Австрия – историческите цветовете на Европа

Този цветове са създадени и запалени в Европа от слънцето, а са отразени върху земята от природата. 

Австрия - две хубави очи – Алпите и Дунав. Те са душата на Европа, като душата на дете в моите две хубави очи, като музика и слънчеви лъчи. Душата ми се радва на природната австрийска хубост, душата ми се моли тази радост да продължи.

За това встъпление се вдъхнових спонтанно след един разговор по телефона със сина ми. Изведнъж изплува в съзнанието ми стихотворението на Пейо Яворов „Две хубави очи“. Бях много учудена защо? Чела съм го преди много години, през миналия век. Но музата си знае работата и може би затова ми го припомни. Аз имам принцип да не обръщам гръб на хубавите неща в света. Оставам се в ръцете на съдбата и музата ми. Позволявам им да ме вдъхновяват и така попадам на места, които никога не съм предполагала, че съществуват и че ще видя някога, след което разказвам за тях с най-голямо удоволствие.   

Историята е хубаво нещо, но аз съм турист за удоволствие и предпочитам да разкажа за Австрия като страна позната ни с красивата си природа, хубавата музика, ароматните кафенета, парковете за отмора, дворците на великите личности и много други интересни неща. Ще разкажа за ехото от миналото и за смеха на настоящето. Тези две неща са вечно живи, както природата на тази красива планета Земя. 

И така, да започнем с Източните австрийски Алпи. През пролетта са като моите две хубави очи – пъстрозелени, което ще рече зеленото в тях са поляните, пъстрите точици – цветята по тях, а черното с бяла точица са величествените снежни върхове. Ако гърците биха имали предвид Алпите за божествения Олимп, нямаше да сбъркат. Горе високо в планината има много вили за гости туристи. Прекрасни, уютни, създаващи усещането за покой и топлина. Въздухът е кристално чист и упойващ. След разходка в планината, можеш да си отпочинеш след дългия, изпълнен с емоции от видяното ден. Утринта пък е още по-прекрасна след дългия праведен сън.  Изпълнен си с божествена  сила и имаш чувството, че за миг може да покориш света. Е, няма да го покориш, но нали го чувстваш, това е достатъчно да си щастлив, а от това по-хубаво няма. Река Дунав, втората по дължина река в Европа, допълва красотата на австрийската природа, тъй както красиво диамантено колие допълва красотата на божествено красива жена. Не само спокойните сини води, обилната растителност, пъстрият птичи свят доказват величието на реката, но и името, което ѝ е дадено – Дунав, от латински  Danubius, което било име на речно божество. Над кръглия басейн, от който извира Дунав, през 1895 г.  е изградена една каменна скулптурна композиция, изобразяваща майката-извор, сочеща пътя на своя син Дунав.

Австрия е не само красива, но притежава и богато културно и архитектурно наследство. Посетила съм няколко пъти само Залцбург и Виена, но това е достатъчно да си доволен, че съдбата те е наградила с такъв подарък. Радваш се на това, така както децата  се радват на коледен подарък. Както казва Хемингуей, да останеш дете не било лошо, но велико.

Залцбург е красив град, известен с великата си барокова архитектура, богата история, врата към Алпите и разбира се, Моцарт. Замъкът Хоензалцбург е една от многото средновековни архитектурни шедьоври на града.

Построен е за защита на града, а в днешно време основна емблемата на града. Оттук, като от дрон, може да се види красотата на  Злцбург и тогава си отговаряш на въпроса защо е толкова привлекателна дестинация за туристите.

За Централна Европа този замък е най-големият и най-добре запазен през вековете. Запазени са помещенията, декорирани и обзаведени в средновековен романтичен стил, експонирани са мебели, оръжия, музикални инструменти и други битови предмети. Ако обичаш да си фантазираш, можеш да си представиш, че си се пренесъл там с вълшебна машина на времето и да си направиш една вълнуваща емоционална разходка.

