Като посетиш и видиш тези градове, сграбчваш мига и гребеш от живота с
пълни шепи. Те са част от съдържанието на люлката на цивилизацията още от
римско време, където въздухът ухае на власт. Животът в тях е бил и в днешно
време е художник, писател, поет и композитор. Тук „…трябва всяка радост да изстрадаш,
да си създаваш прости чудеса, на капката да можеш да се радваш и в нея да
откриваш небеса“! (Дамян Дамянов). Както
казват в наши дни, правилото е да вземаш
от живота колкото се може повече, затова аз реших да го спазя и тази година,
като си доставя удоволствието да посетя тези прекрасни градове. Защото както
казва великият Айнщайн: „Бих искал да знам мислите на Бог. Останалото са
подробности“. Аз, разбира се, не ги знам и затова работя здраво с
подробностите, което означава да не се примирявам със страшната болест, която
ни спохожда през есента на нашия живот – примирението. Тези велики градове си
заслужава да се посетят, защото те са като птицата Феникс, или както ние си я
знаем от приказките Жар птица. Тази птица се ражда в гръцката митология, в
чиито мит се преплитат елементи от различни култури, но най-вече египетската. Огнено-златистото
й оперение надминава красотата на пауна, а величествената й осанка превъзхожда
тази на орела. Храни се с утринна роса, но едно от най-важните й качества е
способността й да се възражда от собствената си пепел. Тя есимвол е на възкресението, безсмъртието,
триумф над бедствието, на огъня и живота, на новото начало.
Да започнем със Златна Прага
Прага е град, който въпреки бедствията, които са го сполетявали през
вековете, винаги е успявал да триумфира над тях и да се възражда за ново
начало, което продължава и в наши дни.
Според романтичната легендата, а
не историческата, градът бил създаден по волята на първата кралица, владяла някога
Чехия, на име Любиша, която била надарена с красота, ум и ясновидски способности.
Тя предрекла, че ще се построи град, който ще се прочуе и славата му ще стигне
до звездите. По тази причина тя изпратила хора по света и им поръчала щом видят
място, където човек гради праг за своя къща, да спрат и там да изградят новия
град. Мястото, на което спрели пратениците, е днешното „Храдчани“. Там те
построили град за чудо и приказ, творение на природата и човешкия гений, който
предизвиквал и предизвиква възторг, оставяйки дълбока следа в сърцето и паметта
на всеки, който е бродил из старинните улици, възхищавал се е на архитектурните
шедьоври, посещавал е великолепните му църкви, музеи, дворци и галерии, съхранили като съкровищници, огромното
богатство от историческо и културно наследство на създателите си. Ясновидството на Любиша се е сбъднало,
защото и до днес Прага се смята за един
от най-красивите градове в света, а също и за значим еврейски център извън
Персийския полуостров. Два пъти е бил столица на свещената Римска империя и
седалище на император. Прага е земя на големите контрасти и превратности. Тя
е като малка вселена,
която те омагьосва със своите ценности и
усещания, виждаш себе си как достигаш до звездите. А като слезеш от
звездите осъзнаваш, че само един ден не
стига да видиш всички богатства на града, като например, дворцовия комплекс
„Храдчани“, петте картинни галерии, съдържащи някои творби на Пикасо, Роден,
Тициан и Тинторето, четирите манастира и
трите базилики, пеещия фонтан в двора на летния дворец, чиято мелодия се
създава от капките, падащи в една бронзова чаша, както и многобройни други
вълшебства. Наричат я още „Златна
прага“, но по каква причина? Едни казват, че преди години в града е имало над
хиляда златни кули, но сега няма останала нито една или може би още не са възстановени. Други си
мислят, че името произлиза от това на „Златната уличка“, която е емблематична
за Прага. Според легенда в далечното минало там са живели майстори бижутери,
златари и алхимици, които са се опитвали да превърнат оловото в злато. Казват,
че някои са успели, но няма доказателства за това. Доказателство обаче има, а
именно, че на номер 22 е живял Франц Кафка, бохемски романист и писател на
разкази. Аз пък си мисля, че е златна, защото
само златото и бижутата,
сътворени от човека, са едно от нещата, които оцеляват, проблясват в пепелта и
се възраждат отново, преодолявайки огъня и меча, вихрели се през вековете. Златна
или сияйна е като зората, може би защото злато /AURUM/ в буквален от
латински превод означава светла зора.
Какво видяхме за пет часа:
Карловият мост, който свързва стария град с Храдчани, където се намира дворцовият комплекс. От двете му страни се издигат две интересни с архитектурата си кули. В протежение на моста се извисяват с божествен ореол 30 статуи, една от които и на братята Кирил и Методий. И от двете му страни се простират пред очите ти невероятни и неописуеми природни гледки към ареята на града и хълмовете около реката. По моста можеш да се забавляваш с музиката на уличните музиканти и сценките от също такива артистични трупи.
