Казват, че да се изгубиш в грешен сън може да си позволиш, но да се изгубиш в реалност без мечти не е желателно. Затова винаги на видно място в дома ми седи една ракла, в която ровя всеки ден и проверявам коя е следващата ми мечта и ако е останала само една, се старая да попълня празните места. Един ден, като рових, рових, гледам мечти много, а на дъното седят няколко, които съм осъществила, но си седят там и се цупят сърдито. Защо ли? Мислих, мислих и се сетих, че не съм споделила нищо за тях във всемирното общество. То обществото дали го интересува, или не, не знам, но мен това не ме тревожи, щом като аз го искам. Честно казано се сетих за тези градове, където съм била, а не съм писала за тях, когато синът ни сподели, че е ходил на театър и е гледал постановка от Радичков. Театър Сфумато решава да постави произведения на Радичков и неговите човеци в контекста на 21-ви век, да направи нов превод на неговите послания и предупреждения за съдбата на уникалното българско селище в срещата му с Европа и света, да реабилитира живата връзка на българина с природното и магичното в битието и да го защити като неприходна ценност. Реших да проверя какво ги е провокирало и то имало защо. Прочетох нещо интересно от него, което ми даде идеята как да реализирам още един пътепис с лирични отклонения и философски размишления. Ето какво споделя Радичков в „Опит за летене“: „Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави?“ Според мен го е казал не че не трябва да пътешестваме в други държави, а по-скоро да не гледаме в чуждата паница и да мислим, че чуждата кокошка е патка. За този размисъл ми дават основание следните негови мисли: „ Аз лично съм проверил в дългите си пътешествия и мога да ви препоръчам, когато тръгнете на път, а човек е винаги на път, да вземете със себе си по някоя песен, да видите колко по-леко се пътува. Ако хвърчите, песента също хвърчи с вас, ако тръгнете да се разхождате из ливадите, песента също ще се разхожда и ще ви прави най-приятната компания“. Аз обичам да хвърча из чужди страни и както е казала Джордж Елиът: „Ако бях птица, щях да прелитам над земята отново и отново, търсейки есента“, а аз, ако бях птица, щях да летя и летя над земята, търсейки всичко най-хубаво, което тя предлага. Криле нямам, но нали има автобус и песни, които нося със себе си?
Едно от нещата, които ми предложи Земята е градът Страсбург. Най-силно викаше в раклата този град, защото не че съм го забравила, а защото все не се вписваше в концепцията на предходните ми пътеписи. Това селище се намира на един остров, който през вековете е преминал през множество противоположности, сблъсък на интереси и разпокъсвания, причинени от войни, желания и стремежи на хората. Богатството и красотата си дължи на стратегическото си местонахождение - западния бряг на река Рейн, която е една от най-големите транспортни артерии на Европа. Градът се намира и близо до Франкфурт, Цюрих и дори Милано. Днес Страсбург е столицата на Европа. Смисълът на това е дълбок, защото градът е и древен, и млад, и красив, и достолепен, пропит от духа на най-добрите френски и немски традиции. През 1949 година се провежда заседание на Съвета на Европа и по тази причина е обявен за „парламентарна столица“ на Европа, а през 1992 година и на Европейския парламент. Целият център е заобиколен от водите на река Ил и е обявен за паметник на световното историческо наследство. В превод Штрасбург от немски означава „крепост на пътя“, а в днешно време може да се каже, че е символ на мира в Европа. Характерен стил на архитектурното строителство и оформление на сградите е готиката. Тук се намира прочутата катедрала „Страсбургската Света Богородица“, строена от 13 до15 век.
Легенда разказва, че тук било най-ветровитото място в града, защото бабата на дявола живеела там, заклещена между святото място и външния свят. Всеки божи ден тя се бунтува и мъчи да се освободи но не би, само ветрове създава. Катедралата е единственият храм, построен изцяло от т.нар. камък розов пясъчник от Вогезите, който ѝ придават специфичен червеникав оттенък. Има забележителни витражи и един 18-метров астрономически часовник, който изчислява прецизно някои астрономически събития – изумително творение на човешкия гений. Всеки ден в 12.30 часа часовникът предлага парад на страховити алегорични фигури възпроизвеждащи Страстите Христови.