Като контрапункт на замъка в града се намира и най-малката къща, която можете да си представите, заобиколена от високи сгради, в които се помещават едни най-хубавите кафенета, предлагащи изкусителни торти и сладоледи. Къщата е била построена от един влюбен мъж за една нощ, като залог пред бащата на жената, с която е пожелал да изживее живота си. Успял е да си я спечели. Един друг обичащ мъж, Волф Дитрих, архиепископ на Залцбург от началото на 17 век, също построява дом за любимата си Саломе Алт, но за благодарност, че го е дарила с любов и 15 деца.  Това е дворецът Мирабел.

Тук забранената любов е имала свой израз и дълъг живот. Днес в двореца се помещава най-красивата сватбена зала и много влюбени от цял свят идват да се венчават тук. До нея се стига по една красива вита стълба, като на определени места бели статуи на ангелчета предупреждават  младоженците за трънливите храсти, които могат да се срещнат  по пътя на живота. Градината на двореца е разкошна, слънчево сияние от цветовете на магнолии, лалета, рози и други уханни цветя, които остават траен спомен в сетивата ти.

В тунелите от виещите се растения можеш да си отдъхнеш и да усетиш полъха на миналото и на бъдещето. По алеите има много статуи в гръцки стил, а най-емблематична за двореца и градините му е скулптурата, пресъздаваща забранената любов между Парис и Елена. Тяхната забранена любов обаче е свързана трагично с Троянската война. Парис е убит, а Елена е пощадена от съпруга си Менелей, който искал собственоръчно да я  убие за прелюбодеянието, но красотата ѝ я спасява. Архиепископите на Залцбург са били силни и независими не само в личния си живот, но и в обществения. Благодарение на техните силни характери, катедралата на града се е запазила до наши дни като един значим духовен център с великолепна фасада, масивни куполи и впечатляваща вътрешна декорация.

Помещенията са високи, обширни и просторни, събиращи до 10 000 души. Оригинални орнаменти и рисунки, орган с неповторима визия и звук допълват екотът от миналото и тропота от настоящето, което ме кара да се замисля за нас хората и способностите ни днес и  в предишните векове. Интерес представлява и един малък музей, който допълва представите ни за вековното изграждане, разрушаване, възстановяване и обновяване на катедралата през вековете, от започване на строителството ѝ през 774 година до днес. 

Залцбург е известен и с ежегодния си музикален фестивал, който се провежда през ноември. На него най-силно присъствие има от страна на финансовия и политически елит, които идват тук, за да се насладят на музикалното изкуство, представено от елитните оркестри - Виенската и Берлинската филхармония, Щатскапелата Дрезден и други. И във връзка с това  един спомен за Моцарт. Родната му къща може да се посети. Боядисана е в жълто, също като цвета на слънцето и императорските величие. В нея са експонирани портрети, вещи и музикални инструменти, използвани от семейство Моцарт.  Моцарт е бил влиятелен австрийски композитор от класическата епоха. Творчеството му обхваща  всички музикални жанрове. Написал е над 600 композиции. Притежавал е феноменален музикален слух, изключителна памет и блестящ изпълнителски, импровизаторски и композиционен дар.  Маниерът му на композиране е формиран в резултат на активна и осъзната дейност, продукт на неговия интелект, а не само на „вдъхновение“. Ще рече, способност за разсъждение, анализ и синтез на информацията, възприета, осъзната и правилно възпроизведена. Моцарт е велик талант, притежаващ и велика воля, защото талантът е даден от бога, а реализацията му е в ръцете на човека.

Паганини е казал, че на способните завиждат, на талантливите вредят, а на гениалните отмъщават. В тази връзка ми идва на ум за сагата Моцарт и Салиери.  Салиери е един от най-известните личности на музикалната култура  презXVIII-XIX век. Стара легенда свързва името му с Моцарт, набеждавайки го за предполагаем негов убиец. Така той става нарицателно за обозначаване на завистта на не дотам талантливия човек към талантливия. Но няма причина да е имало вражда между двамата, по скоро Моцарт е страдал от мания за преследване. Легендата има и национално-политически корени, които също са били неоснователни, но критици, биографи и журналисти са печелели известност от това. За живота на легендата през вековете са допринесли Пушкин с най-хубавата си малка драма „Мацарт и Салиери“ и Римски Корсаков с едноименната си опера. Мисля си, че едва ли Пушкин е имал предвид да заклейми Салиери като злодей отровител. По-скоро е искал да изрази мнението си за живота и за поведението на хората в този живот, а не да покаже как един гений наказва друг гений. Началото на драмата го доказва „Все говорят: нет правда на земле,Но правды нет и выше“.

