Истанбул – мегаполис, разцъфнал като роза от средновековната историята

Някой е казал, че емоциите правят хора, но една от многото причини да ги имаш е, когато видиш какъв е светът извън пределите на страната ти. За да се породи обаче такова желание у теб, е необходимо не само да си прочел много книги, но и да имаш възможност да го удовлетвориш. На мен за първи път ми се отдаде такава възможност през 1976 година. Това беше подарък, който получих от съдбата – сватбеното ми пътешествие. Пътувахме под егидата на „Балкантурист“ с кораба „Варна“ от пристанище Варна през Истанбул до Атина и Пирея и обратно. Изживяването беше невероятно, а видяното за времето си беше главозамайващо и разбира се, неописуемо.  Атина и Пирея ми се губят из спомените, но тези от Истанбул са ми още живи, като че ли вчера бях там. По онова време нямах подобаваща  фото техника и  затова не съм правила снимки, но  за спомен пък си купувахме картички. То тогава нямаше и Фейсбук, където да споделиш преживяното с приятни и неприятни събеседници или да се похвалиш какво добро ти се е случило. Една моя виртуална  приятелка, Соня Балджийска, която много харесвам, щото е шеговита и симпатична, сподели веднъж, че си е счупила крака преди 15 години, но сега осведомявала за това, защото тогава е нямало Фейсбук.  Да се похвалиш не е грешно, защото ако ти не го направиш, тогава кой? В днешно време обаче техника много и ще ви предложа снимки, направени от  сина ми, който  реши да посети Истанбул по време  фестивала на лалетата.  Това беше и поводът да разкажа за моето пътешествие до този велик град.

И така, с прекрасния туристически кораб, който тогава ми изглеждаше като палат, плаващ сред вълните на Черно море, тръгнахме двама влюбени на пътешествие. Радвахме се като деца на всичко около нас, захласнати не по-малко от Алеко Константинов пред Ниагарския водопад. Както отбелязах, душевните ни преживявания и възторзи тогава бяха неописуеми, но затова пък мога да разкажа и обрисувам какво видяхме там и в какво според мене се състои величието на този град.  

Истанбул е бил повече от 1000 години най-големият град на света. Съществува легенда за неговото възникване, според която боговете изпратили група хора да създадат един чуден град, като разбира се, им обещали да им помагат. На въпроса как да изберат мястото, където да построят града, боговете казали на избраниците си, че най-доброто място ще бъде там, където видят да живеят слепци. Именно там трябвало да построят града. След дълги години на търсене и след като най-накрая прекосили Босфора, хората наистина се натъкнала на една колония от слепци. В наши дни това е квартал „Бешикташ“. Бъдещите създатели на града, следвайки указанията на боговете, се заозъртали наоколо и като погледнали към  отсрещната страна на брега, отвъд Златния рог, разбрали, че това именно било мястото. Пред очите им блеснала невиждана красота, място, наистина било достойно само за един велик град. Тогава те разбрали и идеята на боговете, че само слепци за красотата на природата можели да живеят срещу нея без да я заселят и извлекат ползи от това. И така, там те построили такъв град, пред който и поетът, и археологът, и дипломатът, и творецът, и принцесата, и морякът, и севернякът, и западнякът, с един и същи глас възклицавали и възклицават от възхищение и убеденост, че в целия свят няма равен на този град. Моят любим автор Марк Твен пък казва, че улиците на Истанбул са като картина, която човек трябва да види поне веднъж в живота си.  Иван Вазов също пише с възторг за този град: „Има градове по-хубави, но няма такова вълшебно чудо за очите“.

С различни имена е известен този град, но понеже е изпъквал най-ярко измежду останалите населението му го наричало просто Градът, на гръцки „поли“. Така когато турците под предводителството на Сюлейман Шах Гюндюз Али вече превземали Константинопол, гражданите тичали към него с викове: „Към града“, на гръцки „ис тин полин“. Турските войници помислили, че това именно било името на града и го нарекли по тяхно му Истанбул.

Харесвам какво пише турската писателка Елиф Шакир за Истанбул. В нейното съзнание се оформя една представа за него като възрастна жена с младо и крехко сърце, жадуващо за нови любовни истории. Други пък го възприемат като красавица, с която бихте могли да прекарате незабравима нощ и тя ще ви се отдаде толкова страстно и така запомнящо се, че цял живот ще помните и бленувате тези мигове на сладост. Защото Истанбул е красавица по рождение, небрежна към външността, с размазан грим и подпухнали очи, които обаче я правят по-привлекателна, естествена и хубава, защото е като божи дар, избуяващ  и под най-плътното було. Може би това е провокирало и битуващата турска поговорка: „На времето, парите и жените в Истанбул не се доверявайте“.

И така, след като описах Истанбул, надявам се, по атрактивен начин, използвайки един повече характерен за бохемите език, вече мога да продължа със собствените си зрителни впечатления на турист. Първото, което зърнах от кораба, когато акостирахме на пристанището, беше Босфора. Това е протокът, който свързва Мраморно с Черно море и разделя страната на две части – на Турция (Румелия) и азиатска (Анадола). От двете му страни е разположен Истанбул, с множество вили и места за отдих, предприятия и пристанища. Името Босфор идва от гръцкото Боспорос, което в превод означава Пътят на Юницата.  Според легендата става въпрос за дъщерята на речния бог  Инах, Йо. Тя е била много красива и станала любовница на Зевс. 