Катедралата е украсена и с много статуи, скулптури, скулптурни сцени на библейска тематика, свързани с Христовата вяра. Стъклописите също заслужават особено внимание. Много оригинален и интересен е Стълбът на Ангелите с 12 скулптури, който крепи свода на катедралата. До него се намира скулптура на човек, подпрян на парапет, който гледа с любопитен поглед. Според легендата това било архитектът съперник на този, който извайва стълбовидната колона. Той не можел да проумее как един-единствен подпорен стълб можел да крепи такъв товар и чакал всеки момент катедралата да се срути. Да, но не би! Архитект на Страсбургската катедрала е Ервин фон Щанбах. Тя е изградена в готически стил, който възниква и се развива в немските земи. Три поколения Щайнбахови, между 1260-1382 година, играят централна роля при изграждането на катедрали из Европа. Децата на Ервин фон Щайнбах, Ервин младши и Йоханес, оглавяват гилдията на каменоделците зидари в Страсбург. В средновековна Европа обаче уменията на зидарите са широко търсени и ценени сред европейските благородници, макар че рядко получавали справедлива цена за труда си. Отказано им е било и обществено положение на благородници. Така се поражда идеята за свободните зидари – тайно общество, което трябвало да се противопостави на църквата като административна система и на благородниците като водеща обществена класа. Именно така възникват сдруженията, познати ни като масонски. Масонството, или свободното зидарство, е посветителско общество с неуточнен произход и с членска маса приблизително 5 милиона души. Те споделят морал и метафизични представи, които включват най-често институционализирана вяра във Върховното общество. Въпреки неуточнения произход, съществуват предположения, че движението идва още от древен Египет. Допуска се, че наследяват сдружението на зидарите, които са съградили пирамидите в Египет, както и други древноегипетски паметници. Тяхното учение е пренесено чрез евреите на Моисей в гръцко-римският свят. Според друга древна легенда франкмасонството произхожда от Каинизма. Според някои еврейски митове Ева била съблазнена от луциферичен дух, наречен Самаил, и така се родил Каин. Каин става „син на вдовицата“, име с което са известни масоните. Обичам да чета за масонството, а от тази година, за мое удоволствие, във Фейсбук съм харесала техни страници и съм доволна да прочета нещо за техния живот и стремежи. Там прочетох, че Моцарт също е бил масон. Неговата опера „Вълшебната флейта“ се смята за изпълнена с множество тайни масонски символи, за това първоначално произведението е било напълно неразбрано от непосветените.
Друго интересно, което прочетох е, че и Казанова е бил масон. Той освен като сексуален маниак е бил изявен и надарен учен, писател и философ дуалист. Бил е хвърлен в затвора, защото разкрил механизмите, по които властимащите крадели държавата.
Най-хубавата и впечатляваща визитна картичка, която представя обаянието на Страсбурк, е кварталът, наречен „Малката Франция“. Този приказен живописен квартал ви дава възможност да се изстреляте във времето на средновековието. Селище с дървени къщи на двата бряга на река Ил, тесни улички и водоплаващи зеленоглави птици, които те следват по петите.
Страсбург е магията на средновековието, но не бих желала да живея в него. Предпочитам само да изпитам известни чародейни мигове наслада, а средновековието нека си остане в летящите ми сънища, в които си представям, че хвърча, защото „на човек и без това му се случва много рядко да хвърчи„ както казва Радичков. Та ако искате и вие да сънувате такива сънища, ако може, посетете този град. Все пак щом можем да летим като птици, независимо къде, да плуваме като риби, независимо какви, защо да не живеем на земята като хора, зависими от самите нас?