Тези два стиха не случайно са поставени в начало, звучат загадъчно и са реплика на Салиери, не ги изрича Моцарт. Явно целта на Пушкин с тази трагедия е да покаже  „неправдата“ и да потърси проблема, който тази „неправда“ поставя в живота на великите. Разсъждава какво трябва да бъде изкуството и поведението на твореца  гений в сблъсъка на идеи. Всеки творец, и не само той, живее в свой свят и създава  изкуството си съобразно своите разбирания за живота. На базата на това се определя стилът и маниерът му на работа, а от там и житейското му поведение. Изкуството е едно, но в него  работят различни по талант, възраст и идейно-естетически  схващания творци. Оттам идва и разнообразието, подходите и богатството  на стиловете в изкуството. На тази основа често се разгарят остри бурини спорове, борби и дискусии, които имат за цел надмощие. И който оцелее в тази борба е не само гений, но и герой в разкази и легенди. И тъй като изкуството и културата изразяват социалните противоречия, единството на нацията, доминиращите обществени идеи, борбата за надмощие и оцеляване, то е вродена във всяко живо същество на земята. Ние често казваме „няма справедливост“, когато ни се случи неприятност или не стане това, което искаме да стане. В такава ситуация човек винаги е склонен в гнева си или в разочарованието си да обобщава, да превръща собствената си болка или личен проблем във всеобщо заключение за смисъла  на живота и характера на света. Така си облекчава болката. Щом светът е толкова лош и несправедлив, как  на мен да ми е добре – и тогава гневът отминава, но не на всеки, разбира се. Едни стават груби, агресивни и са способни да убият,  други това обобщение за  живота са му ключ към утеха, спокойствие и смирение, а трети лекуват болката си като споделят личните си проблеми с много хора. Без да пишем драма, опера или да създаваме легенди  за нас хората има по добра форма за споделяне – социалните мрежи. А може да си послушаш и музика от Моцарт: серенада, малка нощна музика, Реквием или нещо от „Сватбата на Фигаро“, „Дон Жуан“, „Отвличане от сарая“, „Така правят всички жени“  и други. Аз обичам това последното. Затварям очи в леко полегнало положение, с чаша хубава руска водка и музика в по-висок регистър от някое музикално величие, унасям се в мисли за бъдещи пътешествия и след час съм много добре, животът ми се струва, че е песен.

 Хубаво е в Залцбург да се разходиш покрай реката и в малките търговски улички с много атрактивни магазинчета.  Чисти и спретнати като в приказките.

Можеш да си купиш каквото пожелаеш, дори  коледни играчки и подаръци, независимо от сезона. Много красиви табели от ковано желязо с рисунки се извисяват над всяка витрина, по която от далеч получаваш информация какво може да видиш и да си купиш от тях. Очите, сърцето и душата са пълни, но на празен стомах не става. Затова има много кафенета с богато разнообразие от вкусове на кафе, торти, бонбони и т.н. Специално на туристите се препоръчват бонбоните „Моцарт“, ръчна изработка с домашен вкус. Заслужават си цената от 1 евро за бонбон.

Ами мисля, че това, което споделих с вас за Залцбург, е достатъчно и е време за най-светлия лъч от Австрия – Виена.

Естествено, градът е възникнал в средата на I век. Бил е построен от римски легион и е бил наречен Виндобона. След римляните в града намират  убежище  аварски и славянски племена, а през 1278 година става твърдина на династията Хабсбург и  център на култура, наука, музика и изискана  кухня. През XVI век  е обявена за столица на Австрия и тогава се превръща във водещ център вече на Европейската наука и култура, особено на музиката. Много са музикантите, които могат да се назоват, допринесли за тази слава, но на мен ми се иска да разкажа само за фамилията Щраус, защото той ми е най-близък по вкус и темперамент. Две поколения гениални музиканти сред великолепието на салоните и размириците във Виена. Има филм за живота им „Фамилия Щраус“, който е едно великолепно естетическо преживяване за сетивата. Сага за трагедията и триумфа, хронологична връзка между събития през един важен период от живота на композиторите и музикалната история  на света, който не се отнася само до любовта с „моята безсмъртна любима“ на Бетховен или егоцентричността  на Моцарт  в „Амадеос“, но много напомня на епоса „Верди“. Казват, че човек най-лесно запомнял стиховете, и то не само заради римите, а най-вече защото представлявали съзвучие с ударите на сърцата ни, с честотата на дишането ни. Ритъмът както в стиховете, така и в музиката е скелетът на всяка една хубава поезия, проза и музика. Когато нещо е облечено в ритъм, който пулсира заедно с ритъма на кръвта ни, то ще се хареса на целия свят и на много поколения.