Старое места е площад, който се намира в центъра на стария град с най-емблематичните сгради в Прага. Площадът датира от 12 век, а в архитектурата му се преплитат различни стилове, които подчертават магическата атмосфера на мястото, което от векове е арена на политически и лични драми, катастрофи и революции.
Църквата „Дева Мария пред Тин“ е в
готически стил, но с бароков олтар. В нея се намира най-старият орган в града.
Над нея се извисяват 280-метрови кули близнаци, заобиколени с още 4 по-малки.
Астрономическият часовник е не само най-старият от съществуващите в
Европа, но и с най-сложен механизъм.
Показва точен час, движението на слънцето, планетите с тяхното разположението в небето и пространствена визия
на зодиакалните съзвездия. Аранжиран е с фигурки, които изобразяват човешките
прегрешения - скъперничеството и суетата. На всеки кръгъл час от часовника
излизат фигурките на 12-те апостола, обикалящи в кръг. В края на обиколката им се
чува кукуригането на златен петел.
Монументът на Ян Хус – проповедник, философ, водач в борбата на чехите за
свобода от немско влияние, осъден за това на смърт чрез изгаряне на клада като
еретик.
Бароковата църква „Свети Николай“ с интересната си окръглена фасада, розовия
мрамор в интериора, статуите и колоните от зелен мрамор декорираните с разкошни
стенописи стени. През 1787 година Моцарт е свирил в църквата на органа, чиято позлата му
придава сияен привкус.
Площадът Вацлавски намести. На него е издигнат паметник на св. Вацлав, чешки
владетел от 921-935 година, който налага християнството в цялата страна. Като застанеш
до паметника, за да го разгледаш и му се поклониш, а след това погледнеш надолу
по дългата улица, тръгваща от него, пред очите ти се разкрива цялата история, архитектура,
култура на града със свой снобизъм, великолепие, със суетата на туристите, с хотелите,
ресторантите и големите магазини, както и на такива за наденички, захаросани
плодове, бонбони, разбира се, щандове и
заведения за бира т.н.
Съжалявам, че не можахме да посетим
„Храдчани“, който е един величествен замък, издигащ се над Прага и река
Вълтава. Замък, където са преплетени съдби на императори, крале, висши
чиновници и президенти, е останал неподвластен на времето.
Както и катедралата „Св. Вит“,
най-големият и най- важният храм в Прага. Освен религиозни служби тук са се
провеждали и церемониите по коронацията на чешките крале и кралици. В тесните
странични крила на катедралата се помещават много параклиси, украсени със
стъклописи. Алфонс Муха – живописец,
плакатист, декоратор, приложник, виден
представител на течението Арт Нуво,
проектира прозорец за нов параклис към тази катедрала. Интересно
за него е, че е бил женен за българка и едно от монументалните му платна от
серията „Славянска епопея“, които са 20 на брой, е наименувано „Цар Симеон
Български – зорница на славянската писменост“.
Не остана време и за емблематичното място за почитателите на Авраам. Това е
най-старата действаща синагога в Европа. Казват, че това било много силно място
за сбъдване на мечти, но за нас остана утехата, че успяхме да си пожелаем важни
неща за сбъдване пред астрономическия часовник. Беше ми обаче интересно и имах
желание да посетя еврейския квартал, защото присъствието на евреите в Прага и страната
като цяло е било толерирано, тъй като те били добри заемодатели, но същевременно
с това те се чувствали и несигурни за живота си, тъй като обезпечението на
заемите предизвиквало ненавистта на
местните хора. Евреите са се появили тук още през 10-ти век, а
пражкото гето датира от 13-ти като най-крупен център в Европа, достигайки до 30
процента от местното население. Като
пиша за евреите се сещам за операта „Набуко“ от Верди. Тя е посветена именно на
тях и е най-вълнуващата творба в блестящата кариера на този композитор. Това е
също така и операта, която го възкресява от пепелта, защото през годината, в
която я създава, бил решил да сложи край на кариерата си, тъй като за много
кратко време е трябвало да погребе двете си деца и съпругата си Маргарита. Но съдба, само тя знае как
и какво ще те прероди отново. В случая той се вдъхновява от стиховете на
песента за хора по либретото на поета Темистокле Солера. Дълбоко развълнуван от
стиховете „Лети мисъл на златни крила…“, той сътворява знаменитата си опера.
Песента на хора наистина е страхотна, имах щастието да я чуя през лятото на
2019 г., в изпълнение на русенската
опера, която гостуваше в Балчик.