Един ден като реших да последвам съвета на сина ми да пиша пътеписи, се гмурнах в това начинание, в което мога да разказвам за спомените си като участник в прекрасните ни пътувания из Европа. Те, спомените, са обречени да избледнеят, но ако се гмурнеш в тях, няма опасност да се удавиш, дори и да не знаеш да плуваш. Човек може да се научи на всичко – да пише, да плува, да рисува, стига да се потруди. Така спомените няма да избледнеят бързо. Не е избледнял и споменът ми за Швейцария. Извадих го от кутията, но не че е бил забравен, не, но си беше оставен като пътепис с продължение. Разказвала съм за Швейцария, „като прощъпулник“, в първият си пътепис в блога, но не съм разказала за всичките вълшебства, които видяхме там. Мога да допълня само какво е казал Айнщайн за Швейцария , когато го попитали къде би искал да бъде в мига на свършека на света. Той отговорил: „ В Швейцария. Там всичко се свършва малко по-късно“. От тогава са минали години, времената са се променили, нравите също, но там краят на света може и никога да не се случи, ако не го приемат на референдум.
Та, да разкажа за Женева. Това е един шикозен, лъскав, космополитен, изпълнен с дъх на романтика град, разположен на брега на женевското езеро. Голямо удоволствие е да се разхождаш безгрижно из него. Градът е основан от Келтите през 120 година преди новата ера. Името е идентично с това на Геноа в Италия и означава коляно или глезен. Заради деятелността на реформатори като Жан Калвин Женева често е наричана протестантският Рим. Духът на този град предразполага към приключения и не случайно там се провежда празникът L’Escalade /Катерене на стени/. Според една легенда, когато Савойската династия решава отново да установи контрол над Женева след 1536 година, войската им е била отблъсната, тъй като плановете за ненадейно нападение били осуетени. Идеята била неколцина войници тихомълком, въоръжени със стълби да се покатерят по стените, да достигнат до градските порти и да отворят вратите на войските. Мама Раймон обаче, която живеела до градските порти, по това време готвела зеленчукова супа с ориз. Докато чакала супата да се сготви, погледнала през прозореца и видяла един от войниците да се катери по стената и като нямала с какво друго убила войника като изляла врящата супа върху главата му. Така изненадващото нападение било осуетено, а събитието се превърнало в празник.
Както казах, този град е меката на реформацията и до старите крепости стени е издигната 100-метрова стена, на която са изваяни лицата на четиримата главни реформисти, както и текстове на това движение.
До стената се намира един хубав парк и Университета на Женева, създаден от Калвин. Скулптурите са дело на Пол Ландовски и Анри Бушар и изобразяват Жан Калвин, Теодор дьо Без, Гийом Фарел и Джон Нокс. В подножието на стената пък е изрисуван гербът на Женева, разположен между Мечката на Берн и Лъвът на Шотландия.
Трудно човек може да даде обобщено становище на реформаторското учение на Калвин, защото всеки може да го тълкува и коментира по свой начин, или както се казва „от собствената си камбанария“, но пък ще се опитам да го опиша с няколко реда, колкото като упражнение по размисъл, защото както казва Чарли Чаплин „способността да се мисли е подобно на свиренето на цигулка и пияно, изисква ежедневна практика“. Основното положение на учението на Калвин е доктрината „за универсалното предопределение, според което Бог е предначертал на всеки човек неговата участ: за едни – вечно проклятие и скръб, за други /избраните/ - спасение и вечно блаженство. Човек не може да промени съдбата си , той може да вярва в избранничеството си и да влага целия си труд и енергия, за да постигне успех в живота“.
Постигнала ли съм желания успех в живота, аз не знам, не искам и да знам, но спомените ми от преживените чувства, радост и наслада, разхождайки се с корабче във водите на женевското езеро, са факт, който знам.
Женевското езеро е второто по големина в Европа и има формата на полумесец. Водите му са сини и красиви, когато грее слънце и сиви и бурни, щом задуха вятър. Около него се представят величествени гледки към върховете на снежните Алпи и красива панорама, през която като огледало в се оглежда целият град. Дълбоко под водите на езерото се намира част от Големия андронен ускорител /най-големият и мощен ускорител на частици в света, предназначен за ускоряване на протони и тежки йони/. Забавление и удоволствие е да наблюдаваш от корабчето фонтана Jet d’Eau – водна струя, изхвърляща 500 литра вода в секунда на 147 метра височина. Тази атракцията възниква през 1886 година, когато инженери поставят специална предпазна клапа за понижаване нивото на река Рона при изпомпването на вода от езерото. Тази клапа се затваря само при лоши климатични условия и при профилактика. Струята се движи на посоки от вятъра, при което ако си наблизо, можеш да бъдеш окъпан.