      

Хера, жената на олимпийскя гръмовержец, от ревност я превърнала в юница и я затворила под зоркото наблюдение на многоокото  чудовище Аргус. Тя обаче успяла да избяга с помощта на бог Хермес, но била преследвана от стършел, изпратен от Хера. Прометей обаче ѝ предсказал, че когато преминела от другата страна на протока, щяла да се спаси и да се превърне отново в човек и така щяла да роди син на име Херкулес, който щял да стане най-великият герой на Гърция. Тя, разбира се, успяла и по тази причина протокът бил наименован Пътят на юницата.

Четейки и разказвайки легендите, които се разправят за значимите дестинации, носещи духът на отминалите векове, си задавам един реторичен въпрос: кое е първо, боговете, техните образи и жития, които приличат на нас хората, или ние хората сме създали боговете да приличат на нас и на нашето житие? Еднакви любовни истории, борба за власт, необуздани страсти, изневери, и т.н. Всичко това ми напомня за червея, който постоянно се чудел къде му свършва главата и откъде му почва опашката, или прословутото, яйцето или кокошката. Но какъвто и да е отговорът, мисля си, че легендите са красиви и интересни също като приказките и е истинско удоволствие да се четат. Народът казва, че всеки мит или легенда съдържа зрънце истина, но колко е голямо това зрънце всеки сам трябва да прецени. 

Босфора е вълшебно място – като го гледаш, изпитваш вътрешно задоволство, вълнение и възбуда, предизвиква желание за празненство, за празненство за това, че си там. Обзема те такова едно радостно чувство и също както децата, когато си отварят коледните подаръци и виждат новите си играчки, усещаш прилив на адреналин и ти идва да нададеш възторжен писък от щастие. Ние туристите, оглеждайки се на всички страни, искрено се радвахме на всяка една гледка, която ни се представяше – на красивите, зелени хълмове по азиатския бряг, на пленителния залез зад тях, на страхотните архитектурни съкровища, пръснати навсякъде. Е, от действието на адреналина не пищяхме като децата, но само искахме тези блажени миговете да са колкото се може по-дълги.  

Завинаги в съзнанието ми ще останат шумните пазари с местни произведения и стоки от цял свят, забележителните архитектурни паметници като  Синята джамия,  църквата „Света София“, Топкапъ, двореца Долмабахче и другите неизброими съкровища, които видяхме. Вкусовете и ароматите на Азия, модерната глъчка на Тексим, паркове с лалета, съкровищата по Златния рог и Босфора – всичко това беше един нов свят за нас. Традиционното и модерното, шумът на улиците и покоят в храмовете, сигурността на бреговете и синьото море – всичко това беше толкова неестествено да го видиш събрано на едно място, че точната дума ти убягва, но все пак се налага една, може би станала вече натрапчива – приказен. Това е приказен град, който, уж, не може да съществува в действителността, но го има и можеш да се разходиш из него.  

От посещението ми Истанбул най-мащабни впечатления ми остави дворецът Топкапъ. Той е разположен в близост до Синята джамия. Тук се е помещавал диванът, съветът към султана. Входът е по диагонал на Високата порта и съвпада с входа към парка Гюлхане, или розовата градина, която заобикаля двореца от  всички страни. Имперската порта е много красива и масивна, датира от 1478 година, а през 19-ти век е била покрита с мрамор. Надписът, който се чете над врата, дава представа за значението, което е имал Топкапъ в живота на империята: „С помощта на божията милост и одобрение са  поставени основите на този благочестив дворец и неговите части са навеки споени, за да засилват мира и спокойствието… Боже мой, направи вечна неговата империя и възвиси неговия дом сред най-ярките звезди на небето“. 

Топкапъ сарай е бил първата резиденция на османските султани по време на тяхното 624-годишно управление, като е бил използван 400 години от 1465 до 1865 година.  Това доказва богатството от исторически и архитектурни пластове и влияния, събрани на едно място в него, а съкровищата, помещаващи се вътре, са бленуван мираж. Ще спомена само някои важни реликви като наметалото на пророка Мохамед и два меча с отпечатъците му, меча на Давид и жезъла на Мойсей. 

Но има още и китайски порцелан, съкровища на Османската империя, разнообразни скъпоценни предмети за бита, облекла, накити от злато, сребро  и скъпоценни камъни, оръжия, тронове, и не на последно място – безценна библиотека. Тук видяхме още и прочутия кинжал, инкрустиран с огромни изумруди, трона на Селим I с 25000 скъпоценни камъни и диаманта, наречен „Майсторът на лъжици“ – пети по големина в света. 

Не знам какво е останало в паметта ми от видяното и не зная какво съм чувствала при вида на всички тези съкровища, но си спомням харема, защото може би е било нещо, за което най-малко  по онова време съм знаела и чела. А то е било всъщност много интересно място.