Това, което разказах за Прага, може да породи вдъхновение у вас за
туристически поход до там. Нали казват, не помня кой, че всеки има мозък в главата, крака в обувките
си, следователно може да насочи себе си към всяка една посока и дестинация,
която пожелае.
Следващата посока, в която ме поведоха моят мозък и моите крака, беше
Берлин. “Ти си луда,
детето ми. Трябва да отидете в Берлин!“ Тези думи са част от песента на
австрийския композитор Франц вон Супе, написана през 1800 година. Те са
отражение на житейския му опит в този прекрасен, луд и артистичен град. Което ще рече, че за един
ден няма как да усетиш всичко това, но и един ден все е по-добро от нито един.
Берлин е част от световната култура, в който се събират хора от цял свят. Той е
рай за художници и творци от всички области на живота и тук могат да дойдат
всички, които искат да преследват мечтите си. Актрисата Марлене Дитрих пее
песен за Берлин, с която изразява меланхоличната си любов към този град,
изразява чувствата си за времето, когато е живяла там и е била очарователна,
вълнуваща и привлекателна. Дейвид Бауи пък е чувствал града като най-голямата
фантазия, която човек може да си представи. Тук в продължение на две години той
написва най-големите си хитове. Днес неговата популярност все още е
значима и се върти около албумите му, писани там, сред които и песента „Heroes“, чувствана като химн на Берлин. Марк Твен го нарича „европейското Чикаго“, а
Кенеди си е харесал да е берлинчанин.
Всеки си го е възприемал съобразно своите си чувства и стремежи също като
формулата за успеха в живота на Айнщайн: „Ако А е успехът в живота, то тогава А
е равно на Х+У+Z, където Х е
работата, У е забавлението, а Z е да си държиш устата затворена“. Има и
един филм, „Криле на желанието“, известен още като „Небето над Берлин“. Това
казват, аз не съм го гледала, че не е просто филм. Представлявал алегорична
поезия, която докосва сърцата и кани на вълшебно пътешествие между два
контрастни свята, които се сблъскват в Берлин. Свят между изтока и запада,
между небето и земята, между цвят и сянка, между обич и болка, между сълзи и
смях, минало и бъдеще. Филм, който ти показва смисъла на живота, напомня, че
сме хора и трябва винаги да запазим
детското в себе си… и да обичаме .
Разглеждайки Берлин, макар и за един ден, можеш да усетиш колко е велик и
фантастичен и защо с право го сравнявам с птицата феникс. Въпреки многото
битки, разруха и пепел, които са белези
от суетата на човешкия род, той е запазил, помни и е възкресил много история, която един човешки
живот не може да поеме. Тук си дават среща много епохи, идеи на много герои,
като всяка крачка, която направиш, те води към все нови и нови преоткрития. С
най-пагубна за Берлин е била суетата на човека Хитлер. С невижданите си
налудничави идеи и фантазии по време на управлението му и Втората световна
война, а също и грандомански планове за градоустройството на града, той го съсипва
тотално. Целта му е била да превърне Берлин в апогей на диктатурата. Планът му включвал
построяването на монументални сгради,
като тази, планирана до Райхстага например. Тя трябвало да бъде с купол и да
достигна височина от 320 метра, все едно колкото телевизионната кула на Александърплац
без антените. От тази сграда се предвиждало
да се постави началото на две огромни улици, широки 120 метра и дълги 6
километра, като в краят им, където се срещнели, да бъде издигната гигантска
триумфална арка. По проектите се е извършвала брутална, с непоколебимата си настойчивост
работа, като в концлагерите в Заксенхаузен са се произвеждали необходимите строителни материали, на първо
време бетонни колони. Бомбардировките в края на войната също са разрушили много
ценности, най-вече в западната част на Берлин. На някои британски пилоти им е
доставяло удоволствия да пускат бомби над града. Следи от разрушенията има още
много и до днес, въпреки непрекъснатото строително възстановяване на щетите. Ех,
такъв е бил човекът, отгоре е бил намазан като филия хляб с масло, с приличие,
човещина и доброта, а отвътре е бил по-лош и от сатаната. Дали са му власт и
заради нея се е превърнал в чудовище, разрушавайки милиони човешки съдби и
незаменими човешки творения. Но това е минало и не трябва много да гледаме
назад, защото може да се препънем и да паднем, но не и да го забравяме, а да се
борим да не се повтаря, да възстановяваме
щетите и да градим бъдещето, защото то е нашият живот и животът на нашите деца,
новото поколение.
От това, което успяхме да видим за един ден, ще разкажа само за онова,
което си заслужава, докато за останалото, като например стената, разделяла
Берлин на източен и западен и за Щази, няма, защото историята е нещо, в което
не може безрезервно да се вярва.