Йохан Щраус-баща е композирал валсове, полка и маршове. Валсът е бърз танц, придобил популярност първо във Виена, след което бил разпространен в Англия, но с по-бавен ритъм. Корените на танца могат да се търсят в чешкия танц „матеник“ и „фурианте“, френския  „волт“ /лаволта/ и австрийския „лендлер“. Полката пък първоначално била чешки танц, което в превод означава половината, отнасящо се до половината стъпки, включени в танца. През 1835 година първо се разпространява в Прага, а през 1839 година и във Виена.

Йохан Щраус-син става музикант, благодарение на майка си. Тя скрито от баща му му помага да учи цигулка и теория на музиката. Щраус-баща е искал синът му да бъде държавен служител, за да има по-сигурно бъдеще в живота. Не е изпитвал завист или ревност към него от това, че може да стане по-добър от него, под слънцето има място за всички, но животът на музиканта не е бил лесен. Щраус-син първо е бил диригент на оркестъра за дворцови балове и е бил наречен „кралят на валса“. Първият си концерт изнася през 1844 година, който му носи огромен успех и му поправя път за концерти в Европа и Америка. През 1864 година среща Офенбах и под неговите окуражителни възгласи почва да композира оперети. Първата известна е „Прилепът“ през 1874 год, а след това „Една нощ във Венеция“, „Цигански барон“ и „Виенска кръв“. За благодарност към Сакс-Кобургготското семейство написва и две произведения за българската княжеска двойка „Марш в чест на Фердинант 1, княз български и валс за княгиня Луиза, негова съпруга“ . 

Всичко това е добро, но хубавите неща, хора и градове първо те  привличат с външния си вид.  А Виена каква е? Прекрасна! Вътрешният град, разбира се, е най-красивият, разположен между Ринг щрасе, една улица дълга 6 километра, и Дунавския канал. Рингът представлява  галерия от архитектурни шедьоври. Един от тях е операта. Открита е през 1869 година с операта „Дон Жуан“ на Моцарт, а през 1955 година, след като я възстановяват от разрушенията през Втората световна война, с операта „Фиделио“ на Бетовен. Тук са дирижирали Вагнер, Верди, Караян и други, а сред многото именити оперни артисти тук са пели Райна Кабаиванска, Николай Гяуров, Борис Христов, Гена Димитрова и други. Сградата е украсена с бронзови статуи, символизиращи героизъм, драма, фантазия, изкуство и любов. Друг един шедьовър е Австрийският парламент, изграден в класически гръцки стил през годините 1873-1883. Пред него се издига изящна статуя на Атина Палада от бял мрамор и с позлатен шлем. Следва Бургтеатър в стил барок, който има форма на лира, Виенският университет в стил  италиански ренесанс. Интерес представлява и кметството, изградено в готически стил. За него е характерна 100-метровата кула, наподобяваща камбанария – решение на архитекта. На върха на  кулата е поставен т.нар. Пазител на града. Това е една 3.5-метрова фигура на рицар с доспехи, държащ пика. Вътре освен кметството има огромна зала за различни културни и други мероприятия, изискан ресторант с красиви, пищно украсени зали в стил барок.