Харем – на арабски означава недостъпно и тайно място, а на турски – сарай, което ще рече,  дворец или голям дом, семейство, сърцето на династията. В златната клетка на османския султан, или в дворцовия харем, са живеели служителите от домакинството на султана. Това са били млади хора от чуждестранен произход, набирани чрез кръвен данък, за да служат на османската империя. Те както и наложниците получавали добро образование  и били част от държавната аристокрация.  Там не взимали случайни момичета, а броят на брюнетките и блондинките бил строго определен. Брюнетките се вземали от черкезите, а блондинките от славянските народи. Първата дама в харема била майката на султана. Тя строго съблюдавала за реда в харема и пред нея се полагало изпит от наученото през двете години обучение. Които успявали да издържат изпита, ставали потенциални наложници на султана. Другите, които отпаднели, се ползвали за чистачки или работнички в кухните.  Ако в продължение на девет години потенциална наложница не бъдела повикана от султана, тя била давана за съпруга на султански чиновник, като ѝ се осигурявала свобода и добра зестра. Европейците са имали друга представа за харема. Оприличавали са го на място за секс, пълно със змии, смърт и Коран. В ислямския свят физическото удоволствие от любовта  не се смята за грях, а за духовно продължение на любовта, и си е право. Оргиите, които европейците са си представят за харемите, не са съществували, тъй като Коранът налагал определени забрани в сексуалната сфера, например, забранен бил груповият, еднополовият и други подобни форми на сексуално извращение. Змиите, това са били безбройните интриги, страсти и задкулисни битки за спечелване на любовта, вниманието и интереса на повелителя, които гарантирали добър и комфортен живот, а и някаква власт, разбира се. В харема също така са живеели още съпругите, дъщерите, както и други жени, роднини на султана, а роби евнуси прислужвали и пазели дамите от мъжки посегателства. На по-късен етап там са пребивавали до 12-годишна възраст султанските синове-принцове. Портите, водещи до харема, се пазели от черни евнуси през деня, а вечер от жени. Главният черен евнух  заемал покои до тези на  султана.

Обитателите на харема служели не само за забавления, те завеждали още имперското домакинство, а понякога давали препоръки за управлението на империята, като в един период от историята е съществувал дори т.нар. „женски султанат“ с важна държавна роля и власт. Намираме харема и в приказките за Шехерезада, където властва тайнствената женската красота, ум и находчивост в спечелването на доверието на майката на султана, от която зависело всичко, каквото ставало в харема. Всички тези момичета са били като откъснати цветя, поставени в златна ваза, затова всяка се е стремяла да бъде забелязана и да успее да постигне нещо. „Откъснатото цвете трябва да се подари, започнатият стих – да се допише, иначе не си струва да се стремиш към нещо, което не ти е било по сметките“, казва Омар Хаям, и точно това се случило с Роксолана и Сюлейман Велики. 

Хюррем Хасеки, известна и със славянското си име Роксолана, е родена в град Рогатин, днешна Западна Украйна, а тогавашна Полша. Според една от версиите, тя била дъщеря на украински свещеник, която след набезите на татарите  около 1520 г. била отвлечена и отведена в Крим, където била подарена на султан Сюлейман 1. Ставайки част от харема, на Роксолана ѝ било дадено името  Хюррем, което означава „весела“, защото винаги била весела и засмяна, въпреки сполетялата я тежка съдба.  Със смеха си, волните си действия и песни Роксолана станала любимка на Сюлейман Велики, който я боготворял и ѝ пишел стихове, а накрая я направил свой довереник в делата на империята. Султанът стигнал дотам, че извършил нещо като исторически прецедент, сключвайки брак с една наложница от харема, чието име оттогава в продължение на 40 години станало най-споменаваното в ислямската държава. Главен политически съветник и управител на целия дворец, Роксолана разполагала с безпрецедентни права, като това да присъства на събиранията на Дивана, да приема посланици, да води делови кореспонденции, да пълни хазната със средства, което ѝ позволило да построи дори няколко джамии, а също домове за душевноболни, училища и кухни за бездомници. Със султана те имали пет деца, 4 сина и една дъщеря, от които обаче само момиченцето и един от синовете, Селим, който по-късно станал наследник, оцеляват. Всъщност последващото възкачване на трона на Селим било постигнато с цената на доста кръв: убийства, отравяния, безследно изчезнали, като се има предвид, че султанът е имал 40 брачни и извънбрачни деца. Двамата със султана са се борили през целия си живот за просперитета на Великата империя, борили са се да я опазят от упадък, но след тях, наследникът им Селим прави упадъка неизбежен. Това обаче не се случва само с Османската империя, а с почти всички велики империи по сета, като първа е била Римската. Не знам защо великите вождове и завоеватели никога не успяват да отгледат достойни заместници. Може би така е предопределено като наказание за многото кръв и жестокост, съпътстващи създаването на една велика империя. Кой знае? Сюлейман Велики умира 8 години след Роксолана, без да пожелава друга жена преди и след смъртта ѝ.  Не отивал при нито една от другите си жените, въпреки че Роксолана не блестяла с хубост според естетиката в арабския свят. Тя имала грациозна и елегантна дребна фигура. Не била красавица и според  венецианските  велможи, които имали повод да я видят през 1526 г. и дори да възпеят чипо ѝ носле. Само че Роксолана притежавала неподправен чар и ум, с който успявала както да взима участие в обсъжданията на държавните дела, така и умело да развлича султана. Била дяволски хитра – природна дарба, която допълвала другите ѝ качества в една взривоопасна смес, в която намерили смъртта си не малко хора.