Бранденбургската врата. Това е един архитектурен паметник, построен през
1789-1791 година, в стил класицизъм по образец на Пропилея на Акропола в Атина. Архитектурата й
се състои от 12 дорийски колони, които оформят 5 входа. Украсена е с емблема,
обърната на изток, представляваща
внушителна скулптурна група, състояща се от римска квадрига /колесница с четири коня/,
висока 6 метра и управлявана от богинята на победата Виктория. През годините
на съществуването си Бранденбургската врата преживява много превратности –
премествания, смяна на собственост, предназначение и разруха, но след 1991
година е възстановена напълно и върната на мястото си. Това е зона, която преди е била гордостта на
Берлин при династията на Хохенцолерните.
Сега е емблематично и притегателно място за мнозина жители, гости и
туристи на Берлин. В ареята около
вратата, запазена като по чудо от разрушения на бомбардировките се намират
най-импозантните градски монументи и красиви сгради. На изток от вратата се
простира Унтер ден Линден, което означава под липите, главната ос изток-запад. Това е един от най-големите
градски булеварди. Съживен е отново и днес е седалище на много посолства,
преместени след обединението на Германия от Бон, и обновена точка, в която се
чувства най-силно пулсът на столицата. Сградите на посолствата се надпреварват
по архитектурен дизайн, великолепни градини и виртуозни огради. Насочиха ни
вниманието на това, че италианското посолство е единственото без ограда, защото
няма от какво да се страхуват, тъй като управлението на мафията е в техни
ръце. Освен много туристи около вратата могат да се наблюдават артистични
и музикални групи, групи на протестиращи, някои от които голи, други облечени
атрактивно с плакати на различни езици, покачили се на най-различни подиуми и импровизирани
платформи.
Александерплац е централният площад в Берлин, важен транспортен център,
където постоянно се чува песента на колелетата на влакове и на другите градски
транспортни средства, превозващи 360 хиляди души на ден. Под площада се намира
и станция на метрото. Много от линиите са надземни, надземни са и много тръби, боядисани в синьо, за пренос на газ и вода,
защото почвата под Берлин е, меко казано, тресавище. Площадът получава името си по указ, издаден
от цар Фридрих Вилхем III в чест
на руския император Александър Първи, посетил Германия през 1805 година.
Тук се намира Берлинската телевизионна кула, която като че ли е и емблемата на
площада, фонтанът „Дружба на народите“, Червеното кметство, в което има гербова
зала и зала за тържества, където често се експонират изложби. В една от залите
може да се види картина на Антон фон Вернер, на която са изобразени известни
личности от 19-ти век, озаглавена „Берлински конгрес 1878 г.“ Интерес представлява и Берлинският часовник на мира „Урания“, който показва часовото време
във всички по-големи градове на света. Колоната е висока 10 метра, а
циферблатэт е разделен на множество части със снимката на страната, чието
часово време се показва.
Когато за първи път посетихме Берлин, беше по времето малко преди да
съборят стената. Бяхме едни от последните хора, видели я като политическа
преграда. Тогава в далечината зад нея се
виждаше един дълъг булевард, в края на който блестеше като мираж нещо жълто и
сякаш златисто. Реших, че един ден бих
искала да го видя това, като си мислех, че е нещо грандиозно. Съдбата ме
ощастливи с това удоволствие, но за съжаление, не останах очарована, дори и не
ми се искаше да го снимам. Това е Колоната на победата – един паметник,
издигнат през 1864 година по повод победата на Прусия в Германско-Датската
война. На времето ни приличаше на някаква привлекателната точка, която тогава ни
зовеше някога да посетим западен Берлин. Какво представлява всъщност този
паметник? Една колона, висока 67 метра, на която е поставена 8-метрова статуя
на богиня Виктория. Местните жители днес я наричат още Златната Елза, защото
има уникална одежда, която блести отдалече със златен оттенък. Всъщност тя била
позлатена едва през 1987 година, за да се превърне в съвременен символ на
обединена Германия. Ще рече, че Георги
Лигети, виден унгарски композитор, е прав като казва, че „Западен Берлин е сюрреалистична
клетка, един странен затвор, в който парадоксалното е, че само тези, които са
затворени вътре, са свободни…“, защото, мисля си, тези хора там са знаели какво
са миражите и стремежа да се докоснеш до тях. Нашият гид, роден и живеещ в
западната част на Берлин, ни разказа, че и той е подскачал от радост, когато
паднала стената и се е обединила Германия, но нищо не е станало за по-добро.
Може би надеждите са били за един друг живот, живот по червени килими и мед и
масло, но то в живота не става нищо
както си го пожелаеш без разум и даром. Сюрреализъм – чист психически автоматизъм,
диктовка на мисълта при отсъствие на всякакъв контрол, налаган от разума – е
наистина вярната характеристика на това, което се е случило. Но да оставим това
на анализаторите и историците, а аз да продължа нататък.