Интерес в Женева представлява музеят на часовниците и часовникът символ на часовникарската индустрия на входа на английската градина на брега на Женевското езеро.
Той е, разбира се, точен като швейцарски часовник. Създаден е през 1955 година с осем пресичащи се колела и с 6500 цъфтящи растения. За най-скъпия и луксозен часовник се води марката „Patek Philippe“. Нейни основатели са Антоан Норберт де Патек и Жан Ейдриън Филип през 1865 година. Двамата били търговци на рециклирани стари часовници. Няма да описвам техния път до върха и създаването на великолепния им швейцарски часовник, но ще разкажа една много интересна китайска легенда за това защо не се подарява часовник. И така, преди векове в един императорски двор живял часовникар, чиято задача е била да изработва часовници, които да бъдат уникални и неповторими. Той не бил ограничаван нито със срокове, нито със средства, които му били нужни, за да ги изработи. За труда си е бил възнаграждаван богато. След 15 години обаче в двора се появил един млад часовникар, който носел часовник с изумителна изработка. Представлявал нефритен дракон, прегръщаш златно яйце. В яйцето бил вграден часовников механизъм, като на всеки час то се отваряло, появявал се циферблат и се чувал мелодичен звук. Императорът изпаднал във възторг пред това изобретение, изгонил стария часовникар и назначил младия. Обидата и отмъщението принудило изгонения часовникар да напусне града. След няколко години в двореца се появила една красива девойка, която носела на императора най-прекрасния часовник на света, изработен от нейният баща. Часовникът представлявал точно копие на двореца, в който живеел императорът, поставен върху абаносова поставка. Стените на двореца били изработени от цял къс опал, който светел отвътре, градините около двореца били изпъстрени с цветя от рубини, дървета от малахит, имало басейн от сребро с вода от планински кристал, пауни, златни рибки и сърнички със златни копитца. Точно в 12 часа дворецът се повдига от пиедестала си и се появява лотос с циферблат и звънтящи камбанки, отброяващи 12 удара. Императорът пожелал да купи часовника, но момичето обявило, че е подарък. Владетелят се зарадвал, че нямало да плати за това толкова красиво изкушение и приел подаръка. От този ден обаче, той започнал да старее с всеки удар произведен от камбанките на часовника. Нито един лечител не могъл да помогне за главоломното състаряване и немощ на императора. След една година той бил на смъртен одър и тогава дошъл да го види старият часовникар. В желанието си да отмъсти за унижението и обидата, той бил вложил в изработката на часовника всичката си жажда за мъст и така часовникът по вълшебен начин ускорил кончината на императора. Минало време и вече не се смятал за привилегия да притежаваш часовник и той започнал да се използва като подарък. Но не всеки, който е запознат с тази легенда, е бил радостен да получи такъв подарък. Китайците ги отказват, японците записали в правата на етиката „Часовници да не се подаряват“. Европейците също се отнасяли със съмнение към часовниците и часовникарите, затова на роднини и близки препоръчвали да не се подаряват часовници. Но китайците, нали са си умнички, измислили противодействие. Ако решат да ви подарят скъп часовник, обсипан с диаманти или превъзходен марков швейцарски часовник, не го отказвайте, а се усмихнете и дайте на подаряващия няколко монети веднага. Така се подкупва нечистата сила, а както знаем, всички обичат звънът на монетите.
В Женева си имат и катедрала. Казва се „Сен Пиер“ и построена през 1160-1230 година. Представлява микс от стилове, но няма пищността на католическите декорации вътре, тъй като през 1536 год. е преустроена в протестантска.
Протестантите са оставили непокътнати само стъклописите и трона в олтара.
Друга характерна забележителност е един монументален паметник, наречен „Счупеният стол“.