Как е успяла тя, почти веднага след идването си, да превземе султанските покои, завинаги ще остане загадка. Според едни разкази, когато я представяли на султана, тя влетяла сред танцуващите, отстранила солистката, разсмяла се и запяла една своя си песен. Харемът живеел с твърде строги закони и това било необичайно поведение. Султанът се учудил и същевременно заинтригувал и я пожелал в покоите си. За награда тя помолила само за едно, да посещава султанската библиотека. Вече и шокиран, султанът ѝ разрешил, а след това тръгнал на поход. Когато се върнал, Роксолана вече била овладяла няколко езика и подобрила образованието си. Посветила му стихове, написала и книга, невиждано по онова време в арабския свят. Вземала всичко, което животът ѝ давал и следвайки правилата на новата си родина, приела ислямска вяра. По нейно управление харемът се превърнал в център на красота, дворцовата гвардия я боготворяла. Роксолана построила казарми за еничарите, увеличила възнагражденията и привилегиите  им. Също така развила и търговията в Истанбул, предимно с вино и стоки от външния свят, като реконструирала кейовете на Галата, където да акостират високотонажни морски кораби. Като се замисля си правя извод за себе си защо тя е успяла. Първо, била  е винаги усмихната, а както знаем всички се усмихваме на един и същи език. Усмивката кара хората да се чудят какво мислим и към какво се стремим, а е и добра инвестиция, както в този случай, защото колкото повече даваш, толкова повече получаваш. И накрая, една усмивка може да е единственият топъл лъч в нечий ден, например, този на султана. Второ, Роксана е била харизматична личност. Харизмата е характерна черта на индивиди, които притежават силен чар, магнетизъм, привлекателност и неосъзната власт. Тези качества и способности човек  придобива без да има лични заслуги за тях. Но попаднала в подходяща среда и в точното време и използвайки силата си,  харизматичната личност сякаш извлича положителната енергия от срещуположното его, в случая от султана. Така той, почувствал това, се отплаща с възхищение и обожание към този, който го е предизвикал.  По този повод се сещам и  за други жени със световна слава и харизма от миналите векове, като Нефертари Мерит Мут, царица на Египет и съпруга на Рамзес 2 и Екатерина Велика. 

Но връщайки се към украинските корени на Роксолана, мога да кажа, че от Украйна и украинците имам много добри спомени, въпреки че съм била там преди 30 години. Това е една страна с много красива природа, а столицата Киев е просто незабравима – скъпоценен камък с впечатляваща архитектура. Спомням си едни широки дълги улици, хиляди паметници на велики люде, градини, паркове и църкви, които накъдето и да се обърнеш, ти се показват веселите си приличащи на малки шишарки кубета в синьо, изумрудено зелено и много златно.

А небето над Киев… нямам подходящи думи, за да го опиша, но гледах скоро по телевизията едно предаване, където показваха някаква църква в Дания, проектирана от датския архитект  Утзон Йорн, проектирал също и прочутата опера в Сидни. За сводовете на църквата той се бил вдъхновил от небето и облаците над  Хавайските острови, но същото вдъхновение е можел да получи и ако беше видял небето над Украйна.  Сещам се и за Тараз Шевченко и неговото „Наша дума, наша пiсня,/ Не в мире, не загине…/От де, люде, наша слава,/Слава Украiне!“  Идва ми на ум любимия на семейството ни Гогол, роден в Украйна и произхождащ от стар украински род. Най-обичам да чета и препрочитам разказите му от „Вечери в селцето край Диканка“ и „Тарас Булба“, разбира се.

 Друга забележителност, оставила траен спомен от първото ни пътуване в един друг свят, различен от този, в който живеехме, е джамията „Султан Ахмед“, която поради синьобелите цветове на порцелановите плочки, с които е облицована, в Европа е известна като  Синята джамия. Тя е едно от най-съвършените човешки творения. Забележително и неповторимо достижение  на изкуството и смело архитектурно виждане. Строи се от 1609 до 1616 година. Минаретата са 6 на брой и имат интересна история. Султан Ахмед I пожелал минаретата да бъдат направени от злато, което на турски се произнася „алтъ“ и означава шест. Архитектът погрешно разбрал думата и проектирал и построил 6 минарета, но те били толкова прекрасни, че султанът не наказал архитекта, въпреки проблемите с поклонниците в Мека. Те пък възнегодували, тъй като било светотатство да има втора джамия със същото великолепие като тази, на която те се кланят и разбира се, с повече минарета, което всъщност било ябълката на раздора. За компенсация те издигнали още едно минаре, а по-късно още две, така, че тази в Мека пак остава най-величествена с най-много минарета джамия и настава мир. Синята джамия  не подлежи на описание, защото само като се види може да бъде оценена нейната уникалност. Защото пищността и великолепието е творение, в което се преплитат всички умения на човека, продиктувани и дадени от силата на религията. Тук може да се пренесеш в едно друго измерение на спокойствие и душевно смирение, което да обуслови  собственото ти съществуване.  