Берлинският зоопарк. Отворен за
посетители през далечната 1844 година, днес е деветият по големина в Европа.
Все още е красив, атрактивен и привлекателен, въпреки политическите
обстоятелства, военни реконструкции и разрушения. Тук могат да се видят много
видове редки и уникални животни, дива природа и различни
ботанически растения. Животните наброяват около 27 хиляди от 2300 вида. Има и
аквариум. Много може да се научи за това какви растения и животни има на нашата планета и да се
замислим дали ги пазим и какво правим за това. Много е популярна една атракция
за хора, които имат много пари и ги използват за ексцентрични удоволствия. До градината се намира един супер хотел
небостъргач. На най-горния етаж, може да си наемеш стая с изглед към зоопарка и на цена от 3000 евро за една нощ може да се насладиш на
супер нощна панорамна гледка към
зоологическата града. Изживяването може и да си струва, като си поръчаш и ястие
със свинско месо от прасенце, отгледано с бира и класическа музика, превръщащи цената
му в доста атрактивна. Нашият немски гид обаче рече, че той лично предпочитал повече
стек от евтино свинско, а бирата и музиката да си я пие и слуша сам.
Сградата Райхстаг. Конструирана е да помещава парламента, който навремето
се е наричал Райхстаг, а днес е седалище на Бундестага. Първият камък е положен
през 1884 г., но сградата става действаща през 1894 година. След пожара през
1933 г. реставрацията започва едва през 1956 г. и продължава до 1999 г. Новият
купол, който е изграден, има оригинална структура от стомана и стъкло. От него
се открива 360-градусова гледка към
града, а от терасата до него наслада и възхита за очите представлява панорамата
към най-големия парк в Берлин – Таргартен.
Новият купол има уникалната способност
да пропуска светлина и топлина директно към
пленарната зала.
Близо до несъществуващата вече Берлинска стена се намира и официалната сградата на Германското разузнаване. Размерите й са колкото 6 футболни игрища, има геометричен, а за изграждането й са използвани стомана, бетон и черни стъкла. Струва над милиард евро, построена е за 12 години. Работят 6500 служители, от които 4000 специалисти. Всеки месец служителите събират по едно евро и средствата ги дават на млади художници и скулптури, за да изработват произведения за украса на сградата. Видяхме две такива произведения и ни обясниха, че едната, каменно кълбо, обвито с нещо жълто като много дебело въже, било куче. Приличаше на куче колкото рибата на слон, а другото нещо, мраморно с продълговата форма, отгоре нещо кръгло с розови пръчици. Това трябвало да го виждаме като бюст на известен техен писател, който не го запомних, но си мисля че беше Шилер. Не можеш да си го представиш като образа на Шилер, дори да имаш най-развинтената фантазия на света. Много от днешните творци нямат търпението да ваят или рисуват като тези от миналите векове, които обичали да изпипват всички детайли и да предават на творението си вид, който да можеш да го познаеш и без преводач. Сега творят нещо набързо и го наричат модерно, надявайки се, че има много парвенюта, които, уж, за да не изглеждат неграмотни, викат браво, или богаташи, натрупали пари, които да ги купят, за да докажат законен бизнес. Казват също, че това било вътрешното мислене на твореца, но как да му разбера мисленето, например, от три преплетени железа, или от един цветен чорап, излизащ от петно боя, или цветни квадрати, разпръснати в пространството. А пък от някой, претендиращ, че рисува човешкия род, трябва да заключиш, че по земята е населена само изроди и скелети. Но нали казват, че животът е много по-удивителен от всичко, което е способен да създаде човешкият разум и човешката глупост. Разглеждайки Берлин, стигаш до извода, че това е град - опитно поле на архитекти, художници и всякакви други творци, наричащи себе си декоратори. Там могат да се видят сгради в старите европейски стилове, такива от комунистическо време, големи жилищни сгради, облицовани с плочи от майсенски порцелан, сгради от новото време, черно стъкло, бетон, алуминий и други съвременни материали, от небостъргачи до малки жилищни блокчета с повече любопитен, отколкото конвенционален проект. Така например, видяхме едно блокче, чиито балкони бяха подредени стъпаловидно от първия до последния етаж, което ще рече, че така можеш да виждаш какво има съседа, а пък ако си хвърлиш отпадъците си, те да попаднат на балкона му. В такъв случай най-облагодетелстван би бил съседът на последния етаж.