Но нека да разкажа за Шьонбрун, дворецът, който непременно се посещава от всеки посетил за първи път Виена. Той и градините му са  отражение на вкуса, интересите и аспирациите на Хабсбургите. През годините всеки един император е добавял или променял по нещо от интериора и екстериора. Накрая Мария Терезия го преобразува в стил  рококо и дворецът става истински център на австрийската империя и императорската фамилия. През 1918 година  австрийската република става собственик на двореца и отваря красивите зали, стаи и градини за посетители. Но според легендата пръв в изграждането му е бил римският император Максимилиян Втори, който по време на лов видял и харесал мястото заради красивата природа и извора с прекрасна вода. Тук той е постановил началото на отглеждането на редица екзотични растения и диви животни. Дворецът има 1401 стаи, от които само 40 са достъпни за посетители. Ще обърна внимание само на някои от тях, които са ми направили по-голямо впечатление. Това не означава, че другите не са интересни, но трябва да оставя нещо неразказано, защото, ако го посетите, трябва и вие да откриете нещо за себе си, кое да ви хареса и изненада.

Ореховата стая е облицована с великолепна орехова ламперия. Била е използвана от Франц Йосиф Втори за прием на чиновници и посланици по времето, когато е управлявал заедно с майка си. Салонът на императрицата е декориран с бяла коприна в съчетание със златна украшения. Стаята на Мария Антоанета е обзаведена с дървени пана, покрити със златна декорация. Там са изложени са много картини, сред които портретът на Мария Антоанета, изобразена в модно ловно облекло, което допълва интериора с финес и елегантност. В стаята  е подредена и маса за обедно хранене в автентичен стил за епохата. Най-зашеметяваща е голямата галерия, или т.нар. огледална зала по подобие на тази във Версай. Аранжирана е по времето владичеството на Мария Терезия. Характерно за нея е бяло-златния декор, големите пищни огледала, бляскавия паркет – изобщо параден интериор за провеждане на балове и приеми . Докоснеш ли обаче с крак паркета, започва магията. Пред очите си виждаш себе си в прекрасна бална рокля, до теб любимия мъж в моден костюм, и двамата се въртите  елегантно, прегърнати във вихъра на валса. Един миг но незабравим. По време  новогодишния концерт на виенската филхармония често се снимат балетни  етюди тук. Те са като допълнение в програмата на оркестъра, който изпълнява предимно творби на композиторите от семейство Щраус. Излъчва се от най-малко от 90 телевизии и се гледа от 50 милиона зрители. Билетите на живо варират от 35 до 1090 евро. Концертът завършва с три биса, като след първия се свири полка, след втория „Синият Дунав“, а след третия за край на концерта „Радецкият марш“ на Йохан Щраус - баща.

Ще спомена още и  за черната стая, мемориал в чест на Франц Първи, оформен от Мария Терезия в знак на тъга от загубата. По стените са монтирани  уникални черни лакови пана, изработени от императорската манифактура в Пекин.

Впечатляващи са също и източно-азиатските  кабинети, обзаведени с красиви китайски мотиви върху фин порцелан от Япония и Китай. Интересна е и порцелановата стая, служила за работен кабинет на Мария Терезия. Декорът ѝ е наситен с пищни гирлянди и между тях разположени 213 рисунки със сцени от китайския живот.

Парфюмът на миналото не е лошо нещо, но прекрасният дъх на екзотичните цветя и треви и ромоленето на вода от фонтаните, носещо се от градините на двореца, са неповторими. Самите градини са впечатляващи, изпълнени с удивителни цветни декорации от рози, лалета, теменужки, различни храсти и дървета.

Думите на стигат, за да се опише ефирното преживяване от една разходка из градините, затова ще спомена само за красивия фонтан на Нептун, повелителят на моретата и океаните. Величествен бог с тризъбец в ръка и до него богинята Тетис, която моли за безопасното пътуване на сина си  Ахил до Троя. Зад фонтана има пътека, която води  до Глотиерията -красива арка на върха на хълма над фонтана.

Може да се влезе още и в Палмовата къща, където се отглеждат различни видове цветя, които не виждаш всеки ден, както и в лабиринта за смелчаци и в най-стария зоопарк в света. Последните две не съм посетила, защото не ми остана време, а и  бяха в списъка  по интереси последни.

Белведере, дворец който също не е за пренебрегване.