  

Дотук бяха моите впечатления от Истанбул – вълнуващи, защото бяха първите, които изживявах извън пределите на моята страна. Всичко, което видях, се разминаваше с представите ми за света зад нашата граница. Но може би затова казват, че като пътуваш, означава да откриваш, че всеки греши в мнението си за собствената си държава и за другите държави, разбира се.

Освен на културното наследство от миналото на Истанбул, ние се насладихме и на търговската дейност. Нагледахме се на разкошни магазини, пълни с какво ли не, а най-много ме впечатли това, че продаваха автомобили в магазин, а не като при нас. Разбира се, посетихме и най-големия покрит пазар Капалъ Черши и Египетския пазар. Капълъ Черши е нещо невъобразимо. Дворец на търговията, плашещо добър, поради което имаш чувството, че си като насред торнадо. Въртиш се около оста си, движиш се стремглаво напред и се чудиш кое първо да видиш и сразиш с наличните средства, които притежаваш. Египетският пазар е също добро място – блясък за очите, ухание за носа, музика за ушите и наслада за устата. Тук изживяваш колорита на ориенталския пазар: шум, цветове, аромати, пазарлъци, което ще рече, обсъждаш стоката с продавача докато постигнете цена, удовлетворяваща и двете страни. Според някои исторически източници този пазар бил  построен по желание на султанската майка и се е наричал Валиде пазар, а по късно станал Египетски, тъй като всички билки, подправки и други екзотични стоки първо се доставяли в Египет, а след това се пренасяни в Истанбул. Построен е от камъни и тухли, а не от дърво както се е правило до тогава. Формата му наподобява буквата „L“ с 88 сводести помещения. Той е и като част от колието, или комплекса с множеството съседни сгради, които обграждат Новата джамия. Със средства от наемите, които се събират от ползвателите на помещенията, се подпомага поддръжката на джамията. Тук могат да се намерят много изненадващи неща, като се започне от различните видове подправки: канела, кардамон, ким,  шафран и други, след това билки за различни болести, също така плодове, парфюми и бижута и се стигне до афродизияка, съставен от различни етерични масла. Афродизиакът идва от името на гръцката богиня Афродита, която е олицетворение на страстта и любовта. От историческа и научна гледна точка приписваните на някои от тези вещества, храни и парфюми ефекти може да са се дължали предимно на простата вяра на прилагащите ги, на очакването за положителен резултат (т.е. плацебо ефект). Въпреки липсата на медицински доказателства, какво е афродизиак, хората си го набелязват на принципа на симпатичната магия, като стридите например. Освен изобилието от благоухания, които се носят, най-голямо  впечатление прави изобилието от  локума и шам фъстък. Казват, че най вкусното нещо, което може да се хапне тук, е сушената кайсия, пълнена с натрошен шам фъстък. А гледката от разнообразните видове локуми  прилича на днешните  базари по коледа. Локумът е измислен от един сладкар на Сюлейман Велики, на когото било заръчано да направи нещо сладко, което да накара някои от многото сърдити наложници да се усмихват. На кулинарните шедьоври обаче само се нагледахме, защото по това време в страната върлуваше холера и ние бяхме имунизирани и ни беше забранено да  вкусваме храна, но то и не беше нужно, защото на кораба имаше всичко в изобилие. Синът ми разказа, че го впечатлила например, печената скумрия на скара, подправена само със сол, чер пипер и лимон. Вероятно вкусът и ароматът на рибата се е дължал най-вече на това, че е била много прясна. Дори по пазарите, хрилете на рибата са обърнати така към купувача, че той да види червения им цвят, което е доказателство за пресен улов.

Ще спомена и една забавна случка, която преживяхме в резултат на липса на такива заведения в България. Слизаме от кораба и тръгваме към града да се разходим и аз виждам една много красива и интересна сграда  с прекрасни витрини, на които имаше изложени снимки на много красиви жени. Помислихме си, че е фотографско ателие, каквито имаше и у нас, но не би. После разбрахме, че било публичен дом. По-късно във Виена, когато виждахме подобни сграда, бяхме наясно с предназначението им.

Хубава и незабравима екскурзия беше! Пожелавам го на всички, дори и да не са младоженци, защото Мохамед е казал „Не ми казвайте колко си образован. Кажете ми колко сте пътували“.

А сега ще разкажа за празника на Лалето, времето през което синът ни беше в Истанбул, и нещата, които е посетил и опитал.

Лалето е истински символ на Турция, а фестивалът в Истанбул има многовековна традиция. В периода на най-големия разцвет на османската империя бил наричан “епохата на лалетата“. Лалето е родом от Азия и било любимо цвете на султана. Дрехи, оръжия, стени джамии, килими и съдове са били украсявани с него. Специалното османско лале е червено със заострени листенца, което може да се види само в Истанбул. За еталон на истанбулското лале пък се счита онова с тънките изящни листенца, които били отъждествявани с острието на сабя, с извити женски вежди или пък с арабски букви. 