Най-накрая обаче ще разкажа за берлинската художествената галерия. При
всяко мое пътуване художествените галерии са ми приоритет и любима туристическа
дестинация. Приглушената светлина, меко осветяваща окачените по стените
оригинални шедьоври на великите майстори от отминалите векове, подчертаваща
изящния им, облагороден от времето колорит, създава едно неповторимо усещане. В
теб се поражда емоцията, че се докосваш до един друг свят. Той не е по-добър от
нашия и ти не би желал да си живял в него, но се радваш, че в наши дни можеш да
се възхищаваш на тези велики майстори, имали търпението, таланта и ината да
създадат такива художествени образци, които с умело изрисуваните си герои,
сцени и образци, с многообразните нюанси и настроения, отразени в тях, те карат
да намираш сходство със себе си или с хората и събитията, които те обкръжават и
днес и да ги преосмисляш. В галериите
имаш чувството, че изпадаш в състояние на нирвана, чувство, което ти дава едно
просветление и освобождение от
страданието и настъпление към спокойствие на ума.
Сградата на берлинската художествена галерия е построена през 1998 година,
като била проектирана специално за художествените произведения, които днес са
изложени вътре. На площ от 7000 кв. м., в 72 зали са изложени над 900 платна на
велики майстори. Други 400 картини пък са разположени в 12-те зали на „Ескизната галерия“ и на цокълния етаж на
сградата. Минимум четири часа са
необходими, за да разгледаш цялото това богатство от италиански и немски автори
от 13-18 век, испански и френски представители
от 15-18 век, фламандски майстори от 17 в. и нидерландски творци от
14-17 в. Тук могат да се видят известни картини от Джото, Мазачо
(„Поклонението на влъхвите“, 1401) г., Ботичели („Мадоната с младенеца“, 1444 г.),
Карпачо („Гробницата на Христос“, 1472 г.), Тициан (Автопортрет, „Венера и
органист)“, Кореджо („Леда и Лебеда“, която ми е любима), Вермеер, Дюрер,
Рембранд, Рубенс, Караваджо („Победоностният купидон“, Брьогел („Холандски
притчи“) и други.
Събраните картини са като корона, обсипана със скъпоценни камъни от цял
свят.
След френетичния танц от зала в зала, от картина на картина, приключихме с
възторжените и ликуващи чувства на духа
и продължихме до края на деня с физическите удоволствия, но за тях няма да разказвам. Това е Берлин, а сега следва другият град, също възкръснал от пепелта –
Дрезден.
След бомбардировките в края на Втората световна война стара част на града е била разрушена почти изцяло. Ако си представите древен град, открит от археолозите, където се виждат само очертанията на улиците и сградите и тук там някои фрагменти от тях, това е представлявал Дрезден, след като са били разчистени руините. Американският писател Кърт Вонегът, жив свидетел на събитията, който оцелява след бомбардировките, пише романа „Клане номер пет“, в който разказва за онова време. В продължение на 40 години обаче всичко е реконструирано и сега само по-светлите орнаменти на фасадите свидетелстват за разрухата и пепелта, от която Дрезден се възражда за радост на следвоенното поколение люде.
Град Дрезден е административен център на област Саксония, разположен на река Елба. Според легендата Курфурстът на Саксония Фридрих Август II е бил надарен с пословична сила, поради което го наричали „Силния“, защото с голи ръце е могъл да огъне конска подкова. Освен сила обаче той имал и силни амбиции, и което е най-важно, е могъл да ги осъществи. Една от тях била да създаде град, подобен на Венеция, на север, по брега на река Елба, който да превъзхожда Берлин и резиденцията му да блести с лукса на Версай. Синът му Август III също е споделял желанията на баща си и като почитатели на архитектурата и изкуството съвместно създават чудото Дрезден. Немският писател Ерих Кестнер, когото познавам от романа му „Антон и Точица“, пише за Дрезден така: „Историята, изкуството и природата витаят над града и долината като акорд, омагьосан от неговата хармония“. Интересното за този писател е, че той се представял като метално петле ветропоказател, което децата са завързали с въженце. Като духне вятърът всички други петлета ветропоказатели се завъртат по посока на вятъра, но той не. Такива петлета в днешно време трябва със свещ да ги търсиш и много малко ще намериш.
Венеция или не, но Дрезден е един от най-красивите градове в Германия. Разхождайки се, например, с лодка или кораб по реката, откриващата се панорамата може да бъде оприличена на Флоренция, само че на Елба. Красивите гледки към бароковата архитектура създават такова впечатление, само че аз не мисля, че е така. Дрезден си е Дрезден и не може да се сравнява с други знаменити градове. А и името му е особено, според някои то има славянски корени и означава „жители пойменных лесов“?