Той е висок 12 метра. Направен е от 5.5 тона дървесина и наистина, единият му крак е счупен. Разположен е на живописния Площад на народите пред главния вход на Двореца на нациите, европейското седалище на ООН. Идеята е била да остане там три месеца преди подписването на международна конвенция за забрана на противопехотните мини и бомбените касети, които оставят войници и хора инвалиди за цял живот. Подписването обаче срещнало затруднения и по тази причина скулптурата стои там и до днес, за да напомня за зловещите последици от избухването на тези мини.
Най-хубавото нещо, което може да ви се случи в Женева обаче, е да се насладите на шоколада. Едва ли има човек, който не обича шоколад. Някои изследвания сочат, че всеки десети не обича, но съм твърдо убедена, че той не казва истината, за да се направи на интересен. Господ е дарил Ангелите с крила, а човека с шоколад. Дарил го е защото, след като си хапне шоколад, човек се чувства като Господ и е готов да сътвори велики дела. Древните мезоамериканци от преди 2000 години преди новата ера са си го приготвяли от какаовите зърна. След изпичането им те ги стривали и приготвяли специална паста. После добавяли вода, мед, люти чушки и други подправки, докато се получела пенлива напитка. Напитката била като елексир за тялото и духът им и е струвала по-скъпо от златото.
Испанците са пренесли какаовите зърна в Европа, но испанските монасите са подобрили напитката, добавяйки ванилия и захар вместо подправки и люти чушки. С годините процесът на производство и видовете шоколадови произведения придобиват нови измерения, включително и по отношение на качеството. Много фамилии са произвеждали шоколадови деликатеси, като са ги именували на техните си имена, от Филип Сушард та чак до Акилино Маестрани. Но най-добрият обаче си остава шоколадът на Рудолф Линд. Той изобретил машина, която да може правилно да смесва отделните съставки и продукти при правенето на шоколад. Това му носи слава и до наши дни. Хубавият шоколад се познава по това, че като го отчупите, трябва да е твърд, ръбовете да са остри, а не оръфани, да се топи в устата като масло и да не залепва на небцето. По примера на стари рецепти на ацтеките, които слагали люта чушка в какаовата си напитка, в днешно време в Женева може да си купите и такъв шоколад. Ние посетихме много фирмени магазинчета, купихме си различни видове, включително и от лютивия, но не бяхме очаровани от него. Казват, че ако си купиш шоколад направо от фирмените магазини, е по-хубав, отколкото този за износ, но не съм убедена. Един ден като се рових насам-натам из Интернет бях попаднала на една много впечатляваща графика от Раул Гаварни, на която е изобразен продавач или разносвач на шоколад през XIX в. Не ми се вярна да не е бил преследван от стотици желаещи да си близнат от това сладко удоволствие.
В наши дни шоколадът се предлага в много и кое от кое по-впечатляващи магазинчета, но не вярвам удоволствието да е чак толкова по-различно, отколкото е било навремето.
Швейцарците консумират по 10 килограма шоколад на човек за година. Може би други групи хора от различни страни също да постигат тези резултати, но за онези от зодия Дева, каквато е моята, това не е така. Казват, че Девите ядели шоколад с вилица и нож, придържайки се към правилото, че в огромни количества нищо не е здравословно, дори и „храната за боговете“. Но въпреки умереността, за мен като Дева, ако животът ми поднесе твърде много лимони, ще му ги върна и ще си поискам същото количество шоколад.
И така, след като се разходихме из Женева, пихме хубаво кафе, ядохме торти и сладкиши, на следващия ден поехме към Лозана. Нямахме щастието да разгледаме града, защото жителите му бяха решили през този ден да се позабавляват с колоездене и нямаха желание да им се пречкат туристи през уикенда. Въздъхнахме съжалително, но следващото, което видяхме, замени адекватно разходката из града.
Лозана е разположена на северния бряг на Женевското езеро. Заобиколена е от стръмни хълмове, върху които са накацали като птици балконетси сгради с изглед на юг към сините води на езерото и блестящите лъчи на слънцето. Отвъд тях стърчат, забулени в нежна мараня, лилаво-сивите върхове на Савойските Алпи. Многобройните паркове, осети с прекрасни храсти, цветя и дървета, допълват представата, че Лозана е швейцарското Сан Франциско.