Най-често се разглежда отвън. Има хубави градини, но и те могат да се пропуснат, ако нямате време.  Построен е в началото на 18-ти век за лятна резиденция на един от най-великия пълководец за времето принц Евгени Савойски. След смъртта му е купен от Мария Терезия. Дворецът олицетворява желанието на принца да излъчва величието на Австрия и собствената му военна слава. Съчетава се парадното аристократично величие с простотата, присъща на обикновения войник. Уникален бароков стил със зали с резба и позлата. Днес в двете  сгради е разположена австрийската художествена галерия с богата колекция от картини на именити  австрийски  художници. Най-голяма е колекцията на  Густав Климт - художник символист, основател на школа в изобразителното изкуство, известна като Виенски сецесион. Както казват някои критици той също като Роден използва митологията и алегорията, за да задоволи своята дълбоко еротична природа, а много от неговите рисунки издават чисто сексуалния му интерес към жените. Не случайно женската красота е централна тема в картините му, съчетани със стилизирани цветя, шапки и спирали. Ако има мъж, лицето е скрито. Картините му за времето си са предизвиквали възмущение от неприкритата еротика в тях. Предизвиквал е публиката и по-дразнещите се консервативни зрители остро са го критикували. Изразено недоволство е имало от всички кръгове – политически, естетически и религиозни. Естествена реакция, която ме подсеща за нарицателния латински израз „ O tempora. O more” в превод „О времена, о нрави“. Казал го е Цицерон в първата си реч против Каталина. Този израз е ползвал и Ботев за заглавие на едно от съчиненията си. Много е интересно и актуално и ще цитирам началото част от него, за да ви заинтригувам; „Седя и се чудя, защо човек се сърди, когато му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди, дори се радва, като му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце или теленце?“  Пита се, кое от тези животни е с по-голям и качествен мозък?

Много от картините на Климт са унищожени, а други са изгорели при пожар. В по-известните от тях, като „Целувката“, „Дворецът на Атина“ и други, художникът е използвал позлата, повлиян от пребиваването му във Венеция. По късно той рисува пейзажи в стил импресионизъм. Доказателството, че цитата на Цицерон е актуален, е това, че през 2006 година излиза, а през 2009 година мюзикъл, посветен на живота на Климт. Други художници, представени в галерията, съвременници на Климт, са Оскар Кокошка /ударението е на първото „о“/ и Егон Шиле /ударението е върху последната буква „е“/. Обяснявам това, защото тези думи в нашият език имат друго значение.

 Много още може да се разказва за Виена, но е хубаво да зарежа разказа си за места, където са живели принцове, принцеси, императори и императрици, които те потапят в духа на аристокрацията, и да разкажа за местата, предлагащи забавления. Едно от тях е Пратера. Тук, колкото и да не ти се иска, дори да те е страх и да осъзнаваш риска, ти се иска да се пребиеш евентуално на някоя въртележка или на някое от другите страховити въздушни возила, да влезеш в тунела със страшните животни, да се пуснеш по водните пързалки, блъскащите се колички и другите повдигащи адреналина истории. Но някой беше казал, че адреналинът е велико нещо.

 

Емблемата обаче на това вълшебно място, както на града е Виенското колело. Освен, че от него се разкрива прекрасна гледка към града, могат да ти се случат и други много хубави неща, като вечеря с любимия или любимата, да ти предложат брак или екзотично пътешествие и т.н.

Друго приятно изживяване във Виена са несъмнено разходките из градините, кафенетата и магазините на града. Аз не обичам ходенето по магазини, но градините и кафенетата, особено последните, много обичам и ме привличат неудържимо. Ще разкажа за кафенетата.

Виенските кафенета са идеалното място, където можеш да си сам и същевременно да си сред хората. В тях няма музика, само понякога жива на пиано, което ти позволява напълно да се слееш с атмосферата наоколо, да потънеш в глъчката от разговорите на съседните маси, шума от кафемелачката на бара и т.н. Можеш да седиш с часове, да четеш вестник, да се срещаш с разни хора, с които да обменяш новини, идеи и тайни мисли. Седейки дълго, решаваш и си хапваш, тортичка, виенски щрудел,  непременно, или някой друг примамлив сладкиш. Кафето във Виена по принцип не е по-хубаво, откъдето и да е другаде, но кафенетата си имат определена традиция. Виенските кафенета се отличават с неповторима атмосфера и специфичен протокол при поднасянето на кафето. Тъмно дърво, бели стени и златисто кафе, поднесено на сребърен поднос с чаша вода от облечени в черни костюми с папийонки сервитьори. Всичко това те пренася в една минала епоха, непозната и вълнуваща. Казват, че след като си пропътувал километри до Виена и не си се потопиш в тази атмосфера, било равносилно на това да си отишъл в Париж и да не си се изкачил на Айфеловата кула.  Легенди и исторически факти се преплитат в опит да изяснят този социален феномен. Най-разпространеният мит твърди, че в края на втората турска обсада на Виена /14 юли-12 септември 1683 гл/ полският шпионин Колшицки получил като награда за добрата си служба при Кайзера няколко чувалчета, пълни с непознати за европейците твърди тъмни зърна и привилегията да извършва търговска дейност с тях. Виена е бил много примамлив град за Турция и не само за нея. За султана  тя е била като златна ябълка,  която е искал да притежава, а както знаем тя е била митичен плод, желан символ  за изпълнение на желания, спасителка от беди и носеща победи. Но не би. Европа се обединява и Виена е спасена. При отстъплението си обаче турската армия е изоставила много чували, пълни с тези тъмни зърна, които се оказали кафе. И така, получавайки наградата си, Колшицки  се възползвал от дадената му привилегията да търгува с кафе и отворил първото кафене в центъра на Виена, близо до катедралата „Свети Стефан“. За да смекчи обаче специфичния горчив вкус, прибавил захар и мляко, като по този начин задоволил вкуса на виенчани.

След всички преживявания и емоции, извънредно радостна заради щастливия случай, който ме е  довел във Виена и ми е позволил да се запозная с нейните най-блестящи  и изискани богатства, обичам да си почина в катедралата „Свети Стефан“ и да се замисля за някои неща, като например, за нас хората, слисани наблюдатели на красотите по  света и красотата на тази катедрала.

Тя е последният лъч светлина в моите две хубави очи от Виена. Този значим символ на Виена е построен  в римски и готически стил през 15-ти век. След Втората световна война  катедралата е реставрирана и придобива сегашния си вид. Йордан Йовков казва, че думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, вкусове, движения-всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. Да, но аз нямам и не мога да измисля такива думи, с толкова много нюанси, че да опиша красотата на катедралата, както отвън, така и отвътре. Поради тази причина ще ви предложа само няколко снимки, които ще са достатъчни да задоволят отчасти любопитството ви, а може да се решите за среща с нея на живо. Използвайте възможностите си, защото те са като изгревите, ако се забавиш, може да ги изпуснеш.

 Доставете си  удоволствието да изживеете много положителни емоции в Австрия, и Виена разбира се. Защото емоциите те гледат, избират, търсят и когато те намерят и почукат на твоята врата, отвори им, не се прави, че не си у дома. Те са най-хубавото нещо на този свят! Доставят радост, вътрешно задоволство, вълнения, дават енергия и подсилват волята. Аз с нетърпение чакам да  чуя почукване  на вратата си от тях, защото искам поне още веднъж да посетя Виена, защото не можах да разгледам Императорския дворец Хофбург. Той е бил резиденция на едно от най-великите семейства на Европа Хабсбургите, построен през 13-ти век. Днес е официална резиденция на австрийския президент, съхранява се императорското съкровище на Австрия, което е едно от най-богатите съкровища на света. Тук се намират двете изключително ценни корони, едната  на Хабсбургите, а другата на Свещената римска империя. Съхраняват се множество декорирани с брилянти и рубини мечове, златни скиптри, златни и сребърни съдове и предмети, инкрустирани с редки скъпоценни камъни. Също так диамантени диадеми, златоткани церемониални дрехи за коронация, изработени през 13-14 век. В многото сгради на двореца  са  разположени  музеи, в които са експонирани колекции от оръжия, музикални инструменти и разбира се, картинна галерия. Известна е като музеят „Албертина“. Тук се намира най-голямото съкровище от картини, рисунки и гравюри  на  бележити художници от цял сват и от всички времена. Твърди се, че са повече от милион.

Това е, драги люде, последният ми за годината пътепис с лирични отклонения, за това какво съм видяла в Европа. Живот и здраве, ако съдбата е решила, следващата година отново ще тръгна на лов за удоволствия.