Въобще прекрасно древно царствено цвете – спомен за велики дела и начинания, повод за радост и гордост, цвете с божествен аромат и вид. Лалето не пази своите тайни и благословено ни ги дарява. Първите сведения за него са от 11-12 век. В един библейски ръкопис от онова време е открита рисунка на лале. Според  някои  исторически източници то било отглеждано от персите и се е наричало „дюлбаш“, или тюрбан. Било е забранено да се разпространява извън османската империя затова едва през 16-ти век Огир Гизелин, посланик на австрийския император Фердинанд в Истанбул,   изпраща луковици и семена, които започват да се отглеждат във Виенската градина с лечебна цел. Като всяко прекрасно нещо обаче и лалето е било разпространено чрез  похищаване от крадци и търговци, като най-активните от тях са били венецианските. В съвременна Турция най-много видове лалета, 70, има в област Анадола. 

Множество хора от цял свят се стичат да се порадват на лалетата по времето на този почти едномесечен празник, а освен това фестивалът е добър повод да открият или преоткрият някои от множеството забележителности на града, като например двореца Долмабахче.  В него за последно е пребивавал последният султан, а след него първият президент на Турция. Разположен е по протежението на Босфора и блести с красотата на цялото злато и кристали, вложени за декорацията му. Това е дворец, който не прилича на никоя друга властелинска резиденция по света, където нищо не е спестено, за да се превърне в достоен и задължителен за посещение. 

През 1856 година султан Абдул Меджит нарежда да се построи палат, който да е подобен на европейските, но в същото време  различен и открояващ се. По тази причина в него били съчетани множество стилове: рококо, барок и неокласицизъм, обединени в едно неповторимо еклектично цяло от ориенталската архитектура. И наистина начинът, по който са комбинирани тези различни стилове в този еклектичен архитектурен прийом не предизвиква дисонанс, а създава усещането за хармония, придавайки едновременно артистичен и величествен интериорен и екстериорен дизайн на постройката, събуждащ специфични емоции и превръщащ го в истинско произведение на изкуството. Всъщност днес еклектиката е много разпространена и може да се види във вътрешното обзавеждане на сгради с най-различно предназначение. Забелязали сме го в много  нови хотели от Западна Европа. Но да се върнем на двореца. 

Стойността му се измерва в 35 тона злато, или един милиард долара. Синът ми разказва, че декорацията му била истинско предизвикателство за сетивата ти. Всичко жълто е златно, инкрустирани паркети, стаи и султански бани от розов алабастър, килими с втъкани копринени нишки, мечи кожи от по на 150 години и много подаръци от различни султани, крале, включително и руски императори.  Запазена е непокътната стаята на Кемал Ататюрк, където той е починал на 10 ноември 1938 година в 9.05 часа и всички часовници са спрени в този час. Тук може да се види още прекрасна библиотека, картини на Айвазовски, произведения от френски и италиански художници и скулптури.

Впечатляващо е стълбището  във формата на подкова, изработено от месинг и махагон с  парапет от кристал.  Също така има и един кристален полилей, поставен в залата за официални церемонии. Той е подарък от английската кралица Виктория, тежи 4,5 тона и има 750 лампи. Тук също така може да се види и най-голямата колекция от кристали, произведени в Бохемия, Чехия, Бакаат и Франция. Прекрасна е и разходката  из градините и гледката през вратите на двореца към Босфора.

снимка

Друго чудо за туристите, а и не само за тях, е църквата „Света София“, или  на Пресветата Премъдрост Божия. Дълго време тя е била най-величествената християнска катедрала, а по-късно най-голямата сред джамиите.  Днес е музей, за да има мир сред вярващите. Построена е през 532-537 година с впечатляващи инженерни умения. Навремето си тя е била ярък пример за византийската архитектура, като оказва влияние и върху архитектурата на османската империя. Построена е пищна, великолепна и сияйна. Едно бижу във вселената, космополитен храм, в който, хората от цял свят, независимо  кой им е бил върховен господ, са  се молели на колене. Търсили са с молитвите си утеха и вяра за своя живот. Въпреки набезите върху нея, тя си остава една от най-почитаните и с живо минало, тъй като все още се разказват и вярват в тях  много легенди и митове.   

Митовете за „Света София“ показват културно богатство на храма, претърпяло процеси на промени  и трансформации на различните култури от древността до наши дни. Интерес представляват легендите за  влажната колона, която лекувала от всички болести, за рухването и възстановяването на покрива, кървящата икона на Исус, духовните строители и джинове, които са помогнали църквата да се построи толкова бързо, за името и архитектурата, вратата, изработена от дъски, които били взети от кораба на  Ной, за закопаното злато под една от колоните, за каменния трон и други. Изобщо тайнства, на които човек, вярва или не, дълбоко в душата си ги приема като чудеса. А чудесата, както казват, са ни нужни и дори ги очакваме. Нищо достойно  и велико на света не би могло да се случи, ако не вярваш в чудеса. Те са като благоговейно изумление. Например, историята разказва как княз Владимир Святославич през 988 година от езичник приел православната вяра. В годините на неговото управление са били убити или приели мъченическа смърт в името на Христос варягите Фьодор и неговият син Йоан. Това събитие го накарало да се замисли дали езическата вяра наистина била най-правилната. 

Историците смятат, че Великият княз Владимир избира  православното християнство, след като се бил допитал до различни изтъкнати представители на няколко религии. Така той свикал в Киев, майката на руските градове по онова време, представители на всички големи вероизповедания като мюсюлмани, католици, евреи и православни и всеки от тях започнал да изтъква достойнствата на своята вяра. Така князът бил изправен пред една голяма дилема – тъй като имал много жени и над 900 наложници, нов същото време и той, и цялото му население били големи ценители на виното, трябвало да избере дали да запази всичките си жени и наложници, но да забрани употребата на вино, приемайки мюсюлманската вяра, или да остане само с една жена, но да не лишава себе си и народа си от благодатта на виното, приемайки православието. По този начин решил той и народът му да се покръстят. Но за да се увери, че наистина е направил правилен избор, той изпратил 10 мъдри и уважавани хора от Киевска Рус в столицата на Византия Константинопол, за да разберат дали православната вяра наистина е най-достойната. За да изпълнят задачата си, мъдреците посетили храма „Света София“. Великолепната архитектура, ангелското пеене на хора, красотата на божественото служене ги поразило в най-висока степен. Като се върнали изразили впечатленията си пред Владимир с думите: „Не знаехме на земята ли бяхме, или на небето“. Така, храмът „Света София“ ще се помни и няма да бъде забравен никога, щом е успял да убеди Великия княз Владимир да приеме православната вяра за себе си и своя народ през 988 година, като получава и кръщелното име Василий.  

Първото условие да разберете една чужда страна е да я помиришете и да опитате нейните вкусове, защото тя  не е създадена  за удобство на пътешественика, а за удобство на собствения си народ. За Франция например, това са кроасаните, за Италия – пиците и пастата, за Германия – надениците и зелето, за Англия – рибата и телешкото с картофки, а за Турция, това е миризмата на кафе и чай, а хранителните вкусотии са многобройни като почнеш от агнешкото и стигнеш до баклавата. Кухнята им е хубава, щипнала по-малко от Балканите и арабския свят. Там може да се намери всичко, без свинско разбира се, и алкохол.

Ето защо ще почнем от миризмите на кафето и чая.

Кафето

Популярното от години турско кафе тръгва от Етиопия и Йемен, продължава през Кайро и Мека и акостира в Истанбул. Хаким от Халеб и Шемза от Дамаск откриват през 15-ти век по едно кафене, където предлагат неизвестната дотогава ароматна напитка. Смята се, че първото кафене, открито в Истанбул, е било в квартал Тахтакале.

Турското кафе съдържа зърна от Бразилия и Средна Америка, и има специфичен вкус, каймак, аромат, а и начин на приготвяне – вари се на бавен огън с вода и захар на вкус. Поднася се  в малки порцеланови чашки. За варенето се ползва медно джезве, в което се налива вода и вече ситно смляното кафе. Вари се върху жарава или горещ пясък и именно затова се нарича турско. Трябва да има много каймак, защото той запазва кафето по-дълго време топло.  Кафето повлиява и върху турската култура, щото  дума  закуска /kahvalt/kahve-alti kahve/  на книжовен турски означава „преди кафе“.  Пие се разточително бавно, придружено от чаша студена вода за освежаване на устата преди отпиване, локум или бяло сладко, а след вечеря от аперитив. В Южна Италия също се поднася вода с кафето. По утайката на дъното на турското кафе може да се гадае какво ще ти се случи в бъдеще време.

Чаят

С изненада, защо съм пропуснала това преди, не знам, но научих че в Турция се произвеждало и пиело много чай. Там традицията повелявала след всяко хранене да се поднася чай. Пиенето, приготвянето и сервирането на чай е начин на живот. След дълга уморителна разходка, неуморна работа или трудни случки, какво по-хубаво според тях е да изпиеш чаша чай. Чай се предлага навсякъде – в хотели, ресторанти, магазини и други публични места, като пожелание за „добре дошли“, „ приятен път“ или може би и за „пак заповядайте“.  Заместител е на кафето, защото се прави от черен чай, който съдържа голямо количество кофеин, има много ароматни листенца и се окислява по дълго от другите видове чайове. Турция произвежда почти 7 процента чай от количествата на световния пазар. Плодородната почва и благоприятният топъл климат край Черно море създава перфектни условия за отглеждането му.  Тайната обаче за хубавия и популярен турски чай е в начина му на приготвяне. За целта се използват два чайника, специално произведени в Турция. Един по-малък, в който се поставят листенцата чай с малко вода, и един по-голям под малкия, в който се налива повече количество вода. Вари се 15-20 минути  и се сервира в специални стъклени чаши. Първо се налива чай от малкия чайник, а след това се долива от големия гореща вода за разреждане докато получиш желаната консистенция. Преди да се налее чай в чашата се поставя метална лъжичка, която служи за отнемане на част от топлината на горещата вода, за да не се спука стъклото. За подслаждане на чая се предлага  захар на кубчета /шекер/, а защо не и баклава.  

Баклавата е вид сладка баница или сиропиран сладкиш. Според историка Нури Джанли за първи път се споменава за този сладкиш през 15-ти век като част от кулинарната традиция на асирийците. Според други за баклавата се споменавало и през 13-ти век по времето на китайската династия Юан. Доказано е обаче, че през 14-ти век, по времето на султан Фатих, готвач от двореца Топкапъ е  измислил този сладкиш и рецептата е запазена и до днес в кулинарната книга на двореца. Султанът много харесал изобретения нов сладкиша и за да увековечи  рецептата,  наредил да се приготвял на всички празници.