Ще разкажа първо за двореца „Резиденц шлос“, построен през 1676 г. и окончателно възстановен след войната през 1991 г. Известен е и като дом на Зелените сводове, защото в първоначалния си вид много от вътрешните сводове са били украсени в зелено. Резиденцията е един от най-великолепните музеи, съхраняващи ценни съкровища от предмети, в света. Първоначално те били събирани лично от Август Силния и сина му. Колекцията от ценности и уредбата на музейните експонати е едно удивително постижение на людете, които са го създали и заслужават уважение от нашето време. Селекцията включва златни предмети от 16-ти и 17-ти век, произведения от слонова кост и кехлибар и множество бижута.
Най-голямо внимание привлича творбата на Йохан Мелхиор от 1708 година – това е диоремата,
изобразяваща историческа сцена на дворцов прием в Делхи по повод на рождения
ден на великия монголски император Ауранизет, състояща се от 137 златни и
емайлирани фигурки, украсени с 4909 диаманта, 160 рубина, 164 изумруда и 16
перли. Не по-малко
впечатляващи са и сервизът за кафе от злато, сребро и слонова кост, по
отделните части на който са инкрустирани 5600, дрезденският зелен 42-каратов диамант,
белият саксонски 48-каратов диамант, сапфирът с тегло 648 карата, 
Не по-малко атрактивен е бароковият дворец, наречен Цвингера, в който могат
да се видят много стойностни произведения на човешките способности. Основите на
сградата са поставени през 1709 година, когато Август Силния възлага
построяването на оранжерия, в която да бъдат отглеждани екзотични южни
растения. По-късно съоръжението се разширява с изграждане на павилион, наречен банята
на нимфите и с красиви градини, след това бива построен Френският павилион, бива
поставена короната от злато и мед на входната порта, която се превръща в
емблемата на двореца. Изградени са общо 6 павилиона, свързани помежду си с
галерии. Най интересен е Рампарт със
статуя на Херкулес и този на камбаните. Те са разположени противоположно един
срещу друг в двата края на Цвингера. Всички постройки ограждат един голям вътрешен
двор с красиви фонтани.
Полуразрушен през 1945 година, Цвингера бива възстановен до първоначалния си блясък през 1965 г. Днес като музеен комплекс в него могат да се посетят три галерии. Едната е за картините на старите майстори като Ван Дайк, Рубенс, Вермеер, Тициан, Рафаел и неговата „Сиктинска мадона“ и други. В другата галерия може да се види дрезденската порцеланова колекция, а в третата, наречена още кралския кабинет – математически и физични инструменти и съоръжения.
Ако времето за престой в Дрезден ви е малко, както беше нашето, може да се
разходите по терасата на Брюл, от която се открива прекрасна гледка към Елба,
да влезете в Женската църква, една от
най-красивите, известна с така наречената „каменна камбана“.
Дрезден и областта Саксония имат богата и многовековна история и не е
възможно да се посетят всички забележителности, но образно, тя може да се види илюстрирана
върху едно порцеланово пано, съставено от 25 000 плочки от майсенски порцелан,
направено през 1904-1907 година, което е останало неповредено от бомбардировките
през 1945 година. На него е изобразена тържествена конна процесия, отразяваща хилядолетната
история на Саксонските князете от рода Веттин, управлявали дълги години тази
немска провинция. Общо могат да бъдат различени 94 персонажи, заедно с коне,
хрътки и забележителни сгради.Паното е разположено на външната стена на
конюшните Stallhof в
комплекса на дрезденския дворец резиденция.
И накрая, няма да е честно да не спомена за кафене Kandler, или наречено още Италианското махало, най-доброто място в Дрезден, където в миналото са обичали ходят много извести писатели, художници и други представители на тази класа, за да пият, да обядват вкусни неща, да пият бира, да четат вестници или да се радват на гледката към Елба, наблюдавайки суматохата в историческия стар град и разсъждавайки върху живота. Мястото действително е много красиво и ние също решихме да пием кафе и да хапнем нещо, за да се насладим на живота посредством прекрасно изглеждащите вкусотии, както го правят местните жители и гостите на града от цял свят. Не останахме обаче очаровани от вкуса, като се има предвид, че тортичката, както е модерно да се прави сега, беше посипана с едра морска сол. Е, изядохме си нещата с помощта на това, че погледът ни се галеше от прекрасния изглед към река Елба, ушите ни долавяха приглушения глас на Достоевски, който е бил редовен посетител на кафенето, носещ се от една ниша балкон под красиво изрисувания таван, и така удоволствието на душите ни беше пълно от това, че и ние бяхме там.
Лайпциг. Още един град, който те кара да вярваш, че птицата феникс съществува.
Прага е била разрушена от немците, Берлин и Дрезден от англичаните, а Лайпциг
от американците. Възстановен е обаче предимно по проекти на английски
архитекти. В много случаи са запазени старите фасади на сградите, докато откъм вътрешните
дворове са използвани съвременни материали като стомана, стъкло и бетон.
Лайпциг е най-големият град в област Саксония. Атмосферата в него е истинска симбиоза между
студентите (около 20 000 на брой), старите сгради, умело съчетани със
стъклените небостъргачи, и оживения дневен и нощен живот. Всичко това
придава космополитен дух на града. От старите сгради интерес представлява
старото кметство, днес исторически музей, Музеят „Граси“, реставриран от британски
архитект в стил Арт Деко и църквата „Св. Томас“, в която е творил и е погребан
Бах. В тази църква обаче са свирили още Моцарт
и Менделсон, а Вагнер, Карл Маркс и Фридрих Енгелс са били кръстени в нея. Построена
е през 13-ти век. Отвътре е мраморна, с мраморни колони, които разцъфват на
върха като палмово дърво. Отвътре е изрисувана със стенописи с библейски сцени
и портрети на пастори от града. Амвонът е дървен в готически стил. Има,
естествено, и прекрасен орган.
В града има много архитектурни паметници от 16-ти и 18-ти век. Има и такива
с 850-годишна история, като панаирният град и вторият най-стар университет в
Германия, също така и кафенето „Баум“, най-старото в Европа, което още работи. Сред
забележителностите можем да споменем още и площад Маркет, на който се намират множество
магазини, барове и ресторанти. Ние посетихме кафене „Charme“, което е уникално място за ценителите на
кафето и сладкарските изделия с марка „Kandler“. Не очаквахме, че ще вкусим толкова хубави неща,
а и да си купим превъзходни бонбони, производство в самото кафене.
Може би е хубаво да се посети още и къщата-музей на Менделсон, ако се
разполага с повече време. Менделсон е бил директор на прочутия концертен
институт „Гевандхаус“. Тук животът му е най-плодотворен, а също така тук е и
композирал най-известния и желаещ да се чуе от много хора, поне един път в живота си, „Сватбен
марш“, както и част от увертюрата на
операта „Сън в лятна нощ“.
Впечатляващи са в града и два много интересни паметника – тези на Бах и Гьоте. Гьоте е учил в университета в Лайпциг и е бил толкова впечатлен от града, че го нарекъл „Малкия Париж“. Паметникът му се намира на площад „Нашмаркт“. Гьоте преживява в Лайпциг своята първа любов и своето първо любовно разочарование. За нея написва една стихосбирка от 19 стихотворения в стила на модерната за тогава поезия Рококо. След нея обаче той е имал 19 жени, в които постоянно е търсил упование и подтик за творчество. Дали обаче ги е намирал, не знам. Може би не достатъчно, защото последните му думи на смъртния одър са били: „Светлина, повече светлина“, защото за него светлината в живота му са били жените, в които той е откривал любовта.
Паметникът на Бах пък се издига пред църквата, в която той е бил диригент от 1723 до 1750 година. Извод за това как той е постигнал славата си на велик музикант, може да се направи от следния негов коментар: „ Лесно е да се свири на музикален инструмент: всичко, което трябва да се направи, е да се докосне правилния клавиш в правилния момент и инструментът сам ще засвири“. Но има една малка подробност според него, това, че си длъжен да бъдеш трудолюбив, да работиш усилено и тогава ще постигнеш резултата най-лесно.
Внимание в Лайпциг привлича и най-високия стъклен небостъргач, наречен „Сити
Хоххаус“, строен от 1968 до 1972 година, за нуждите на университета. Сградата обаче
е издигната в стил демонстрация на успехите на социалистическото строителство.
Напречното сечение на постройката е във формата на латинската буква Y и наподобява флаг, развят от вятъра.
Най-високата част на небостъргача е 142,5 метра. След обединените на Германия,
университетът обаче продава сградата, а новите собственици я обновяват, като я
облицоват с гранитни плочи и нови стъклени елементи. През 2007 година е
продадена на американска инвестиционна банка
„Merrill Lynch“.
Това бяха градовете, които посетихме тази пролет. Велики градове, които са
успели да възкръснат от пепелта и
разрушенията като птицата Феникс, с тази разлика, че птицата е създадена от
легендите, а тези градове са били жертва на бедите, сътворени от хората. Но
както казва Гьоте: „Голяма част от бедите на този свят идват от това, че хората
недостатъчно добре са разбрали своите цели.“
Но няма толкова висша цел, която да оправдае използването на всякакви
средства за целите си, затова прав е Айнщайн, изразил следната своя мисъл,
която и споделям и аз: “Три неща ми дават представа за вечността: „Престъпление
и наказание“, звездите и Дон Кихот“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар