е с други нюанси.  

„Болният Бакхус“ - в тази творба на Караваджо се появяват първи признаци на драматизъм. Тук той прави опит да се шегува със земната природа на човека и същевременно да се извиси над нея. Предполага се, че е автопортрет, когато е бил болен от малария.

„Свети Йероним“

Платно, което прави Караваджо знаменит. Тук изпъква качеството на художника – владетел на нощта и нейните цветове, светлосенки на тъмен фон. Картините са две под това заглавие. Тази, която не видяхме се намира в параклиса на катедралата „Свети Йоан Кръстител“ във Валета.

„Давид с глава на Голият“ е последната му творба.

Изобразил е себе си в плачевно състояние. Пиян, бит, болен, изоставен, но с прозираща  последна искрица надежда за живот, тлееща под болката и отчаянието.

В епитафът на надгробния му камък,  съчинен от негов приятел,  пише, че  Караваджо-в рисуването е равностоен не на художник, а на самата Природа.

Картините на Караваджо, а и не само неговите разбира се, мога и без тълкувател да схвана какво е нарисувано, защо, какво е посланието и така нататък. Но гледайки някои съвременни картини, където по платното хаотично е нахвърлена боя, в друга само някакви петна или черти, което ще рече нещо като ден, нещо като нощ или нещо като нищо на света, не мога да разбера нищо, колкото и да ми се иска.  

Покрай Караваджо и Бернини щях да забравя да спомена и за една картина на Кореджо, която ми направи голямо впечатление.

„Даная и златния дъжд“

Вглеждайки се в платното, се вижда майсторството на художника в леките  игриви сюжети. Картината пресъздава легендата за Зевс и Даная, където  Амур подготвя Даная за вълнуващата среща със Зевс. Тя е била затворена от баща си в една кула, за да не се сбъдне предсказанието на оракула, че от ръката  на внук от  Даная ще бъде убит. Зевс прониква в кулата във вид на златен дъжд и след  срещата им се ражда Персей, който по-късно убива баща й.

И последното, на което ще се спра, за да ви заинтригувам да посетите вилата, ако  сте в Рим, е скулптурата на  Антонио Канова-вълнуващо изваяние на сестрата на Наполеон и съпруга на Камило Боргезе в образа на Венера.

Канова е италиански скулптор, известен с мраморните си статуи на известни личности, сред които и Наполеон Бонапарт. Най-много негови произведения са събрани в Лувъра и Ермитажа. Работи главно в Рим и Венеция, а най-известни негови творби са Персей с главата на Медуза, Амур и Психея, Трите Грации, Наполеон Бонапарт и разбира се тази на Паулина Бонапарт в образа на Венера, която му носи най-голяма слава. Постигнал е напълно автентичен огледален образ на модела, който се е славел с прекрасни и удивително правилни черти, съчетани със съвършена фигура. За нея поетът Арнауд казва „Тя е с удивително перфектна красота и невероятна морална изтънченост. Най-завладяващото същество, което някога съм виждал“. В същото време тя сама по себе си е била лекомислена, действала като ученичка. Притежавала е 600 рокли, милиони пари в скъпоценни камъни и винаги се е движела в карета, теглена от 6 коня. Умира от рак с огледало в ръка и чрез скулптурата си остава вечно млада според желанието си.  

Това, което споделих е само най-малка частица от значимите шедьоври, които могат да се видят. Над два часа най-малко са необходими, за да се обърне внимание на всичко, а за да посетите вилата се изисква предварителна резервация за ден и час, поне с месец  по-рано .

Водейки се от набелязаната ни цел, посещаваме двореца „Дория Панфили“.  Той принадлежи на богат аристократичен италиански род  Памфили. Построен е през 1435 година с монументална фасада в стил рококо и красива градина от портокалови дръвчета. Тук е разположена една от най-богатите колекции на  живописта през 16-18 век. Събрана е от Камило Памфили, племенник на папа Инокентий X. Портрет на папата, изработен от Веласкес, е една от на-ценните и велики портрети тук, запазен  като наследство от средновековието. Голяма част от експонатите са подарък от папата, който е бил част от рода Памфили-семейство Рампиля.  Племенникът Памфили,  обогатява колекцията през вековете и до ден-днешен  тя остава най-голямата галерия в Рим, която е все още частна. Галерията съдържа невероятна колекция от картини, скулптури и мебели. Известни творци, оставили част от своето изкуство  там, са Веронезе, Рафаело,Тициян, Белини, Караваджо и други. Не само  картини  могат да се видят  тук , но и много скулптурни портрети на фамилията Памфили, автентичен параклис, бална зала и много мебели от онова  време. Много от стените на залите са декорирани с автентични рисунки по стените. Аз като  малко невъзпитан Тома неверни пипнах с пръст, за да се убедя, че наистина е  рисунка, а не тапет.

Интересът ни беше най-вече за двете картини на Караваджо:

„Мария Магдалена“

Рисувана през 1576 година тя е една от най-религиозните картини на художника. Той умело пресъздава емоциите на неговата Мария Магдалена-млада жена, седяща на ниско столче, облечена в рокля с корсаж, бяла риза, дълъг шал и разпилени бижута около нея. Тя е скръстила ръце пред себе си, с наклонена глава като бивша блудница и затворени очи. Но в изображението на лицето не се чете разкаяние от блудния живот, а дълбоко смирение пред трудностите в живота, умора и безнадежност. Дори сълзите, които се стичат по лицето й показват всичката горчивина в душата й.

„Почивка на път за Египет“

Рисувана приз 1596 година, картината представя свещеното семейство, почиващо от пътуването си и събиращо сили и духовна енергия, за да продължи пътя към Египет. Идеалистична картина представена от художника по негов си начин и разбиране за идилия. В историите, които разказват  библейските картини, не се появява ангел, но това е решение на Караваджо. Ангелът е с гръб към зрителя, свири на цигулка и разделя картината на две части. Отдясно Мария спи под едно дърво с детето си, а от ляво Йосиф държи музикалните ноти на ангела. Вероятността на това събитие е твърде нереалистично, но ефекта, който се получава от точното изображение на детайлите-дървета, листа, камъни и други предмети, създават впечатление за автентичност.  Стойката на ангела с бяла роба около тялото е като очарователен музикален мотив и определя основния тон на композицията и помага за адаптивността на формите към историята.  

А сега за църквите.

Преди години по време на първите ни пътешествия, когато „перестройката“ още беше в зародиш, бяхме на екскурзия в бившия СССР. Маршрутът беше Киев, Талин, Ленинград и Москва. Прекрасни градове с голямо архитектурно и художествено наследство. Като го сравнявам с това, което виждам по време на пътешествията ни из Европа, все си мисля, че там беше много по-добро, а сега е на светлинни години по-добро.  Пиша това не да правя сравнение, всяко си има своята хубост, историческа и културна стойност, а за да направя връзка с църквите, които посетихме в Рим.  Когато бяхме в Талин, екскурзоводката ни разведе в една прекрасна църква, за която,  въпреки  далечния спомена, не съм  забравила видяното. На излизане от храма тя сподели с мен, че е неприятно изненада от факта, че никой от нас не запали свещ и не се помоли. Наложи се да  обясня, че за нас църквите са като културен паметник, картинна галерия за изкуство, а в нашата страна е забранено да влезеш в църква, да се молиш и палиш свещ. След толкова години и сега влизам в тях с чувството, че съм като в художествена галерия.  Тези, които посетихме в Рим, наистина са такива.  Например,   църквата Сан Луиджи деи    Франчези. Построена е през 1518-1589 година като национална църква на французите, живеещи в Рим.  Намира се близо да площад „Навона“. Украсена е луксозно с цветен мрамор, а капелата „Контарели“, посветена на св. Матей, е изписана от Караваджо. По-точно, има три негови автентични картини, за което можем да сме сигурни, щом се намират тук. Първата е „Призоваването на св. Матей“. Пресъздава библейската  сцена, в която Исус Христос среща  Матей на брега на Тивериадското езеро, където се събирали данъците от бирници като Матей. Със силата си да призовава и налага воля, той успял да го призове да тръгне след него и Матей тръгнал без вопъл. Втората е небезизвестната картина  „Свети Матей и Ангелът“

Поръчана е от френския кардинал Матео Кантарели.  Караваджо рисува две картини по тази библейска сцена. Първата не е одобрена от църквата защото Матей е изобразен като неук селянин, с груби разголени ръце и крака, а ангелът стои плътно до него и му шушне нещо в ухото. По лицето на Матей трудно може да се повярва, че е способен и призван  да запише Божието слово. Тази картина, за съжаление, бива унищожена през втората световна война в Германия.  Втората картина обаче и до днес може да се види в църквата. Пускаш едно евро, полумракът около нея изчезва, осветява се и така можеш да й се наслаждаваш. На нея Матей пише Евангелието под погледа на ангела, извисен над главата му. Светецът е изобразен с покрити крака и ръце, по достолепен и с ореол. Картината внушава, че Матей се е втурнал към масата, за да запише необходимите слова; столчето, на което е опрял коляното си, ти се струва, че още се клати във въздуха, а изражението на лицето  му е съсредоточено и одухотворено. Третата картина в капелата е „Мъченичеството на свети Матей“.

Тук натурализмът е драстичен. Комбинацията между  физическата и природната реалност, драматичното  и театралното използване на  светлосенките е новаторско уникално. Промяната от светлина към мрак със сравнително бърз преход става известно като Тенебризъм и предизвиква истински фурор през 1600 година, а с това Караваджо става популярен.Много художници също започват да го използват в картините си.

Другата църква, която представляваше интерес за нас, е „Санта Мария дел Пополо“. Католическа църква на ордена на августините в Рим, строена през 1472-77 година, а през 1655-1660 фасадата й е престроена в бароков стил. В храма се намира най-известната капела „Киджи“, проектирана от Рафаело, която е запазена почти в оригиналния си вид и е най-голямото съкровище на италианското ренесансово и бароково изкуство. Тук са  последните изваяния на Бернини- пророк Данаил с лъвовете-1658-1657 година и Авакум и Ангелът (1655-1661) година, изработени по поръчка на папа Александър VIII. В друга капела на същата църква пък има още два абсолютни шедьовъра Караваджо-„Разпятието на св Петър“-1601 година  и „Свети Павел по пътя за Дамаск“-1601 година. В първата картина художникът рисува св. Петър разпънат на кръст с главата надолу , тъй като светецът се чувствал недостоен да бъде сравняван с Христос и пожелал да бъде разпнат така. Във второто платно

е нарисуван моментт, когато Саул или апостол Павел пада от коня си по пътя към Дамаск. Апостолът е пресъздаден в момент на екстаз, породен от това, че е победен от духа на Христос. За ефекта, който се получава върху зрителя от картината, са ползвани от художника същите похвати както при някои от  другите му картини, където действащите лица   излизат от тъмен фон през  точка светлина.   Това е драматичен ефект, който прави героите да изглеждат като истински и театрални. Идеите на Караваджо  да рисува героите си като образи, срещани сред тълпата, което ги прави истински в комбинация с фона на картината, може би са повлияни от един свещеник на име Нери, който се е опитвал да обясни текстовете от Библията в проповедите си по по-разбираем и понятен за вярващите начин. Той постигал това като включвал в действията членове от най-ниския клас на обществото. В тази картина за засилване на драматичния момент Караваджо включва и друг елемент от прийомите си за рисуване - позите на героите. На пръв поглед доминиращ и заемащ най-много място в картината е конят. Той създава визуално напрежение в композицията с това, че е вдигнал единия си крак и сякаш всеки момент ще удари върху земята с мощните си копита. Оръженосецът също е извисен и доминиращ като образ.  Свети Павел обаче е нарисуван по-малък от коня, въпреки че също е централна фигура, паднал е по-гръб на земята, целия в рани, но присъствието му е най-мощно и най-силно привлича погледа на зрителя. Това се получава може би от позата на ръцете на апостол Павел, които са вдигнати нагоре и по този начин те закриват фигурите на коня и оръженосеца.

За скулптурите на Бернини също могат да се разкажат интересни неща.

Двете заедно са като сцена от театър. Едната е „Пророк Данаил с лъвовете“, а другата „Авакум и ангелът“. Ще разкажа легендата, за да се разбере защо са свързани двете скулптури.  Тя разказва как завистливи мъже с лоши помисли решават да погубят Данаил, защото царят на Вавилон Дарий го предпочитал пред другите, обсипвал го с богатства, уважавал го и се съобразявал с неговите съвети, които винаги били удачни поради добрите му  умствени способности.  Завистниците склоняват цар Дарий да издаде закон, който да повелява в течение на 30 дни никой да не се моли на друг бог или човек освен към царя. Ако някой не се подчини, трябвало да бъде хвърлен на лъвовете.  Те знаели, че въпреки закона, Данаил ще наруши забраната и ще се моли на своя бог и планът им да го унищожат ще проработи. И наистина, Данаил се помолил на своя бог и цар Дарий бил принуден да го хвърли на лъвове,  въпреки че осъзнавал измамата. Но за да намали болката от загубата на Данаил, той му казал: „Надявам се, че твоят Бог, на когото служиш, ще те спаси“. И той го спасил, като изпратил един ангел да нахрани лъвовете“.  Когато цар Дарий установил, че  Данаил е спасен, заповядал завистниците да бъдат хвърлени на лъвовете, които били изядени на мига. Ех, лошите хора ги е имало, има ги и ще пребъдат, но кажете ми моля, каква е основната причина хората да са толкова лоши, завистливи и да се гневят? Може би, защото знанията, способностите и богатството не са им собственост? Съпътстващата  скулптура „Авааку и ангелът“  изобразява епизода, в който  Бог помага на Данаил, а именно как ангелът води Аваакум към рова с лъвовете, където е хвърлен Данаил от цар Дарий, да ги нахрани.

Рим е град, за който нямаш достатъчно време от живота си, за  да можеш да видиш всички негови прекрасни забележителности. Но ще ви разкажа за още две, които ми доставиха голямо удоволствие. Замъкът  Сан Анджело,

построен през 135 година под името Мавзолея на Адриан. Император Адриан проектира сградата, като мавзолей за себе си  и членовете на семейството му. След това постройката придобива облика на  замък и става резиденция на папите и хранилище на ценностите им, а накрая затвор. В наши дни е музей.  Послужил е и за сцена на трето действие  от операта „Тоска“ на Пучини, където попада в затвора  осъденият на смърт художник Каварадоси. След разстрела  любовницата му  Тоска се самоубива, хвърляйки се от укрепленията на замъка в река Тибър. Според легенда името на замъка  Сан Анжело датира от 1590 година. През тази година върлувала чумна  епидемия. Папа Григорий Велики в един щастлив ден видял на върха на крепостта арахангел Михаил, слагайки меча си в ножницата, което означавало край на бедствието. Това дало повод за новото име на замъка.    В памет на събитието първо на върха на замъка е поставена дървена статуя на ангел. През годините, вследствие на различни  исторически събития, видът и материалът на статуята се е променяли. До наши дни в двора на замъка се е запазила тази на Рафаело де Монтелупо от 16-ти век, а на върха на замъка е тази на Петер Антон Вершафелт от 1753 година.

Ще завърша пътеписа си за второто ни  пътешествие в Рим с Боромини и неговият Коридор с колоните. Боромини е бароков архитект, живял и творил през 16-ти век. Неговите сгради са без прави линии, изобилие от причудливи архитектурни детайли и усложнена планировка на интериора. Първоначалният проект на катедралата „Свети Петър“ е негов, като в плана тя е с форма на огромен гръцки кръст с купол, но след неговата смърт проектът бива променен от новоизбрания архитект.

Коридорът с колоните или „Перспективата“  на Боромини е изработен по искане на кардинал  Спада като украса на дома му. Днес тя се смята за една от най-ярките примери на бароков илюзионизъм.

Това творение стъписва  и до днес с илюзията, която създава за дължина и дълбочина. Реализирана е през 1653 година. Заставайки пред колонадата, имате чувството, че коридорът е дълъг поне  30 метра, а в същност е 9 метра. Гледайки статуята на войната в дъното на колонадата, поставена на постамент, си мислите, че тя е колосално висока, а в действителност е само 90 сантиметра. За да създаде тази илюзия, Боромини сближава различните нива на повърхността на коридора към една единствена точка, крайните колони се доближават една до друга намалявайки размера на височината  им  до 2 метра. Кардинал Спада,  собственик на сградата, в чийто двор се намира колонадата, аргументира със стихове създадената илюзия. „Малките форми могат да изглеждат  големи при наличието на илюзия, но в действителност са незначителни. Така е и с нещата в света. Всичко е една илюзия“.
Може  нещата в света да са илюзия, но човек е създаден, не само да работи и скърби, а и да се радва. А светът е пълен с неща, които носят радост, стига да отпуснем душата си и да им се наслаждаваме. Да не сме алчни и да търсим от тях само полза вместо удоволствие. Джон Ръскин има тази идея и аз реших да я перифразирам и споделя с вас. Рим е град, който носи радост не само с миналото си величие, но и със съвремието си. Много е приятно да седнеш в някое уютно кафене, където се носи неповторим аромат на кафе и прекрасни сладкиши, които може да си избереш. Красиви мебели, кристални осветителни тела, хубави картини, някъде шумолящ фонтан, пълно удоволствие за едно кафе. Може да се обядва в малки ресторантчета, като домашни заведения за хранене, които предлагат много вкусна и топла храна, на момента приготвена, а виното, ако избереш правилното, което съдържателят ти предложи, е божествено. Можеш да си купиш страхотни качествени сирена-пекорино, пармиджано-реджано, моцарела, както и други вкусотии. Безцелната разходка покрай реката, мостовете, градините  и после почивка в кафене за чаша, изцеден в момента на поръчката сок от портокал или нарь е разкошь позволен от бога. Е това е за Рим. Мислех да пиша в този пътепис не само за него, но и за другите градове, които посетихме през този пролетен тур, Неапол, Помпей, Асизи, Пиза, Флоренция, Венеция, Любляна и Загреб,  но уви, увлякох се по Рим.  Затова реших да напиша за тях по-натам във времето, защото дългите четива са предизвикателство да се четат докрай.  Почнах по Вазов и ще завърша с него, че „всичко българско и родно, любя, тача и милея“, защото България, ако и да не е Рим, е по-своему богата, хубава,  светла и слънчева.  Поради тази причина  се придържам към едно становище на Конфуций. „Чувам и се старая да забравя“, че всички неудачници, независимо от пол, възраст, образование и обществено положение я хулят. Видях и запомних какво е по света. Преживях и разбрах, че светът е широко скроен и приемам   всичко и всеки един индивид  като  стойностен и значим.“