Турската баклава е превъзходна, но най-известната, равностойна по стойност на диамант, е оригиналната „Газиантеп баклава“. Градът Газиантеп е известен още от дълбока древност, а рецептата за баклавата се предавала само от майстор на чирак. Има оригинален стил и вкус. През 1850 година Махмет Гюллу отива на хадж в Мека. Там видял много магазинчета, в които продавали този деликатес. Не е бил разпространен сред народа, можели да си го позволят само аристократите от османската империя. Връщайки се в своя град Газиантеп, той открива своя работилница Гюллуолу, която понастоящем е най-старата баклавопродавница в света. Почва свое производства, като поради липса на орехи ги  заменя с шамфъстък. Тайната на диамантения и вкус е в това, че всички съставки на баклавата трябва да са точно определени, сиропът да е толкова гъст, че като обърнеш тавата наопаки да не изпадне нищо, това ти го демонстрират. Корите трябва да са толкова тънки и добре обработени термично и полети с горещ сироп, че когато притиснеш хапка баклава с език към небцето корите трябва да се стопят. Използва се рафинирано краве масло добито от млякото на крави, пасли на чисти поляни с много билки. Не по-малко важно е и брашното, което да е от твърда пшеница, отгледано в безводните полета на равнината Харан и непременно замесено с вода от  Газиантеп. Ех сладост, сладост, без нея не може. Тя ти дава приятното усещане, че животът е удоволствие.

Сладостта е приятно преживяване като това да осъществиш едно пътуване, което да те остави без дъх, а след това да те превърне в разказвач. За да си доставиш тази сладост, не е нужно да си богат, а да използваш изработеното, така че да живееш, да се осмелиш да пътуваш, да благославяш случващото се и никога да не съжаляваш за стореното. В този ред на мисли  ще споделя нещо от турския писател Орхан Памук: „Не вземайте всичко чак толкова на сериозно. Не е ли животът красив? Обърнете внимание на подробностите, най-важното нещо в живота е в щастието, възможността да оцелееш в това нетолерантно общество, което сами сме си създали“.

Нищо обаче на този свят не може да се случи, ако я нямаше най-голямата благодат на земята - водата.  В Турци, и най-вече в Истанбул разбира се, почитат водата, защото колкото и да е вкусно и сладко нещо, на този свят  нищо не става без вода. Земният живот е като водата, изляла се от небето или извираща от земята. Водата напоява и дава живот на всички растения за изхранване на хора и животни. Може би по-тази причина в Истанбул и в много други градове на страната изразяват почитта си към водата с построяването на чешми. Вярвали са, че да се построи чешма било нещо толкова значимо, колкото да възпиташ праведно децата си, да събираш и разпространяваш знания или да отделиш от имуществото си за нуждаещите се. В Истанбул от 1000 чешми в миналото са останали около 400. Много от тях са построявани по желание на жени на султани и паши, близо до джамии, за да могат вярващите да се измиват преди и след молитва, а и пътниците  да си осигурят питейна вода. 

Две от най-хубавите чешми са тези на Ахмед султан 3 и Немската чешма. Те придават чар на този велик град Истанбул.

Чешмата на Ахмед султан III е една от най-романтичните поради многоъгълните си форми, цветни  модели,  стихове  от „Шакира“, „Недим“ и Рихми, с които са изписани стените. Разположена е пред вратите на двореца „Топкапъ“.  Построена е през 1728-29 година по идея на  султана, който по онова време се е считал за  реформист от епохата на лалетата. Стилът ѝ е османски барок с подчертано европейско влияние.  Един квадратен каменен блок с помощта на  полукръгли сибили и високи прозорци,  декорирани с  бронзови решетки, изобразяващи лилии, оригинални релефи, изящни сводове и изнесен покрив, е  превърнат в изкуство, което да слави водата. За неговата слава са добавени и синьозелени пластинки, върху които с калиграфски надписи са изписани строфи от поета Сейит  Хусеин  Вехби, славещи създателя на чешмата.

Немската чешма,  известна като Алььман чешмези, е построена в Германия в чест на визитата на Вилхем Втори, и през 1900 е доставена в Истанбул. Чешмата става популярна със своята архитектура, която я различава значително от другите многобройни чешми, нейни сестри в Истанбул. Тя е изпъстрена със златни мозайки и бронзов купол, поддържан от мраморни колони.

По времето когато в състава на османската империя са били включени и нашите земи, също са построени много чешми.      

Затова ще завърша с  един абзац от разказа  на Йовков „Песента на колелетата“ , който казва всичко за благодеянието и водата:

Достигнал дотук, Сали Яшар започваше да мисли, че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Това, което мъдрите побелели старци, които той някога беше слушал да приказват, наричаха себап. И идеше му на ум тогава за Мурад бея от Сърнено, който беше направил прочутата Каралезка чешма. Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.

Това беше за Истанбул. Ако искате да му се насладите, пожелавам приятно пътуване!