Градските пейзажи са изпъстрени със сгради в архитектурен стил Belle Epoque, като например хотел „Royal-Savoy“, строени в най-добрите времена от историята на града-1870 година и Първата световна война. Все пак успяхме да посетим нещо забележително – седалището на Международния олимпийски комитет.
Идеята за създаването му е на Пиер дьо Кубертен. Обектът е разположен на върха на хълм с фасада, обърната към езерото. Идеята е да даде представа за една визия към бъдещето с начина, по който биват съчетани стъклото, метала и водата. Там е обособен музей, в който са разположени повече от 10 000 експоната, което го прави най-големият архив на олимпийските игри в света. Около съоръжението в протежение на целия хълм е разположена красива градина със скулптури и статуи на изявени спортисти, ливади за отмора и писти за спортни удоволствия. Целият комплекс е като пътна карта нагоре към Олимп.
Стръмните хълмове около Лозана по пътя към Швейцарската ривиера, което ще рече към курортните градчета Веве и Монтрьо, са засадени с лозови насаждения. Лозята около Лозана са снабдявали града с вино, а духовенството е подкрепяло и живо е участвало в култивирането им. Виното е основен източник на доходи и търговията с него е строго регулирана още от средните векове. Също така виното е играло и важна роля в религията. Доказателство за това са намерени в каменните релефи от западния портала на катедралата изображения на лозови листа и гроздове. Най-отглежданите сортове в региона са сорта шасла и пино ноар.
А сега към първото градче, даващо облика на Швейцарската ривиера – Монтрьо. Той е разположен на източния бряг на Женевското езеро между Лозана и Вилньов в богат винопроизводителен район. Мекият климат привлича много известни личности, които избират да живеят тук. Градът е притегателно място за художници, писатели и музиканти, които пълнят кафенетата край чудесните крайезерни алеи.
Алеята, извиваща се по брега на езерото, е украсена с екзотична растителност, потапяща те в цветен, призрачен и уханен облак. Сред знаменитите музиканти, допринесли за славата на градчето, са Дийп Пърпъл с песента „Дим над водата“, в която се пее за едно събитие от 1971 година, когато някакъв фен на Франк Запа подпалва казиното на Монтрьо.
Куин през 1976 година записват един от албумите си в града, а Фреди Меркюри толкова харесва мястото, че си купува апартамент на първа линия в шикозния квартал Теритем. Там прекарва последните месеци от живота си. В памет на Фреди Меркюри се провежда фестивал през първия уикенд на септември, а по идея на баща му и Монсерат Кабае в крайбрежната алея е поставена негова скулптура.
Тя е изработена от Седлецка Ирена – Фреди Меркюри гледа към езерото в съзвучие с неговото верую „Аз няма да бъда рок звезда. Ще бъда легенда“ и неговия екстровертен характер да е сред хора, да участва в събитията със силна динамика и същевременно да е сензитивен и изтънчен, агресивен и нежен. Той е изживял живота си според мен като пиеса, която не се репетира. Затова е пял, танцувал, плакал и се е смял на пълни обороти, докато накрая не пада завесата, след която вече няма аплодисменти.
Игор Стравински, Владимир Набоков, авторът на романа „Лолита“, Лорд Байрон, Жан Жак Русо, Александър Дюма, Виктор Юго, Делакроа, Курбе са сред знаменитостите, които също не са пропуснали да се насладят на този живописен град.
Гогол пък споделя едно интересно мнение, че „Архитектурата също е летопис на света; тя говори тогава, когато са замлъкнали и песните, и преданията“. Това се отнася най-вече за едно живописно бижу с над 1000-годишна история – замъкът Шийон. Той се намира на брега на Женевското езеро близо до Монтрьо. Построен е върху скала и представлява комплекс от 25 сгради.
Първите крепостни стени са построени през 1150 година, а сградите са строени през периода 1240-1265 година. През вековете замакът е бил жилище на граф Пиер II Савойски, артилерийски склад и затвор. Многофункционалността му се обуславя от вътрешните цветни дворове, складовете, официалните зали, Camera Domini, параклиса на Сейнт Джордж, средновековните тоалетни и бани, залите с красиви дървени мебели, гербове, дрехи, знамена и ризници на владетелите, съкровищницата, както и отбранителната система. Шатото е свързано със сушата с каменен мост.
Стъпил на невисок скален отломък, „Шато де Шийон“, създава илюзията, че плува над сините води на езерото. През амбразурите на замъка се разкриват невероятни гледки към езерото и Алпите. Картини като от приказките. Днес замъкът е музей, който неволно те пренася столетия назад, в мрачното средновековие, през което едновременно в една обща прегръдка съжителстват разкош и страдание, пирове и жестоки наказания, живот и смърт.
Днес за възстановяването и поддръжката на замъка се грижи една асоциация, създадена през 1870 година. Замъкът придобива широка популярност, благодарение на поемата на Лорд Байрон от 1816 година „Шийонският затворник“. Тя го направила толкова известен, че управата разрешила на поета да изпише името си на една от колоните, където се намират издълбаните в скалите килии на затворниците. Протагонист на произведението е хуманистът Франсоа дьо Бонивар, водач на борците срещу мощните католически династии и инквизицията. Той бил заловен от разбойници през 1532 година и предаден на Карл Сойски, който го затваря в замъка. През 1536 година е освободен от бернските граждански войски. Изживяното в подземията е обрисувано колоритно от тези няколко стиха на Байрон:
На лоне вод стоит Шильон;
Там, в подземелье, семь колонн
Покрыты влажным мохом лет.
На них печальный брезжит свет —
(…)
Нам бледный мрак тюрьмы мешал.
Он нам лицо чужое дал -
И брат стал брату незнаком.
(…)
Случалось - вихорь бушевал,
И содрогалася скала;
И с жадностью душа ждала,
Что рухнет и задавит нас:
Свободой был бы смертный час!
Там, в подземелье, семь колонн
Покрыты влажным мохом лет.
На них печальный брезжит свет —
(…)
Нам бледный мрак тюрьмы мешал.
Он нам лицо чужое дал -
И брат стал брату незнаком.
(…)
Случалось - вихорь бушевал,
И содрогалася скала;
И с жадностью душа ждала,
Что рухнет и задавит нас:
Свободой был бы смертный час!
Виктор Юго също увековечава замъка в романа си „Човекът който се смее“, но не е толкова атрактивно като е в поемата на Байрон.
Веве, другата перла на Швейцарската ривиера, е не по-малко живописен от Монтрьо град, със същите природни дадености, пищна и цветна архитектура, зеленина, ухания и пъстрота. За първите туристи посетили Веве, е допринесъл Жан Жак Русо, който по романтичен начин е изразил впечатленията си от това място. Градът е известен и с многото си красиво разположени шамандури и лодки по брега на езерото, млечния шоколад „Нестле“, който е създаден тук, и разбира се, Чарли Чаплин, който живее тук 25 години в имението си Маноар до Бан в Карсие, предградие на Веве. Освен него тук е пребивавал през един период от живота си художникът импресионист Гюстав Курбе и руският писател Достоевски, когато е писал романа си „Идиот“. Аз често се сещам за този роман, когато прочета някоя глупост от, уж, умни хора, защото не обичам да обиждам хората пряко.
Скулптурата на Чарли Чаплин е истински шедьовър, но е и истински подвиг да успееш да си я снимаш както си трябва, тъй като постоянно има позиращи около нея туристи. Но той бил диамант и като човек, и като творец. Той е казал: „Знай, че най-големият диамант е слънцето. И за щастие, то свети за всички“. Като се загледах в лицето на скулптурата му се сетих и за една друга негова мъдрост: „Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек! Опитай и ти!“
Хубаво, хубаво, но хубавото не може да се пресъздаде само с думи, защото както пише Сент Екзюпери: „Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите“. И ето че най-накрая дойде ред и за Янина да кажа няколко думи. Тя е малко встрани от обичайните туристическите маршрути и с нищо не провокира пътуващите от България към Игуменица да я опознаят, макар че има защо. Град Янина е бил столица на Епир. Днес представлява град в град, като старият вътрешен град е познат още от 6-ти век от времето на Юстиниян. Разходката около крепостната стена покрай прекрасното езеро, под сенчестите ясени и чинари е вълнуваща и току се питаш какво ли е имало вътре и какъв ли живот се е водил зад стените на тези вековни къщи. Езерото с малкото островче в него е символът на града. То е вълшебно, призрачно и утопично, с води, обикалящи около крепостта и достигащи до планина, обляна от слънце и лека мъгла, прокрадваща се между лъчите му. Просто всемир, образувал се не в резултат на човешката дейност. Това е град, хармонично сътворен, където тишината, цветовете, чистият въздух, природата и легендите съжителстват едновременно.
Снимки Ще трябва да се търсят – или в моя телефон или мама ще рови някъде
Историята на града е впечатляваща и се разказват много легенди. Сред най-атрактивните от тях са тези за Али паша Янински, живял и управлявал съдбините на града 33 години. Той е прочут османски владетел и свиреп разбойник. Започнал е да гради живота си с 60 пари и една пушка. Бил е провъзгласен за паша със султански ферман, а след това става везир, като владенията му се разпростирали далеч отвъд Янина. Първият му летописец споменава, че Наполеон е предлагал на Али паша да го направи цар на Албания, за да осигури тила си на Изток. Друг хронист отбелязва случка, при която Али паша бил купил най-големия диамант на земята, който бил 86 карата, само за 150 хиляди жълтици от майката на Наполеон, която искала в замяна той да освободи сина ѝ от заточението му на остров Елена. Митичното богатство на Али паша е източник на много кръв, странна смърт и мечти за намиране на съкровището му. Според легендата имането му било пренесено в България, някъде из Балкана, може би край Мъглиж. Превозено било от каракачански кервани, които всяко лято карали стадата си от Беломорието до високото горе било на Стара планина, от Сливен почти до Калофер. Търсели са го мнозина, а според някои летописци било дори намерено, тъй като се появили много внезапно забогатели хора, които впоследствие били застигнати от внезапна и безпричинна, а може би и насилствена смърт.
В гръцкия фолклор за Янина и Али паша битува и една друга легенда, свързана с жестокост, породена от любов. Дамата, която първа покорила сърцето на Али паша била гъркинята Василики, но драмата се случва, когато той се влюбва във възлюбената на един от синовете му – Ефросина. Ефросина била свободолюбива, весела и жизнерадостна светска дама. Младият син на Али паша Мухтар първи я обикнал и против всякакви канони ѝ подарил пръстен със скъпоценен камък, какъвто бил подарил на съпругата си, дъщерята на владетеля от Берат. Ефросина обаче отказва да сподели любовта на Али паша и той я затваря в килия, а по-късно заедно със 17 други млади момичета християнки, обявени за прелюбодейки, заповядва да ги хвърлят в езерото. От мъка по това какво е сторил на любимата жена обаче, пашата наредил да изсипят във водата на езерото стотици килограма захар, за да бъде сладка смъртта на Ефросина.
Има и една друга история, свързана с любов и приключения, която много се е харесала на Александър Дюма, който я вплита в романа си “Граф Монте Кристо“, споменавайки за езерото и малкия остров в него. Той разказва, че след смъртта на Али паша Дантес откупува от робство жена му Василики и дъщеря му Хайде, която впоследствие се грижела за него и го направлявала. Владетелят на Янина бил заловен от османски агенти, екзекутиран е и главата му е била изпратена на султана. В романа на Дюма той е предаден от разбойници, като един от тях е Фернан, приятел на Дантес и впоследствие виновник за всички сполетели го злини. Байрон също е посетил Янина и е бил гост на Али паша през 1809 година, като срещата и впечатленията му са отразени в поемата „Чайлд Харолд“.
Живописен град, гиздав, очарователен и обаятелен, който предразполага да изживеем битуващите средновековни страховити легенди и да продължим в историята на нашето си време, защото както казва Марк Твен „Историята не се повтаря, но често се римува“.
Трябва да завършвам писанието си и ща го направя с едно интересно съждение от Екзюпери „Влюбете се в полета на птиците в небето, те ще ви кажат къде да отидете, за да откриете хора и приключения и ще се научите да виждате смисъла на всички неща в живота“, защото светът е прекрасно място и си струва да го опознаем и се борим за него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар